Едвин Сугарев: Битката в „Литературен вестник“ е за овладяването му

„Литературен вестник“ – издание, създадено в зората на демокрацията у нас заедно с надеждите за бъдещето ни като общество и с опиянението от всичко онова в културата, което 45 години ни е било забранявано – катастрофира гръмогласно, с твърде шумни скандали както за авторитета на участниците в него, така и за бутиковия му тираж. Изречени бяха думи, след които няма път назад. 

Преди дни публикувахме позицията на Георги Господинов, според когото битката не е за „Литературен вестник“, а млатене с думи, саморазправа, наказателни акции, лично разчистване на сметки.

Вижте още: БИТКАТА НЕ Е ЗА „ЛИТЕРАТУРЕН ВЕСТНИК“

Покрай джазфестивала „НИШвил“ (11 – 14 август) в Сърбия, поканихме за интервю един от основните участници в скандала – поета Едвин Сугарев, в момента генерален консул на България в Ниш, дългогодишен председател на Управителния съвет на фондацията, издаваща „Литературен вестник“, и бивш негов главен редакор.

– Битка между млади и стари ли е сблъсъкът в „Литературен вестник“, г-н Сугарев?

– В „Литературен вестник“ стана скандал, който не е от полза за вестника, но бе предизвикан по начин, при който не бе възможно да не се реагира. Аз бях дълги години главен редактор на този вестник, бях съвсем доскоро и председател на Управителния съвет на фондацията, която го издава. Погледнато отстрани, изглежда като битка между млади и стари. Но битката е по-скоро за морални принципи, а те за съжаление бяха потъпкани. В „Литературен вестник“ имаше едно много важно правило, което го отличаваше от другите издания – и това беше правилото, че водещият редактор сам определя съдържанието на своя брой. Разбира се, другите му помагат с материали, когато имат тази възможност, но никой няма право да му се меси. Никой няма право да му казва „Не, това е забранено да се пуска“. Съвсем наскоро се стигна до прецедент, при който една от редакторките във вестника, поетесата Силвия Чолева, беше на практика напъдена и обругана, защото си позволила да публикува отговора на Ани Илков на една наистина много безобразна статия, написана от Йордан Евтимов.

– Правото на отговор не е ли свещено?

– Отговорът, според тях, бил много скандален. Истина е, че не е обичаен, но който е чел публицистиката на Ани Илков, знае, че той по принцип пише така. Нещо повече – след това се появи едно анонимно извинение от страна на вестника, че са публикували текста на Ани Илков, което според тях нанесло голяма морална щета и на самия автор. Тоест тази бележка го третира едва ли не като ненормален. И въобще се стигна до много тежък конфликт. Ние, старите редактори, протестирахме в едно-две предавания не само за това, но и защото вестникът напоследък беше поизгубил цвят и хъс. И ние попитахме на сегашните действащи редактори, които са по на петдесетина години, „Когато вие дойдохте, ние ви направихме редактори, дадохме ви възможност да се изявявате, редактирахме първите ви книги… сега вие направете тази жест спрямо младите“. Реакцията им беше доста груба. Разбира се има по-млади от тях, но не се поръча да допуснат нови лица. Освен всичко, нещата загрубяха и на самото честване на 25-годишнината от първия брой на Литературен  вестник. Беше много симптоматично, че на тази кръгла маса, която се състоя в Перото, основателите на вестника не бяха поканени. И това някак си създаде лош привкус на цялата история. Както знаете, по-нататък започнаха да се изреждат реакции от едната и от другата страна, ние, старите редактори, написахме едно открито писмо, които беше публикувано във вестника, редом с друго открито писмо на действащите редактори, както те се назовават… И така се стигна до искането за свикване на Управителния съвет, но не от управителя, тоест не от мен, а от Амелия  Личева, с първа точка отстраняване на управителя, тоест моята оставка.

Аз разбира се нямах нищо против да си я подам и е редно след толкова  стоене на този пост да отстъпя тази позиция, но идеята да отстранят по този начин всички стари членове на УС и на фондацията ми се видя леко неморална. И затова свиках съвет на учредителите на фондацията с идеята да се приемат и основателите на вестника в УС като морални гаранти за бъдещето му. А също и да се обсъди състоянието и бъдещото развитие на „Литературен вестник“. За моя голяма изненада всички пристигнаха на заседанието на съвета на учредителите, с изключения на Бойко Пенчев, който беше делегирал своето право на избор на Амелия Личева – но дойдоха с адвокат.

– Който все пак е и автор?

– Аз нямам нищо против адвоката, нито против неговото авторство – но с адвокат човек отива при хора, с което няма вече нищо общо. Тава беше изключително тягостно заседание. Аз се опитах да поставя пряко въпросите за моралната тежест на нещата, които става в Литературен вестник, но те не говореха въобще – говореше адвокатът. И обясняваше, как свикването на това заседание било нелегитимно, защото в Учредителния акт не било описано как се свиква такова заседание. И настояваше да гласуваме дали то е легитимно или не. Призовах да гласуват и всички, както си мълчаха, вдигнаха ръце и гласуваха, че събранието е нелегитимно. Стана ясно, че няма какво да правим там и ние, основателите на вестника, си излязохме – Ирма Димитрова, Владимир Левчев, аз, както и Ани Илков и Румен Леонидов, което смятахме да предложим за членове на Управителния съвет. И с това приключи нашето участие в Литературен вестник, както и нашата отговорност затова издание.

Истинският писател трябва да има морал и достойнство

– Оттук нататък какво следва?

Съжалявам, но когато има такива морални зевове, нищо не може да се направи. После четох как Георги Господинов надълго обяснява как бил дошъл с бележки за участие в дискусията, която беше точка втора от дневния ред. Ами как може да има дискусия, след като ти гласуваш, че събранието е нелегитимно? Как въобще да говориш с хора, които са дошли като на съд с адвоката си?

– Отстрани всичко това изглежда доста грозно… Изглежда като лични нападки – особено срещу Георги Господинов.

– Защото, ако си истински писател, трябва да имаш и достойнство, и морал. Да дойдеш там и позорно да вдигнеш ръчичка заедно с всички, след като си обяснявал как никога нямало да отстраниш Силвия и други подобни неща, как ти самият напускаш – защото той малко сред това напусна и Управителния съвет… но въпреки че напускаш, идваш и гласуваш – и то за нелегитимността на едно заседание, на което всички са дошли.

– Как очаквате да завърши тази разправия?

– Не знам как ще завърши. Според мен тя вече е завършила. Ние нямаме повече какво да кажем. Не виждам и как бихме могли да имаме нещо общо с това издание, докато по този начин се отнасят към хората, които са го основали. В крайна сметка става дума за овладяването му. 

– Овладяването му? С каква цел?

– Имайте предвид, че това не е просто вестникът, в който всички сътрудничат, без да получават никакви пари, както почни винаги е било. Това е инструмент за литературно влияние. Благодарение на този инструмент тези хора станаха професори, станаха известни автори, има ги в състава на всички журита по литературни конкурси, в някакъв смисъл дори се обслужват един друг. Което не е добра политика. И ако вестникът беше много силен, пулсиращ и жив през 90-те и в началото на новото хилядолетие, сега вече е прекалено академизиран. Има цели броеве, в които огромната част от материалите са всъщност текстове от научни конференции в този или онзи университет. За мен влиянието е основния мотив за да се стигне до всичко това. Аз не виждам друга причина.

Моята мисия като консул – българското малцинство

– Тези дни в Ниш, покрай джаз фестивала имаше засилено българско присъствие. Какви са най-големите предизвикателства в работата ви като наш консул в града?

– Предизвикателствата са много, тъй като и отговорностите са сериозни. Работата ми най-вече е свързана със защитаване интересите на българското малцинство, което живее в тази част на Сърбия. Разбира се, отговарям и за консулските проблеми – но за тази част от работата имам сътрудник, който поема по-голямата част от задължанията.

– Вашата основна работа е с българското малцинство…

– Генералното консулство е отделно дипломатическо представителство. Така че генералният консул отговаря в пълната мяра за всички неща, които са случват в региона, където е базирано консулството – а в моя случай това е някъде към 1/3 от територията на Сърбия. Но основната ми работа е с българското национално малцинство тук, тъй като то дълго време е било притискано, не е имало покритие на своите естествени права и сега е много важно да се намери възможност това лошо минало да бъде забравено, да се изградят нормални отношения между българи и сърби. Това е едната от важните точки в моята мисия. Другата е, разбира се, да помагам за икономическото, културното, образователното и всякакво сътрудничество между България и тази част на Сърбия.

– Как става това?

– Особено важни са проектите, които са по програмата за трансгранично сътрудничество, финансирана от Европейския съюз. Такива проекти тук се правят доста, те се разработват съвместно с общини от българската и сръбската страна на границата. И това според мен е много полезно, тъй като, когато хората заедно решават проблемите си, паралелно с това забравят и лошите неща от историята. Знаете, че отношенията ни със Сърбия не са били винаги идилични – били сме във война например.

И, разбира се, това, което е лично за мен предизвикателство, е сътрудничеството в културната област, в която се мъча да направя каквото мога.

– Достига ли българска култура до нашите сънародници тук, от какво имат нужда?

– Имат нужда от много неща. Някога, не много отдавна, преди няколко години тук е имало издателство, наречено „Братство“, което е издавало вестник на български език и паралелно с това списание – „Мост“, с литература на български език, и едно детско списание, наречено „Другарче“. Освен това са издавани и доста книги на български. С течение на времето обаче всичко спира, защото сръбското правителство прекратява финансирането на издателството, въпреки приетият специален закон за неговото учредяване. В един момент се решава, че медиите не могат да бъдат  финансирани – и толкова.

Сега се правят опити това издателство да се възстанови. Вестникът отново излиза, сега обаче се казва „Ново братство“ защото старото „Братство“ е обременено с тежки дългове. Вече са излезли няколко броя, той стартира скоро след пристигането ми тук – и това е една позитивна стъпка.

– С каква периодичност излиза, достъпен ли е за местните българи?

– Засега излиза веднъж на две седмици. Разпространява се безплатно между българите. Всеки, който се интересува – в цяла Сърбия, може да го получава, като си покрива само пощенските разходи. Опитваме се да представим българската култура тук – в това число прожекции на филми, откриване на изложби, покани на музикални състави, литературни четения… вече имахме едно такова по 24 май, бяха поканени водещи български поети тук, в Ниш, и стана доста интересно, защото четенето се повтори и в Димитровград – или Цариброд, както го наричат местните жители, където се събраха доста хора – повече, отколкото биха се събрали на четене на поезия в София например.

Важно е също сътрудничеството в областта на образованието, което е доста активно, тъй като по 103-то постановление България приема при определени преференции студенти от Западните покрайнини, както ние ги наричаме – сърбите не ги наричат така. Тези година например имаше сто и няколко места за студенти от тази част на Сърбия. Има и активни контакти между университета в Ниш и Великтърновския университет.

– Има ли проблеми с образовението на българите в Сърбия?

– Има големи проблеми. Примерно от много години българските учебници, тези, по които децата в Димитровград и в Босилеград да учат на роден език, не се печатат, въпреки че това е задължение на сръбската страна. Сега вече, с доста усилия от страна на Националния съвет и от наша страна, се стигна до отпечатване на около 18 учебника, но има и още, които трябва да бъдат издадени.

– България как може да в съдейства за по-голям напредък?

– Голям шанс имаме в момента, че Сърбия кандидатства за членство в Европейския съюз, което зависи и от гласа на България. Но, разбира се, България по никакъв начин не злоупотребява с тези възможности. Казали сме, че подкрепяме членството на Сърбия, защото е важно тази част на Западните Балкани да бъде интегрирана в Европейския съюз. Но и сърбите имат предвид, че не бива да прекаляват с някакви рецидиви от миналото.

– Продават ли се в Сърбия българска вестници и списания? И има ли смисъл от такива при настоящия хал на българската преса, която, както знаем, е много назад по отношение на свободата?

– Има медии, които са на български език. Например един нов интернет портал, „Фар“, в който новините са и на сръбски, и на български – това е частна медия. Има телевизии, които предават новини на български в Цариброд и в Босилеград, но някога е имало такива новини и по националната телевизия, а вече ги няма. Издават се доста често книги на български, но не толкова често, както навремето, когато е съществувало издателство „Братство“. Но се правят усилия в това отношение. Внос за съжаление няма. Има дарения се книги, които раздаваме, но внос на преса няма.

Екстрадирането на Бююк – страхливо и непочтено

– Бихте ли коментирали екстрадирането на турския гражданин Бююк в родината му? Има ли това скандално действия аналог в българската история?

– Това е толкова позорен случай, че според мен няма аналог. Случай, в който самата българска държава прегазва в най-буквалния смисъл две решения на съда, прегазва международни практики, които са много добре известни, които са свързани с конкретни документи, гласувани и подписани и от България. И което е най-лошото – прегазва и моралните принципи на цивилизования свят. Това да предадеш един човек на държава, в която е ясно, че той ще бъде осъден и малтретиран, не може да бъде достойно дело и за него няма оправдание. И аз не виждам такива оправдания, нито за министъра на вътрешните работи, нито за министър-председателя.

– Премиерът пое цялата отговорност за решението…

– Поел е отговорност за една страхлива и непочтена постъпка. Колкото и да обяснява как трябва да бъдем добре с Турция, запад не пуснат гигантската вълна през България, това не може да се оправдае. А да не говорим и, че е глупаво да се очаква, че като правим такива жестове към Турция или към Русия – примерно с отварянето отново за кой ли път на темата с АЕЦ Белене, нещо ще се промени в позитивна посока. Нещата, от които зависи въпросната мигрантска вълна, въобще нямат нищо общо с България. Имат общо с отношенията между Турция и Европейския съюз. И между Турция и Русия също.

ГЕРБ нямат алтернатива, за жалост

– Реформаторският блок реагира само на думи и с голямо закъснение, при това положение смятате ли, че от стоенето на създаденото с надежди политическо образувание в правителството и в парламента е останал някакъв смисъл?

– Бих казал най-лошото – няма кой да замени управляващите. В момента няма политически потенциал за смяна на властта по никакъв начин. Тове не е по силите нито на левицата, която е разединена и според мен глупаво взряна в пъпа си, нито по силите на остатъчната стара десница, която може да е много права в своите критики, но ако се яви на избори, ще ги загуби. И това ще стане ясно още на президентските избори, защото според мен алтернатива на ГЕРБ в момента няма, който и да им е кандидат. Освен ако не направят някаква огромна глупост – да сложат някой съвсем неподходящ човек. Както направи БСП посочвайки този генерал Радев като свой кандидат. Но не виждам чак дотолкова да са изумели. Те знаят как да следват своите интереси.

Вижте още: БУРЯ В ЧАША ЛИТЕРАТУРА

МИРИШЕ НА АПОКАЛИПСИС

БГ ЛИТЕРАТУРА ЗА ПРОДАН. 65 СТОТИНКИ, МОЛЯ