Носталгично – това е първото усещане, което оставя новият филм на Ивайло Пенчев „Рожден ден“. Носталгията се ражда не толкова от спомени, колкото от предчувствие за връщането на добрите традиции в българската комедия.
Филмът, в който Васил Банов изиграва последната си роля преди смъртта си на 4 април 2025 г., излиза по екраните на 7 ноември. Така че в много отношения „Рожден ден“ е нещо като възкресение – на вкуса, оставен от вече класически комедии като „13-ата годеница на принца“ и „Оркестър без име“. Във филма възкръсва дори голяма част от разрушената за реновация сграда на Националната художествена академия. А самата идея за възкресението е тъничко осмяна, но и внимателно внесена в съзнанието на зрителя чрез една от репликите във филма – един от героите описва стара миниатюра на Христовото Възкресение с думите:
„Исус и майка му берат маслини“.
Режисьорът Ивайло Пенчев не се е опитвал да влезе в тесните релси на арт киното и е направил филм за усмихване, без претенция, но и без компромис. Един от особено важните елементи в „Рожден ден“ е кастът, обединил няколко поколения – от Меглена Караламбова, Любен Чаталов и Васил Банов, през Свежен Младенов, Стефан Денолюбов и Станимир Гъмов, до децата от „Бон-Бон“ Елеонора Събева и Георги Цветанов. Актьорският състав е толкова пъстър и същевременно хармонично единен, че сякаш разпознаваш приятелите и роднините си, а не обичайните звезди от екрана.
Меглена Караламбова, в ролята на прикована към леглото умираща жена, излъчва неподражаема жизненост. Любен Чаталов е пъргав и страховит, а Васил Банов има мъжкарското излъчване на военен ветеран, макар да играе бивш затворник, пенсиониран крадец и ангел по принуда. Тримата приятели Свежен Младенов, Стефан Денолюбов и Станимир Гъмов са гротесково мили и непохватни. Николай Гундеров, повече известен като режисьор, играе сковано досаден доцент в НХА, който внезапно се превръща в най-големия злодей на филма, просто ей така, заради това, което се случва обичайно в живота. Боряна Пунчева, изиграла принцесата в „13-ата годеница на принца“, се превъплъщава в порочната баба Бойка – застаряващ модел на художници, и задълбочава усещането за мост между епохите в българското кино.
Сюжетът е абсурден до невъзможност, но някак обвързан с реалността. Комедията се превръща в драмедия, когато ежедневието все пак пробие обвивката на абсурда. От „Бандата на Оушън“ по български внезапно се озоваваме в „Идиокрация“ по български заради нелепото отношение на държавата и хората към истинските ценности – изкуството и децата. Героите на „Рожден ден“ са наивни, простовати, нелепи, но добри хора. И това ги прави абсурдни, казва режисьорът чрез филма си.
Едно от забавните неща в новата българска комедия е завръщането на добрите филмови „лафчета“. От класическите български киноленти останаха незабравими и трайни реплики, които дори поколенията, които не са ги гледали, повтарят и днес. „Рожден ден“ обещава подобен подарък.
„Извикайте президента, не ми се живее повече!“
„Чичо Васко е най-добрият, оня ден излезе от затвора“.
Всъщност този абсурд, гротеската, фарсът, характеризиращи сюжета, в крайна сметка се оказват приказка. Съвременна, в контекста на нашия собствен живот, но приказка, в която доброто побеждава, като принуждава злото (най-после някой го е нарисувал като посредственост, а не като агресия) да действа в негова полза.
Има обир без откраднато, измама без загуба, победа без победени. Приказка, в каквато ни се иска да живеем, макар че така или иначе ни се налага.


