Майката, изоставеното дете и ние, перфектните

Последното нещо, което бих се наела да поучавам, е какво е добра майка. За годините, в които аз съм нечия майка, съм разбрала, че майчинството е като щастието – всеки разбира от него. Може би защото самото майчинство е вид щастие, не знам. Разбрах още, че с всяко дете майчинството е различно – започваш от нула с новия човек, правиш някакви общоприети неща, доверяваш се на опита, инстинкта и наученото, а накрая никога не можеш да си сигурна, че си свършила цялото това нещо добре. Пък и майчинството няма край: една жена стане ли майка един път, то е за цял живот, че и след него.

Подхващам темата покрай случая с майката, дето остави бебето си на площадката в столичния квартал „Младост“ с надеждата някой да го прибере и отгледа. Вече няколко дни го предъвкваме с нездрава наслада. Точно по такива сюжети се точат лиги през лятото – да е домашно, да засяга всички, да намирисва на скандал, да е с конкретни имена (нали всички знаят, че жената се казва Мария Иванова, а бебето – Александър?!) и най-важното – да става дума за морал. Умираме си да размахваме ръце като стрелочници и да отпращаме морални заявления във всички посоки – това е добро, това е недопустимо, това е грях, а това е подсъдимо… От всичко разбираме и го знаем най-добре – майките са, за да си гледат децата каквото и да се случва, бащите са, за да изкарват пари (но не и непременно за да отглеждат с тях децата си), а бабите са, за да помагат. Какво дотук не е ясно?! Скупчили сме се като мухи на тор и топим крака в чуждите грешки с убеждението, че винаги можем да литнем, ако нещата станат твърде смрадливи. И че нашата лична тор, дето я произвеждаме ежедневно, хич не мирише така – тя е съвършена, от нея лъха на бели рози и свеж люляк. В края на краищата, какво по-приятно има от това под чадъра на плажа лежерно да мяташ присъди, от шезлонга да се възмущаваш от нечие майчинство и с шумно смукване през сламката на мохитото да заместваш така изразителното „тц-тц-тц“?!

В семейството ми има една специална история, която поразително напомня тази на майката Мария и бебето Александър. Набързо ще я разкажа, защото сама по себе си тя е цял роман. Опитайте се да я чуете без съдене – просто си представяйте.

Трябва да е било 1940-та година. По стечение на обстоятелствата и заради една любов баба ми, ортодоксалната бургазлийка с гръцки корени, се оказва вдовица в Истанбул. Бащата на двамата й сина, по-големият от които моят баща, току-що е починал. Той и баба така и не са се венчавали – не толкова заради различните си религии, колкото заради постоянната родова съпротива, на която е трябвало да отстояват и от двете си страни. Опитът им да се установят в проспериращия и светски в онези години голям турски град трябвало да бъде успешен, ако смъртта нямала други планове и набързо не отстранила от сцената дядо ми. Така един ден баба се оказала напълно сама, с дете на шест години (татко) и едно на три, в чужда страна, друговерка, без семейна подкрепа и без почти никакви пари. И най-лошото – без каквато и да е надежда за бъдещето.

Поревала ден-два, ама като нямало как с плач да оправи нещата, взела решение да си намери работа, да събере пари за билет до България и да се върне поне в онова място, което наричала родина. С две малки деца на ръце нямала много избор – наели я в една арменска кръчма да чисти кухнята и да пере покривките. Стараела се толкова много, че скоро арменецът й поверил и чистенето на самия ресторант. Не го интересувало какво и как ще го прави – важно било на белите тъкани покривки да няма нито едно леке, подът на кухнята да лъщи, а по масите муха да кацне – да се разчекне. И чистела баба. Перяла с домашен сапун, търкала петната между кокалчетата на пръстите си, лъскала пода с телена четка и си повтаряла, че и това ще мине.

„С нокътя на палеца мога да изстържа и петното от Луната“, казваше.

И като го гледах този нокът – твърд и непоклатим като врата на средновековен замък – й вярвах, че може.

Докато баба чистела нощем арменската кръчма, синовете й спели. Понеже парите така или иначе не стигали, сутрин пращала баща ми, по-големия й син, пред джамиите да полива вода със стомна на молещите се, за да се измият преди да влязат в храма. Давали кой колкото му се откъсне от сърцето за едно хилаво шестгодишно момченце, едва тътрещо тежката стомна. Всички пари се събирали чинно и отговорно – за билети за кораба до Бургас и за плетачна машина, с която баба да може да си изкарва прехраната, когато се върне в България. Хранели се с останките от ресторанта и не купували нищо. Така за близо година баба събрала сумата, а като купила машината, останали точно толкова, колкото да осигури и билетите. Не три обаче, а два. За нея и за едно от децата.

Решението й не било спонтанно, като това на майката Мария. Дълго обмисляно и отговорно си било. Давала си сметка, че с две момчета от баща мюсюлманин, неомъжена, низвергната от фамилията си и център на всички морални коментари в провинциалния си град едва ли ще може да се справи. Вярвала, че основната й задача е да осигури добър живот на децата си, каквото и да й струва това. И седмица преди датата на отпътуване записала баща ми във френски военен пансион в Истанбул. Регистрирала го като кръгъл сирак – това било условието, за да го обучават без пари, докато навърши пълнолетие, а после да го назначат на работа в турската армия. Щял да има бъдеще и уреден живот, но никога повече нямало да види майка си, нито да знае или чуе нещо за нея, брат си и оскъдните си, изпокрили се по верските си хралупи роднини.

Съдбата обаче обича с финт да ти измества плановете. Особено тези, от които зависят бъдещите животи на още хора. Случило се така, че в деня, в който баба трябвало да отплава с по-малкия си син за България и завинаги да остави баща ми, той узнал за плана й от бъбривия бръснар на пансиона. Търтил да бяга, преминал между решетките на оградата на военното училище и хукнал към пристанището.

Сцената нататък е толкова драматична, че по нея може да се направи филм. Спестявам тези подробности в името на сюжетната линия и продължавам по-делово нататък. Та шестгодишният ми тогава баща сколасал да стигне на порта точно тогава, когато корабът едва се оттласквал от кея. Баба, напълно съсипана от тежкото решение, което била взела, стояла права на палубата с тригодишния си друг син на ръце и гледала истанбулския бряг с безмерна, безутешна и съсипваща тъга. Точно в този миг обаче съзряла тичащото с всички сили момченце, разпознала сина си и писнала с цяло гърло. Името му се разнесло из истанбулското пристанище, работата на всички спряла за минути, а капитанът на кораба (по ирония на съдбата това бил бащата на бъдещия колега на баща ми, актьорът Божидар Лечев) дал пълен ход назад. Така един от моряците успял буквално да хване баща ми за реверите на ризката, да го издигне над водата и с един размах да го метне на палубата при майка му и брат му.

Сцената вероятно е била повече от трогателна – разреваната ми баба с двете си момчета, уплашена, но щастлива, стресната, но и успокоена, че съдбата явно е на нейна страна. И че всичко в крайна сметка може би ще се оправи.

И се оправило. „Изоставеният“ син бил отгледан, пораснал и станал най-успелият сред бабините деца. Баба не спираше да се гордее с него до степен детска фукня – все намираше начин да спомене, че е майка на артиста Хиндо Касимов. Но за онази история мълчеше. Колчем я зачеквах с тийнейджърското си любопитство, я сдъфкваше набързо и на въпроса ми как е могла да вземе такова решение, отговаряше:

„На, баба, млада съм била“.

Млада, млада… на тридесет и една. Във възраст, на която си наясно какво е родителството, ако изобщо възрастта може да е оправдание за това да си лош или добър родител. Никога обаче баба не успя да ми отговори на един друг въпрос – как избираш кое от децата си да задържиш и кое да оставиш? На какво се основава този избор – взимаш си това дете, което е по-безпомощно и има повече нужда от теб ли? Оставяш това, за което си намерила по-добър живот, колкото и относително да е имагинерното му бъдеще, очертано в главата ти? Прибираш по-кроткото, по-болнавото или по-здравото и по-палавото? Как един ден обясняваш това на другото дете и на наследниците си? С какви думи го казваш и как смяташ, че ще реагират близките ти? Или може би запазваш тайната си дълбоко в себе си и никога на никого не разказваш, че там някъде, по гигантския свят, крачи твое дете, чието лице ти няма да можеш да разпознаеш. И как се живее с този избор цял един живот, всеки ден, всеки час?…

Когато като дете разбрах тази история, осъждах баба с цялото дъщерно чувство на проявена несправедливост спрямо моя баща. Мразех я за това. Обвинявах я в мързел, в коравосърдечие и жестокост. Гледах как баща ми я прегръща и нарича „маме“ и се чудех как е възможно да обичаш толкова много този, който е бил готов да те изостави завинаги, напълно. Бях малка и млада, а това неминуемо те кара да си по-категоричен в оценките си и по-безкомпромисен в присъдите си.

С годините, мисля, се успокоих. Преживях няколко пъти тази история, обмислях я на различни етапи в живота си, потапях се в нея с моите две майчинства. Не знам аз самата как бих реагирала в подобна безпътна ситуация. Благославям всичките си ангели за това, че не са ме поставяли пред подобен избор: да оставя или не детето си, едното или другото да избера, да живея с този избор и вината си или да ги натикам дълбоко в дъното на сърцето си. Не успях напълно да простя на баба. И все още съм й обидена за татко, въпреки че той не й беше. Когато разказваше тази история, акцентът в нея падаше на друго – колко ли безпътен, безнадежден, отчаян, съсипан и труден ще да е бил животът на една жена, за да се реши тя осъзнато и уредено да изостави едно от децата си завинаги. И нищо, че тази жена беше собствената му майка, а той – изоставеното дете. Разбираше я, съчувстваше й и я обичаше. Дори въпросът за прошката изобщо не стоеше – той никога не я беше обвинил, за да трябва да й прощава.

Преди да седна и да споделя тази семейна драма, написах в интернет търсачката „майка изостави бебето си“. Освен топлия още случай с Мария Иванова и нейния Александър, прочетох още много истории за изоставени деца от последните една-две години. Семейство оставило осеммесечното си бебе в жилищен блок. Майка зарязала новородено до кофа за боклук. Друга турила бебето си на пейка в квартал „Обеля“… Разбрах, че по изоставяне на деца сме първи в Европа. Прочетох още, че въпросната тридесет и осемгодишна майка не била малолетна циганка (което някак, видиш ли, следва да обясни постъпката й), а зряла жена. Демек, бяла и поумняла. Прочетох всичко – от „разпни я“, до „горката“. И това, което най-силно ме потресе, е какво в крайна сметка се разбира у нас под понятието „майчинство“.

Значи майчинството, оказва се, е състояние, в което една жена изпада еднолично и самостоятелно в пълна отговорност за детето, което е родила. Бащата, който и какъвто и да е той, може просто да се изниже като мокра връв, непризнавайки детето или отказвайки да се грижи за него. Това не е хубаво, ама не е и осъдително – откъде да знае човекът дали няма да се мине и да гледа някое чуждо „копеле“?! Страхът на българския мъж (а и на майка му) да не би да им се наложи да се грижат за „чужди“ деца е вкопан в родния манталитет като знамето ни на Еверест. Синът ти да се влюби в жена с дете и да иска да се ожени за нея се възприема като проклятие. Защото е ясно за целокупната българска рода, че „тежестта“ по отглеждането на нейното отроче ще падне върху невинния „клетник“, попаднал в пипалата на „парясницата“.

В българската семейна култура майката е служител на децата си. Мисията на жената е да даде поколение и ако по някаква причина не го е направила, обществото е готово да я осъди като полужена, получовек. Бездетните жени се гледат със съжаление и на тях не им е позволено да се изказват по проблеми на възпитанието и отглеждането на поколения. Самотните майки тихомълком се възприемат, ако не за разпасани курви, то поне за глупачки с непоносими характери, които сами са си виновни, че никой не ще да е татко на децата им. И на този толкова самотен откъм съчувствие фон как, според вас, може да се приеме майка, която оставя детето си ей така, на площадката? При това отгледано бебе, дет се вика, не е пеленаче – цели осем месеца го е хранила, приспивала и гушкала и сега изведнъж „глей си работата“! Ами като вещица, разбира се! Като бездушна, коварна, кастрирана откъм майчини чувства жена, чиято плодовитост не е заслужена. Като престъпница, заслужаваща поредният Динко да дойда е и да й врътне два от неговите шамари, дето, чува се, правят страховити синини и вадят от строя.

Такава е тя, майката, изоставяща детето си. Пък ние… ние сме перфектни. Дори когато изтормозени бием децата си, перфектни сме. Когато ги принуждаваме да гледат семейните ни скандали и домашни боеве, перфектни сме. Когато ги превръщаме в малки кариеристчета, които могат да сгазят всеки по пътя си, защото на нас не ни се е удало да го направим по своя, перфектни сме. И тези, които насилват децата си, ама си ги държат при тях, и те сигурно са перфектни, защото не са от изоставящите родители. Що за самочувствие на безгрешници имат онези, които така лесно могат да осъдят една отчаяна майка за постъпката й, продиктувана само и единствено от социалната невъзможност да се справи с майчинството си?!

Преди дни имах среща с една детска приятелка, която не бях виждала от тридесет и пет години. От три десетилетия живее в Швеция, има свой нелек живот и малка дъщеря, за която се грижи така, както и ние се грижим за децата си – с любов и желание всичко да й е наред. Когато се заговорихме за разликите между нас и шведите, първият пример, който тя ми даде, беше този с Мария и нейното бебе.

„В Швеция също се случва майка да изостави бебето си – каза ми моята приятелка. – Само че там никой не пита като тук възмутено „Каква е тая майка?!“, а всички се опитват да отговорят на въпроса „Какво не е наред в живота на тази жена, за да се принуди тя да вземе такова решение?“

Запомних думите й. И се сетих за онази библейска история, в която две жени спорели чие е едно дете. Накрая мъдрият Соломон отсъдил детето да се разреже на две и всяка да получи по половина. Тогава едната доброволно дала детето на другата, само и само да го оставят живо и цяло.

„Нека го вземе тя – рекла, – само не го сечете.“

Така Соломон разбрал, че точно тя е истинската му майка.

В живота си като възрастни трябва да взимаме решения. Като родители тези решения се отнасят и до живота на децата ни, които един ден трябва да станат възрастни и на свой ред да взимат своите решения. В този кръговрат от отговорности, емоции и грешки всеки може да бъде „най-лошият родител“. Лош си обаче, когато не си дал на роденото от теб дете най-необходимото – крила за полет? Майчината любов сама по себе си не е птица, за да научи детето да лети. Тя е онзи вроден, пълнокръвен и безспорен сърдечен инстинкт да направиш всичко, което е необходимо за този полет. Дори понякога да потърсиш крила за присаждане, когато твоите за скършени.

Аз, майката на две деца, все още не знам точно какво е майчинството. С годините и порастването все повече не го и разбирам напълно, за да го вмъкна в определение като мека възглавница в калъфка. Затова и няма да осъдя Мария. И няма да хвърля камък срещу нея. Колкото и да е трудно, ще се опитам да я разбера. Ако я разберем заедно, може би полека-лека ще променим средата си. И тя ще осъзнае, че отговорността за децата ни е наша, обща. И че за полета на малкия Александър, а и на всички останали деца, всеки от нас трябва да даде по перо от крилото си.