Христо Комарницки: Отказвам се от Фейсбук, но не заради Протестна мрежа

– А вие какво очаквате да видите в този музей?

– Мисля, че на първо време трябва да се запълни с присъствието на българските художници от прехода. Защото след време ще се окаже, че има една голяма дупка хронологично в историята на българското изкуство. По време на социализма галериите откупуваха определено количество произведения, а сега никой не се занимава с това, прави се единствено в Софийска градска галерия. Ако някой наистина е загрижен за състоянието на културата и изкуството, първо с това трябва да се заеме, с живото изкуство. Държавата трябва да приеме работещ закон за меценатството, да създаде реални механизми за пазар на изкуството – като няма такъв се губят критерии, стойности, а и желание за работа. Единственият вариант е човек да отиде навън да търси изява.

Първо не съм наясно какво представлява Българският Лувър. Това е малко като обединението на болници, каквото прави здравният министър.

– Карикатурата е малка част от изобразителното изкуство…

– О, да, за мен даже е спорно дали карикатурата е в изобразителното изкуство, или в журналистиката. Тя е гранична територия.

– Тези дни Жан-Люк Годар заяви, че за него карикатурата дори е по-силна от журналистиката. А най-силната журналистика според него са правили онези трима-четирима карикатуристи от „Шарли Ебдо“. Как приемате движенията във Франция в момента срещу начина, по който държавата там се възползва от атентата в „Шарли Ебдо“?

– Онова, което виждам от моята си камбанарийка, е, че с този разстрел бе извършена брутална цензура в най-крайния й вид срещу свободата на словото. Нашата култура и западната цивилизация се характеризират с борбата срещу табутата, срещу ограниченията. И изведнъж се явяват хора от някакво Средновековие, които заявяват: „Вие няма да рисувате това, няма да говорите онова“. Ние сме привикнали с някаква форма на цензура – да ти скъсат рисунката, примерно, да ти я хвърлят в коша – на мен, слава Богу, не ми се е случвало. Но тук имаме директно премахване на самия автор на произведението. Това беше толкова шокиращо за мен, че уби желанието ми за хумор и рисуване за дълго време напред. Беше като убийство на въображението ми. Убийство на цяла една епоха на свободно изразяване. Защото оттук нататък хората ще се самоцензурират по нов начин.

Интересното е, че стара Европа е по-податлива на страха… Преди около месец ме поканиха в Брюксел да участвам в една акция – идеята беше да се отбележи борбата за свободата на словото като се изрисува фасадата на една сграда с карикатури на тази тема от различни страни. Аз предложих работата, която бях рисувал още след атентата – това една e реплика на картина на Рене Магрит. Накрая обаче мероприятието пропадна, защото организаторите решиха, че моята и работите на авторите от Източна Европа са прекалено смели, това можело да предизвика ответни реакции…

Европа е в ступор, хората не осъзнават, че след този разстрел са като убити – страхът, който изпитват, вече ги е убил.

– Тази рисунка е излизала във в. „Сега“ – човек ще рече, че в България сме по-смели в сравнение със Западна Европа по отношение на словото?

– Да, в някои отношения е така. Мои карикатури никога не са били спирани, но по това не трябва да се съди, че и в България е така. У нас усещането за свобода до голяма степен е илюзия. Но в крайна сметка е въпрос на вътрешна потребност. Не може някой да ти го осигури. Никой не може да ти дари свободата.

Европа е в ступор, хората не осъзнават, че след този разстрел са като убити – страхът, който изпитват, вече ги е убил.