Кого виждаш в огледалото?

През по-голямата част от живота си Вирджиния Улф страда от това, което нарича „срам от огледалото“, чувство на неудобство от това да види отражението си. Пише за това в края на кариерата си, малко преди самоубийството си, припомняйки си, че страданието й започва пред едно конкретно огледало. Намирало се е в хола на дома на родителите й и когато Вирджиния е на шест, нейният полубрат Джералд Дък я слага на близката маса и повдига дрехите й.

Другият й полубрат, Джордж Дъкуърт, също започва да я тормози няколко години по-късно, нахлувайки в стаята й почти всяка нощ известно време. Тя не се притеснява да говори и пише публично за тормоза, продължил чак след двадесетия й рожден ден. И всъщност винаги е имала достатъчно силна воля, за да се противопостави на насилието, но огледалата я тревожат цял живот.

„Толкова е трудно – казва тя с нетипична и вълнуваща срамежливост, – да разкажеш за човека, с когото се случват такива неща.”

Въпросът как се отнасяме към собствените си страдания е неочаквано сложен. Как се отнасяме към страданията си? С какви думи, а и с каква цел? Унижават ли ни големите страдания? Подобни въпроси се въртят около думата „оцелял“ – все по-популярния термин за хора, изтърпели сексуално насилие.

Използвана за описание на оживелите от Холкоста, думата е присвоена от феминистки групи, организиращи се срещу сексуалния тормоз на деца през осемдесетте. Оттогава употребата на „оцелял” се е разширила и се превърна в мейнстрийм. При церемонията за раздаване на Оскарите през февруари Лейди Гага изпълни номинираната си за наградата песен от The Hunting Ground („Ловни полета“), документален филм за изнасилванията в университетските кампуси, придружена от петдесет мъже и жени, станали жертва на насилие, и с ръце, по които са изписани думи като „оцелял“. Ден по-късно Лейди Гага разказва, че е преживяла изнасилване като тийнейджърка. „Петдесет и един души, оцелели и процъфтяващи”, озаглавява тя групова фотография в Инстаграм. В социалните медии хората постват статуси и съобщения, изразяващи солидарност и подкрепа за жертвите на насилие с хаштага #survivorloveletter (#любовнописмодооцелял).

„Ти не си това, което са взели от теб – пише една жена до по-младото си „аз”. – Ти си статуя на оцеляването и възстановяването, която си издигнала на негово място… ти си кралица.“

Думата се налага с развитието на американското законодателство. Междувременно юридическите дефиниции на самото понятие за изнасилване също се разширяват. Все повече жени в различни ситуации могат законно да обвинят мъжете, наложили им принудителен, нежелан секс. Но с малко изключения жертвите на насилие не говорят за начините, по които се справят със спомена. Много често „добрата“ жертва на изнасилване е мъртва – може да се вярва на онази личност, която просто не е преживяла момента на изнасилването си, а е била убита или се е самоубила от срам, подобно на Лукреция – типичния символ на озлочестената невинност. В литературата жертвите на изнасилване също обикновено не говорят за чувствата си – в „Тит Андроник“ жертвата дори е лишена от език.

Но от седемдесетте години насам книги като „Целуни тате за лека нощ“, „Не казах на никого“ и „Куражът да се излекуваш”, събиращи разкази в първо лице на жени, преживели кръвосмешение и сексуално насилие като деца, изваждат проблема пред обществото. Там „жертва” съзнателно е заменена с „оцелял”, за да се наблегне по-скоро на успеха на жените да се справят с проблема вместо на тяхната безпомощност.

Но това, което някога звучеше радикално, днес се е превърнало в суха реторика на едва ли не задължителен героизъм. Не съм жертва, аз съм оцеляла – това е лайтмотивът на много жени. Други наричат себе си „успяващи”, дори „воини”. Някога и полицаите, и самите жертви на случилото се не се бояха да признаят истината, че това е ужас, от който почти никоя жена не се възстановява напълно. Сега обаче става едва ли не задължително да си много корава след такова нещо. Срамно е да бъдеш съжалявана и всички са като Ума Търман в „Убий Бил”. Докато жертвата е крехка и ранима, то „оцелялата” е въоръжена и опасна, може би наранена, но и силна. Тя е малко страшна и доста секси, а гневът й е праведен и осветен от небесата.

Предпочитанието към „оцеляла” вместо към „жертва” е не само езикова, но и идеологическа промяна. Същото се случва и с пациентите, страдащи от ракови заболявания: американската обсесия към позитивно мислене води дотам, че думата „жертва” направо е изхвърлена от речника, защото звучи самосъжалително. Предпочитани са войнствени метафори, а изгубилите сражението биват бързо забравяни. Махалото е стигнало друга крайност – докато преди пострадалите от насилие бяха съжалявани заради преживяната от тях мъка, сега им се приписват някакви свръхчовешки сили.

Това отново е „страхът от огледалото” на Вирджиния Улф, същият ужас от ранимостта. Да си позволиш скръб заради страданията си минава за предателство в атмосферата на истеричен оптимизъм на наивното американско общество. Съществуват и известен брой наративи, разказващи за негативния, полузабранен опит на самосъжалението и тъгата, но те са изключение, а не норма. Невидимата цена на оцеляването не е популярна тема.

Думата, употребявана, за да освободи жените от печата на срама, сега изглежда задушаваща. При това в Америка днес мнозина изнасилвачи просто се измъкват безнаказано, а социалната подкрепа за пострадалата жена е оскърбително малка. Травмата се схваща само като нещо външно, което минава с времето и което задължително трябва да бъде преодоляно с лично усилие. Жертва или „оцеляла”, личността, преминала през насилие, губи личните си характеристики. Масовият дискурс поставя ударението не върху човешкото същество, а върху събитието. Всякакви наративи биват налагани върху образа на пострадалия индивид – всичко, освен истината за крехката и безкрайно разнообразна човечност.

Бел. ред. – заглавието е на „Площад Славейков“, оригиналното е „Измъченият героизъм на „оцелелия” човек“.