Дреме им на културата

Някои паметници нито могат, нито трябва да бъдат пазени – защото са зле построени, саморазрушават се, освен това са белег на триумфа на безчовечна власт и идеология. Други са безусловна ценност и трябва да бъдат съхранени във възможно най-автентичен вид. Точно към тези обекти обаче отговорните институции демонстрират пълно презрение.

Реставрациите на антични и средновековни паметници у нас често са абсолютна подигравка: софийското Ларго, крепостта Цари Мали град, Голямата базилика в Плиска и новите извержения на великотърновските хълмове са пример за унищожението, на което Министерството на културата подлага оригиналните останки, замествайки ги с измислици. Безобразието има и финансова страна, защото новоиздигнатите „руини” бързо се самоунищожават под влиянието на първия дъжд (да си спомним прокапалите тавани и пропукалите се стъклени куполи над бутафорното Ларго) и човек може да си зададе въпроса чии са фирмите, осигуряващи строителни материали, с които биват замествани древните зидове. Всичко това министърът на културата Рашидов оправдава с твърдението, че „малко бутафория” била в реда на нещата и снизходително добавя: „Какво толкова”, а по друг повод допълва, че например в Гърция хората направо си били измисляли и строели цели нови стени (което, мимоходом казано, просто не е вярно). С неверни твърдения и незащитими опити за аргументация един неподготвен човек, лишен от отношение към темата, се опитва да оправдае политика на разрушението.

Министерството на културата почти унищожи и Националния институт за недвижимото културно наследство: освен че го прибра под шапката си, смени ръководството му и уволни повечето експерти, превръщайки Института в ненужен разпределител на малък бюджет, министерството активно лобираше за децентрализирането на културната оценка на старините; в резултат сега всеки корумпиран и/или неподготвен кмет в България може да назначи братовчед си за „специалист”, който да подпише всички необходими разрешения и след това да срути кула от ХІV в., за да издигне на нейно място казино. Ако не сам, то чрез фирма на приятели. Както се казва в такива случаи – нашето не се губи!

Властите се сещат за наистина смислените архитектурни паметници само тогава, когато те рухнат. С десетки години биват изоставяни безценни, красиви сгради, исторически спомени за архитектурния стил на новоосвободена България от Belle époque. В София са запуснати (с идеята да паднат сами) къщата на арх. Фингов, Къщата с ягодите, къщата на Сирак Скитник, Къщата с кулата и още десетки прелестни постройки от края на ХІХ и началото на ХХ в. В Русе същата безрадостна съдба имат изключителни архитектурни съкровища. В Пловдив и Хасково отдавна се знае какво предстои да стане с изящните тютюневи складове (за изненада на част от публиката, в цивилизования свят старинни складове и фабрики също са културна ценност… впрочем, какво да кажа за бившата Прошекова фабрика и за Захарна фабрика?).

Е, Тютюневият град в Пловдив беше изгорен (и не вярвам, че е било случайно, нито пък от клошар). Чак сега Министерството на културата внезапно се сети, че такова място изобщо е имало. Складовете, твърдят от ведомството, щели да бъдат възстановени. Възстановени как? С итонг, с тухли от Елин Пелин и в стила, неофициалнво известен като мутробарок? Точно както стана с Прошековата фабрика? Или както се случи с нещастното Ларго? Или пък децентрализацията ще влезе в ход и нека да забравим дори за тези съмнителни идеи, защото там скоро просто ще има стъклария и желязо с плакати на чалга-звезди? Всъщност, чалгата и итонговата псевдореставрация идеално си пасват и не е чудно, ако станем свидетели на прерязване лентичката пред попфолк клуб „Тютюна”.

Скоро идва годишнината от освещаването на храм-паметника „Свети Александър Невски”. Той си смени собствеността и статута, от време на време се говори за нуждата от преименуването му, а покривът и част от стенописите не са в добро състояние, така че се боя за него. Защото Министерски съвет реши да ремонтира горкия храм. Така де, толкова пространство стои неоползотворено! Така хубаво би било площадът отпред да е паркинг, а вътре да има магазини и ресторанти! Стенописите ще стоят добре наред с чанти от прочути марки, а в Криптата хем може да има постоянен търг на икони, хем дискотека. Оригинално, някак си. По-късно, когато сградата най-сетне рухне след толкова интензивна употреба, Божидар Димитров ще бъде пуснат, за да изрови от останките колкото си иска вампири и таласъми. Може и кръщелното свидетелство на севастократор Калоян да се намери.

За сметка на това щедрите европейски субсидии за културното наследство биват разпределяни набързо за безсмислени обекти като Летящата чиния на връх Бузлуджа. Странно, тютюневите складове и старинните къщи може и да рухват, но никога не изгаря някой Альоша или друга архитектурна небивалица във възхвала на комунистическата диктатура… Добре че Вежди Рашидов не е министър на културата в Германия, инак там сега щеше да тече методична кампания по възобновяване на нацистките грамади наред с разчистване на последните средновековни замъци.

Същевременно у нас никога, ама просто никога няма пари за паметниците на жертвите на комунистическия режим. Според нашите високопоставени чиновници и експерти няма никакво значение, че например паметта за Белене като лагер, където са прекършени хиляди човешки животи, изчезва от умовете на хората (сигурно не е случайно, че и Министерството на образованието и науката отказва да включи в учебните програми по история урок за престъпленията на комунистическия режим). Когато трябва да се защити и възобнови някое саморазрушаващо се гранитно чудовище на диктатурата, то „това е история и ние трябва да я пазим – добра или лоша”. Когато трябва да съхраним античен обект или красива старинна къща – или няма средства, или се намесва бутафорията, или пък мястото се оказва частна собственост и властите са „с вързани ръце”. Когато пък стане дума за паметта на жертвите на комунизма, настъпва оглушително мълчание.

Това е война срещу българската история.

Всичко от Манол Глишев в „Площад Славейков“