VivaPay

Как строих ИПК „Родина“

Свидетелство за времето, „когато се наливаха основите” (и киселините – стомашните)

В неделя, 26 април, взривиха високата сграда от недостроения ИПК „Родина“ на бул. „Цариградско шосе” в София. Снимка: Боби Тошев/БГНЕС - Как строих ИПК „Родина“

В неделя, 26 април, взривиха високата сграда от недостроения ИПК „Родина“ на бул. „Цариградско шосе” в София. Снимка: Боби Тошев/БГНЕС

Писал съм разказа „Адвентистът“ преди доста време, но сега сетих се за него, като видях как рухна бетонната грамада, наречена ИПК „Родина”. В нейните основи и аз съм наливал бетон. Това си беше една безсмислена и грандоманска сграда, която стърча недовършена повече от трийсет и пет години – истински символ на „реалния” безсмислен социализъм.

Предлагам го за „Литературен площад“ като свидетелство за времето, „когато се наливаха основите” (и киселините – стомашните).

Адвентистът

Тогава бях млад, току-що назначен редактор в „Стършел“. Извика ме отговорният секретар за отговорна задача: ръководството решило да ме прати на тримесечна бригада – да строя ИПК (издателско-печатарски комплекс) „Родина“. Модерна за времето си печатница на „Цариградско шосе“, тогава бул. „Ленин“, и висок редакционен блок, там ще се помещават всички вестници. „Стършел“ – също.

Фантастико: Смелостта да бъдеш различен

Не ми стана драго – мислех, че са ме назначили за фейлетонист, не за бригадир-строител. Но тогава бригадите бяха нещо задължително за младите висшисти – хирурзи ги пращаха да вадят моркови, научни работници от БАН – да прибират зеле, а из софийското поле есенно време стада чиновници скубеха праз… Голям праз – реален социализъм в действие!

Помислих за миг да се опъна, да откажа – ама как, щом ръководството на вестника е решило… Пък съм „заек“, току-що назначен. Откажа ли, няма да ми продължат договора…

Налагаше се компромис… Поредният. Онова време изискваше компромиси всеки ден – с тях свиквахме от ученици (пионери, чавдарчета, комсомолци). После в университета ни се налагаше да говорим едно, а с приятели, в тесен кръг и в тесни кухни – съвсем друго. Компромиси и в работата – особено при нас, в редакцията, нали журналистиката трябваше да е вярна на партийната линия.

За себе си бях изработил теория – за малките и големите компромиси. Важното бе да не си кривя душата за текстовете, които пиша. А колкото до малките, всекидневни компромиси – те са допустими, как иначе да оцелееш? Да, ама тая теория на оцеляването е спорна – известно е, че малките компромиси водят до големи. Но млъкни, сърце…

Махнах с ръка, за пореден път свих покорно уши и приех – станах бригадир за три месеца.

На обекта много се изненадаха, когато пристигнах.

– Откъде идеш?

– От „Стършел“, вестника за хумор и сатира.

– Какво можеш да правиш?

– Да пиша смешки.

– Знаеш ли какво е маламашка и пердашка? А как се хваща ниво на подова замазка?

– Не.

– Ами що те пращат тогава?…

Но щом са ме изпратили шефовете отгоре, тука няма да ме върнат… Нахлупих каска, дадоха ми да подпирам една лопата. И количка, която да бутам насам-натам, повече празна, отколкото пълна. Основната ми задача бе на обяд да купувам бира и салам народен, когото народът тогава наричаше „кучешка радост“. Друга задача – в почивките да разказвам вицове на бачкаторите от бригадата.

Мина месец, взех да свиквам. За бира и вицове получих заплата – при това завидна, в строителството се плащаше добре. Вървеше ми и заплатата в редакцията. Нищо не работя, а се подписвам на две ведомости. Реален социализъм в действие… Затова на много хора и до днес им е мъчно за него.

Бързо опознах работническата класа – едни от бригадата бяха бачкали в Либия, други искаха да бачкат в Либия. Първите си бяха купили лади, вторите мечтаеха да си купят лади. По онова време за кола се чакаше петнайсет години, само в „Кореком“ бяха без ред. За „Корекома“ трябваха долари – в Либия плащаха с долари. Ама за Либия трябваха връзки…

Ето това се говореше във фургона на нашата бригада, на всяка обедна почивка, когато доставех бирата и салама. Или пък някой се хвалеше къде се е напил и с каква мацка е преспал.

Само един бояджия, дребен, смачкан човечец, около четирийсетте, не говореше за долари, лади и мадами. И бира не пиеше, не ядеше салам – беше вегетарианец, носеше си храна от къщи – бурканче ядки с мед, морков, нарязана ябълка. Сядаше встрани от нас, вадеше книжка, подвързана с вестник, и четеше. „Смотаняк!“ – казваха за него останалите и го гледаха презрително.

Заговорих го веднъж за книгата – коя е?

– Има само една книга – рече и ми обърна гръб.

Погледнах зад рамото му: четеше библията – джобно издание на тънка хартия, книга, забранена по онова време. У нас не се издаваше. Това томче явно бе вкарано отвън.

– Мани го тоя скапаняк! – дръпна ме един от бачкаторите. – Чалнат е. Некакъв адвентист ли е, авантюрист ли е…

Наистина се оказа адвентист от Седмия ден. Тогава не бях ги чувал, нищо не знаех за учението им и пробвах да го разпитам – не се получи. Човекът не бе разговорлив, сигурно си мереше приказките – де да ме знае какъв съм… Такива бяха времената, ние в „Стършел“ си мерехме вицовете, а другите, обикновените хора – приказките…

Един ден дойде заповед: ще се работи в събота! Ленински съботник – имаше такива трудови дни в чест на Вожда на революцията, бяха задължителни за целия народ.

Работниците от бригадата измрънкаха нещо по адрес на „съботниците“ – един бил канен на сватба, сега му пропадала, друг трябвало да откаже гостуване в провинцията… Но никой не каза „не“ на заповедта.

– Аз няма да дойда! – чу се само един твърд глас от ъгъла на фургона. Бе проговорил смачканият мълчаливец, човекът с библията.

– Как така? – изуми се бригадирът. – Задължително е!

– Ние в събота не работим, тогава ходим на църква…

Бригадирът го изгледа мрачно:

– Абе за теб Ленин няма ли?

– Не! Има само Господ!

Това каза адвентистът и не дойде на съботника. Ние, останалите от бригадата, бяхме там. Подпирахме лопатите до обяд, докато ни пишат присъствие, после дружно сърбахме ракия, греяна в чайник на печката във фургона…

Така славно и с ентусиазъм минаваха съботниците сред цял народ.

В понеделник бригадирът вдигна гири – заяви пред всички, че ще предложи неявилия се работник за наказание.

– Само Господ може да ме накаже! – отвърна му адвентистът.

И без да му пука, почна да си бели ябълка.

Бригадирът изруга под носа си. Повъртя се ядно, ходи някъде до управлението, после се върна поомекнал.

– Слушай, мой човек, да не става скандал! Донеси медицинска бележка,че си бил болен!

– Не мога да лъжа! – каза тихо адвентистът. – Лъжата е грях…

Тук бригадирът избухна. Изпусна пара като чайник, забравен на печката:

– Брей, той не можел да лъже! Цял народ може, ти ли, бе мухльо, не можеш!…

Не знам къде ходи и при какви началства, но след няколко дни бригадирът донесе заповед за уволнение и я връчи на провинилия се.

Адвентистът прие уволнението без протести. Прибра си библийката в торбичката и тръгна към портала.

Няколко дни бе валяло, тежките камиони допълнително бяха разкаляли строителния обект… Гледахме отстрани как дребният човечец, без да заобикаля, тръгна направо през калта, като Исус по водата. А калта сякаш се разтваряше пред него и не цапаше обувките му.

Тогава аз го видях да расте и да става едър като великан…

Пък ние, другите, взехме да се смаляваме. Така малки, си оставахме тук, насред калния двор, докато се опитвахме да делим компромисите по големина и важност.


Разказът е от сборника „Германският пациент”, изд. „Сиела”, 2019 г.

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg