Леденото хоро и реката на българщината

Преди 100 години на 6 януари българите не са чакали Богоявление, а са празнували Бъдни вечер. Първият от големите зимни празници е бил Нова година на 1 януари, следван от Коледа на 7 януари и „старата“ Нова година (Васильовден) на 15 януари. Богоявление или Йордановден се е чествал на 19 януари.

В началото на миналия век богоявленските ритуали са включвали водосвет на площада, извършван в специално изграден за случая параклис на централния площад от софийския митрополит в присъствието на царя и министрите. После с осветената вода са били поръсвани войските и домовете на елита. Хвърляне на кръст във водите се е провеждало само в градовете, през които е минавала бурно течаща река. Хоро в Тунджа няма отбелязано в архивите отпреди 100 години.

През 1935 г. Райко Алексиев включва в богоявленския брой на вестник „Щурец” разказа „Нане Гето одумва” за „комуниза Опнат Герги” – забавна история за това как селските комунисти тайно участват в църковни обреди, за да вземат някой лев. От разказа става ясно, че традицията е била да се изчака попът да хвърли кръста, а после ентусиасти да се метнат във вече осветената вода и да го извадят. Този, който успее, обикаля селото и всички му дават пари, храна и други дарове.

Познавачите на църковните обреди и до днес са категорични – влизането в реката преди да бъде хвърлен кръстът няма нищо общо с канона на Богоявление. Влиза се в осветена вода, едва след като свещеникът е извършил ритуала и е благословил водите. В Калофер мъжете „освещават” водата преди попа.

Обичаят с леденото хоро в Тунджа няма много общо със старите традиции, но очевидно е жизнен и нужен. Опасността не е толкова в това, че се провежда със завидна упоритост всяка година, колкото в риска да бъде превърнат в панаирджийско шоу, за което допринасят най-вече някои външни за Калофер гости на ритуала. Местните хора отдавна роптаят срещу изкривяването на техните обичаи, но медийният интерес и присвояването на леденото хоро като „символ на българщината” отнема много от автентичната, макар и не много древна красота на тази традиция.

Затова е разбираемо желанието на кмета да използва пандемичната ситуация, за да остави хорото поне тази година само на калоферци. За съжаление, едва ли ще му се удаде. Телевизиите очакват с нетърпение ежегодните си високорейтингови репортажи, юнаци от цялата страна нетърпеливо пришпорват джиповете, за да извикат „булгааар”, цопвайки с дрехи във водата. Не смирение пред Богоявлението, а демонстративен национализъм – в това се превръща (не по вина на калоферци) иначе необикновеният местен ритуал.

Освещаването на водите, както Йоан Кръстител е осветил река Йордан, носи християнска, не национално българска символика. Смирението на духа, което този празничен ритуал трябва да осигури, се превръща в своя антипод. Не гордостта, не фукливата мъжественост са в същността на празника. Потапянето във водата е саможертвено, спасяването на кръста – въздигащо. Йоан Кръстител не е бил българин, покръстеният Исус е на всички християни. Богоявление е празник, а не панаир.

Калоферци са намерили свой необичаен начин да посрещат този ден. Има някаква сурова красота в местния вариант на този стар християнски ритуал. Грозно е присвояването му и пришиването му към някаква имагинерна обща „българщина”, която е толкова неясна, че се нуждае от непрекъснато доказване чрез шумни и не особено естетични демонстрации.