Пазете Димитър Маринов

Димитър Маринов в кадър от „Зелената книга“ - Пазете Димитър Маринов

Димитър Маринов в кадър от „Зелената книга“

Изчетох много за Димитър Маринов, или за Митко, както аз го познавам от Мариана Димитрова. Мариана, която вече отдавна я няма. Тя ме запозна с Митака. Не бяхме близки, но от малкото ми срещи с него знаех, че рано или късно той ще достигне до успеха – в каквато форма го желае. Той живее в Сан Диего, аз живеех в Лос Анджелис и периодично чувах за негови занимания, инициативи, постижения, изобщо за движението на личността му на български емигрант в Америка. Впечатлението ми от малкото ми срещи с него е за много силен, хем чепат, хем гъвкав, талантлив и интелигентен човек. Чак сега, от интервютата му в българските медии научих изключителната му лична история в подробности – сама по себе си тя е сюжет за биографичен филм с потенциал за „Оскар“.

Вече съм си спестила постоянното пребиваване във Фейсбук и не знам, а и не искам да знам какво мислят за Митко, оскарите и българското знаме в джоба нито познатите ми, нито непознатите. Казвам това с вътрешно задоволство, защото постоянната ваканция от общественото мнение в България е с въздействието на петзвездно спа. Човек е просто по-щастлив. Твърде близкото познание на характеристиките и особеностите на хиляди хора, смятащи мнението си за уникално и изказващи го едновременно, не носи печал, не носи нищичко, само отнема. Времето на всеки човек на Земята е броено. Желанието за популярност на човечеството е деволюция.

Прекъсвам това отклонение за Фейсбук и продължавам за Димитър Маринов. И все пак изчетох стотици мнения в различни форуми. Повечето от тях са положителни заради прословутото знаменце. В България жестът със знамето се чете като национализъм и се смята от интелектуалците за тъп и едва ли не опасен, докато в Америка национализмът се нарича „патриотизъм“. С това знаме Митко направи жест, който никой май досега не е правил.

Четейки интервютата с него, го опознах малко повече и разбирам, че той е изключително емоционален артист. Тази емоционалност вероятно си я носи по природа, но тя е и подсилена от също така изключително тежките изпитания, на които съдбата го е подложила. По лични причини аз съм склонна да имам повече доверие на хора, които са преживели сериозни лични трагедии. Познавам компенсаторния механизъм на болката, която освен, че те прави по-дълбоко разбиращ света, но и се превръща в гигантска мотивация за вървене напред и нагоре. Разбира се, големите житейски изпитания могат и да смазват. Само този, който ги е преживял, знае какво му коства превръщането им в личен успех, а не във въртележка от провали и обикновен човешки ужас.

Вчера изгледах „Зелената книга“. Великолепен филм на Питър Фарели, все едно, че правен от самия Спилбърг през най-силните му години. Филм, в който надеждата и доброто побеждават. Перфектно конструиран, пълен с деликатност и нюанси, който гради най-красивия и оптимистичен мост между черни и бели в Америка. Четох за реакцията на Спайк Лий, не съм гледала филма му, и няма да коментирам. „Зелената книга“ категорично заслужава оскарите си, както и „Рома“. Номинациите на „Фаворитката“ за мен са учудващи, но не изненадващи в контекста на случващото се в Америка.

Присъствието на Димитър Маринов в „Зелената книга“ е перфектно по онзи холивудски начин, по който в българското кино не би могло да се случи. Дори и с факта, че оцених перфектната му фигура на актьор, който се отнася с тялото си като с професионален инструмент – нещо, което за съжаление се вижда все още при твърде малко български актьори. Ролята му не е голяма, но важна, защото поставя „идеологическия мост“ между двамата главни герои.

При тази съвкупност от талант, устрем, професионализъм и изключително подходяща биография за успех в Америка – и всичко това е заслужено оценено не от някой друг, а от големия хуманист Спилбърг като продуцент – Митко се изпуска емоционално съвсем по нашенски. Дори не го прави по еврейски, а по чист български начин. С притеснение за него прочетох разсъжденията му за белите мъже в Америка. Няма да коментирам дали е прав или не, защото Америка в момента е враг на нюансите, твърдейки точно обратното, а и ловът на вещици се случва дори и в България по един по-подмолен и скрит начин. Сред стотиците мнения на форумци прочетох едно, което ме стресна и притесни за Митко. Някакъв явно борец за „Прекрасния Нов Свят“ беше написал, че ако интервюто с разсъжденията на Митко за белите мъже бъде преведено на английски и стигне до правилните хора, Митко ще гледа актьорска кариера в Америка „през крив макарон“. Аз си помислих същото, когато ги прочетох, но със загриженост за Митко. Със страх, че това, което е постигнал с толкова кръв, пот и труд, може да му бъде отнето заради точно такива потенциални агенти, неосъзнати български ченгета, които няма да се спрат пред нищо, за да се подмажат на новата комуно-нацистка доктрина, в която нюансите не съществуват. Или си с тях, или си против тях.

Надявам се това да не се случи. Дълбоко вярвам в способността на американците да поставят свободата на словото на първо място, макар и тази способност в момента да е под заплаха. Дълбоко вярвам в духа на хора като Спилбърг, на огромните американски хуманисти, които продължават да се борят за толерантност, без да се превръщат в гаулайтери, и които не биха позволили агентите на политкоректността да навредят на талантливия и смел Димитър Маринов, а ще продължават чрез него да доказват, че американската мечта е възможна. Да, изначално той е българин и евреин, но случващото се с него е американско събитие. И нека да не бъде наказван за това, че мисли различно. Ако това се случи, нямам съмнение, че би било българска инициатива.

Пожелавам му той лично да получи „Оскар“, да не чете български социални медии, за да опази свободата на духа си, и да внимава какво говори – не само когато се изказва по въпросите на политкоректността, защото и той не винаги е прав.

Bookshop 728×90