Аз, неговият идеален човек

Навън вали като из ведро. На английски се казва „валят котки и кучета“. Ринго, едното от двете ми кучета, е застинало като порцеланова статуя пред вратата. Убеден е, че има свръхестествени възможности и може с мисъл да я отвори. Всеки път става така – застоява се пред нея, концентрира се и хоп – пред него се открива целият път към градината. Ние, които натискаме дръжката на бравата, сме свидетели на това „чудо“. Ринго се втурва навън с цялото си голдън-ретривърско великолепие и след десетина минути се появява като силует от външната страна на вратата. Тя все така мистично се отваря, а аз го посрещам с неговата голяма хавлиена кърпа.

Мокър е до кости, все едно наистина е валял. Кучешкото му достолепие се е провесило покрай тялото му в капещи кичури, ушите му са обрамчили побеляващата муцуна и розовочерният му нос изглежда малко клоунски. В такива дни понякога ми носи подаръци – пръчка, шишарка, чехъл, веднъж дори жива костенурка. Този път само е вир вода. Влиза доволен и се оставя да го подсуша.

Доведеният му брат Арчи наблюдава целия етюд с разбираща аристократична досада, на която само един лабрадор е способен. Той не обича дъжда, предпочита да го наблюдава отвътре. Гръмотевиците го плашат до смърт, но още повече го ужасява мисълта, че те вероятно плашат и нас, неговото семейство – затова при всяка светкавица търси да намери някой от човеците си и да се настани върху него. Всъщност, идеята му е в такива „опасни“ моменти направо да влезе в теб, ако може, но понеже колкото и да опитва, не става, той сяда в скута ти и те затиска с тяло. Нека да гърми сега – Арчи те пази, няма страшно!

Не, не откачам на тема „домашни любимци“. Просто си давам сметка как присъствието в живота ми често остава незаслужено незабелязано. Свикнала съм да са наоколо, понякога даже толкова съм свикнала, че не ги забелязвам. Скарвам им се, че са се настанили точно зад гърба ми, когато готвя, та рязкото ми обръщане да взема или оставя нещо ме спъва в косматите им тела. Трябваше ми малко време да разбера, че и това правят заради мен – ако падне нещо, от всичко това, което режа там горе, да го изядат! Неее, не, че са гладни – заради мен го изяждат, помагат ми, нали, почистват… Както ми помагат, когато на разходка ритна ей така някоя топка. Ми че аз какво ще правя, ако няма кой да ми намери топката и да ми я върне, моля ви се?! Че то има ли щастлив човек на тая земя без топка?! Е, Ринго никога няма да ме предаде и каквото и да става, ми връща топката. Арчи знае, че има кой да свърши тази работа и не си дава зор – наблюдава процеса с повдигнати в основата уши и когато се увери, че топката ми е доставена невредима (малко спукана, ама те топките са си такива), продължава спокойно да ме разхожда. Неизменно стиска със зъби каишката си и ме разнася насам-натам, докато аз държа с ръка другия й край. Понякога ме оставя и аз да го водя, ама това е за да ми достави удоволствието да се почувствам малко самостоятелна. Защото дори тогава той и Ринго продължават да изпълняват единствената си житейска мисия – да се грижат за мен.

Да имаш в живота си куче е специално богатство. Досега не съм се заемала да го изразя с думи, защото все ми се е струвало някак досадно – като вторачените в децата си майки, които където седнат и станат разказват как „ни поникна зъбче“ и „как хубаво акахме“. Тази форма на безусловна любов, която изпитваме към децата си, а кучетата изпитват към нас, толкова силно може да обсеби думите, че разказът за нея да звучи лигаво.

Вчера обаче започнах на шега една книжка. Ей така, докато пиех бавно съботното сутрешно кафе, небрежно хвърлих поглед върху нея. Изпрати ми я като подарък една приятелка с думите „да ти стане хубаво на душицата“. На корицата й има снимка на куче, от чиято уста излиза балон, в който е изписано заглавието „Кучешки живот“, роман за хората“. Малко буквално наистина, но пък така е с кучетата. Пък и веднага ми става ясно, че целият разказ ще е от името на куче. Което, съгласете се, може както да е много интересно, така и да е истински литературен кич.

„Е хайде пък да видим как ще ми започне денят, ако я отворя на някоя произволна страница“, казвам си! Имам си такава игра – отварям някоя книга напосоки и със затворени очи спирам показалеца си някъде по страницата. Това, което ми се пада, приемам като послание за деня, пожелание за нещо интересно или изобщо някакъв езотеричен контакт между мен и съдбата през словото. Ето какво ми подари провидението през точно този кучешки роман за хората: страница двеста четиридесет и втора, последният пасаж:

„Ал и Майя спяха заедно и макар да не протестираха, ако се качвах при тях, мястото на леглото бе толкова малко, че не беше удобно да се спи, а и котките постоянно се наместваха там, затова постепенно свикнах да спя на пода от страната на Майя. Така ми бе по-удобно да ставам и да я придружавам, ако станеше посред нощ и тръгнеше нанякъде…“

Точно това е. Нашите кучета не спят в стаята ни, но неизменно са пред вратата й, готови да ни придружат, накъдето и да тръгнем, когато и да е. Мога да се ориентирам къде точно е Ринго в тъмното само по шума от опашката му – дори да спи дълбоко, любовта му към нас е будна и той я демонстрира с равни, отмерени удари в земята.

„Туп-туп-туп – тук съм само за теб и те обичам!“

Тази книга наистина говори на онзи много специален и несравним с нищо друго език, който знаят и ползват само хората, споделящи живота си с кучета. Проговори ми моментално и се върнах на първата й страница.

Четири часа по-късно, с две изпити кафета, разточително количество бисквити и Ринго и Арчи дремещи в краката ми, „Кучешки живот“ от У. Брус Камерън беше прочетен. Няма да ви разказвам сюжета, разбира се, но ще подкладя любопитството с няколко факта: кучето автор на тази книга всъщност има няколко прераждания, за които разказва; главният герой наистина е куче, но историите, които автобиографично споделя, са общочовешки, с човеци и живи същества; книгата далеч не е просто сюжет, който на пейка в парка с просълзени очи ще четат само собственици на домашни любимци – тя наистина е роман за нещата от живота. Само че животът, погледнат от половин метър височина и преживян на четири лапи. Полезно приземяващ поглед за излишно и непрекъснато терзаещите се човешки души. И в същото време вдъхновяващ и пречистващ за усуканите ни, напластени с какви ли не огорчения съдби.

„Кучешки живот“ наричаме лошия живот. Този, в който не ти е било дадено да се наслаждаваш, а да служиш безрадостно. В който любовта е липсвала или е била дозирана и рядко, а примирението и мъката са били сякаш даденост. Животът, който често сме убедени, че ние, хората, живеем. Този роман, неусетно, през смях и мъничко сълзи ще ви убеди, че не е така. И ако не ви накара тутакси да си вземете кученце, което да вдъхне радост на дните ви, то поне сами да ги заобичате малко повече. Така, както само едно куче може да обича живота на своя собственик – без да съди, без да изисква, без да съжалява за пропуснатото. И в който дори една спукана топка, хвърлена и върната обратно, носи истинска, неподправена радост.

Да решиш да живееш с куче и взаимно да се грижите един за друг е много сериозен и дълъг процес. Като едно дете на вечно работещи родители, мечтаех за четириног приятел, откакто се помня. Майка ми и баща ми не искаха да се товарят с подобна отговорност, но отстъпиха колебливо, след като в продължение на половин година (откакто се стопи последният сняг през април и наваля новият в началото на декември) влачех навсякъде със себе си вързано на въженце плюшено пекинезче. За нищо на света не исках да се разделя с него, така че крачех бавно из софийските тротоари и спирах да го обърна всеки път, когато се пльосваше по гръб заради някоя крива плочка. Кученцето ми се возеше в кола, пазаруваше, идваше с мен в детската градина, ходеше на плаж. Вследствие на този активен живот козината му се изтри и коремчето му остана само на изтънял плат, от който полека се провираше изкуствената вълна. Когато и очите му се изтриха напълно и цял ден ревах, че животинчето ми (Джан се казваше, като пудела на леля ми в Бургас, когото обожавах) е ослепяло, нашите решиха да се смилят над мен и приеха на отглеждане старото куче на техни познати, които не можеха повече да го гледат. То беше чудесно, докато те бяха наоколо, но когато си тръгнаха, се превърна в истински върколак – нападаше всеки, който се осмелеше да излезе от вратата на стаята си и не позволяваше да припарим до него. Като каква ли заплаха ни е усетило, милото, след като неговите хора магически бяха изчезнали в къщата ни? Два дни по-късно те също така магически се появиха отново да си го вземат – родителите ми бяха решили, че няма да го мъчат, а и неуспешният опит да си имаме домашен любимец така завърши удобно поучително за тях – „Видя ли?! Пробвахме – не става!“, беше ми казала майка ми и с това беше затворила завинаги темата „Искам куче“.

Е, не чак завинаги. На тридесет и осем години, като майка на две подрастващи хлапета, на свой ред хленчили по възходяща градация от типа „рибка – хамстер – морско свинче – заек – котка – куче“, съвсем отговорно и с детска радост се сдобих с четиридесетдневния голдън ретривър Ринго, който, докато пиша този текст, стои от външната страна на стъклената врата и отговорно наблюдава проливния дъжд. В този момент за пореден път осъзнавам, че това е единственото същество, което винаги, безусловно, безплатно, безсмислено и всеотдайно ме обича такава, каквато съм. Че най-добрият начин да му се отблагодаря за тази обич е на свой ред да го обичам в краткия му, посветен на мен живот. Че някъде между мокрия му език, развъртяната опашка, вторачения в мен поглед и косматите лапи се крие моята най-добра същност, която само благодарение на него по-често излиза наяве. И че откакто имам Ринго и Арчи, никога, за нито един миг, не съм се чувствала самотна.

Навън наистина валят котки и кучета. Съветвам ви да си вземете едно.