Да обичаш родината без татуировки

Да обичаш родината си е трудно занимание. Както е трудно да обичаш цял живот един човек. Иска се упоритост, иска се ежедневно усилие, да се събуждаш сутрин и да повтаряш избора си отново и отново. Иска се не просто да декларираш обич, а да действаш чрез обич, да показваш грижа, да помагаш на обичания, да го превръщаш в по-добър човек (или родина). И той да прави същото за теб.

Обичта – към човек или родина, към земя, към животинче – има едни и същи правила. Тя не може да съществува редом с омраза. Да обичаш човека до теб не означава да мразиш всички други хора, нали? Защо тогава това да важи за родината?

Когато човекът, когото обичаш, е болен, ти правиш всичко, за да го излекуваш. Не крещиш: „Обичам те, здрав си, нищо ти няма!”. Нито го захвърляш някъде да се оправя сам, докато демонстрираш погнуса от болестта му. Купуваш му лекарства, търсиш помощ от истинските лекари, не от фалшивите. Помагаш непрекъснато, правиш нужното, пазиш здравия си разум, за да си му опора в труден час. Защо за родината да е друго?

Когато човекът, когото обичаш, ти обърне гръб и не прави за теб достатъчно, не падаш на колене пред него и не му пееш песни за миналото. Не оставаш в илюзията, не идеализираш настоящето, не го заменяш с носталгия по отминали времена. Или си тръгваш, или се опитваш да възстановиш връзката с обичания днес, не с фантазията за това какъв е бил преди много години. Защо да е различно с родината?

Когато обичаният човек се спъне и греши, когато има недостатъци, обичта те кара да му ги покажеш – не грубо и с насилие. Но заедно се опитвате да се поправите – ти себе си, той него си. И си помагате един на друг. Защо това да не важи за родината?

Обичта към човек и обичта към родината са емоции. Те трябва да бъдат поддържани с разумни действия. Не със заклинания, спомени и идеализация. Обичаш човека какъвто е днес и сега. Защо все се напъваме да обичаме една България, която е съществувала преди векове, а не се вгледаме в нея днес, не си дадем сметка каква е сега, в тази минута? Може би ще я обикнем още повече, може би ще осъзнаем колко нужда има от нас сега. Тя не е нечия чужда България, нашата си е. И няма нужда като на застаряваща красавица да ѝ припомняме, че е била неотразима преди векове. Няма нужда да я обграждаме с вещи, ритуали и мантри от миналото ѝ. Няма защо да си татуираме образа ѝ, какъвто е бил някога.

Трябва ѝ светлина, въздух и обич от всички ни днес и сега. Обичта означава истинска грижа, а не серенада под прозорците с големия тъпан на глашатайния патриотизъм.

За да заживеем добре в нашата България, време е да я заобичаме. Ако е искрено, тя най-сетне ще ни отвърне. И ще видим колко красива е всъщност. В огледалото.