Агент Мартини и предсмъртният портрет на Георги Марков

Беше нейде към средата на август 1978 г. Георги Марков току-що се беше върнал от Сардиния, където бе на почивка със съпругата си Анабел и дъщеричката си Сашка, която – доколкото си спомням – по време на курорта навършва втората си годишнина. След семейната почивка Георги пристигна от Лондон и ми гостува няколко дни в жилището ми в бохемския квартал на Мюнхен – Швабинг, Elisabethstr. 24. Жилището бе служебно, отпуснато ми бе от администрацията на Радио „Свободна Европа“ и в него живеехме заедно с германската ми съпруга Клаудиа Бочев, родена Мюлер. По онова време Клаудиа следваше медицина в Мюнхенския държавен университет.

С Георги се бяхме запознали в края на 1974 г., когато по негово предложение и благодарение на неговото великодушие (всъщност той ми подари половината от предоставените му радиоминути) започнахме да си делим братски есеистичните понеделници на българската емисия на Радио „Германия“ (Deutsche Welle) в Кьолн. През пролетта на следващата година, когато литературните есета по Радио „Германия” бяха спрени, българският отдел на Радио „Свободна Европа” (РСЕ) ми предложи да оглавя културната програма и аз приех с готовност. Програмата бе компилативна и Георги стана най-редовният ми сътрудник – всичките му задочни репортажи, а и доста други културно-политически есета, бяха излъчени в моята седмична програма „Контакти”.

Междувременно с Георги бяхме станали изключително близки. Сближи ни не само общата ни изгнаническа съдба, а и еднородните ни виждания за Бога и света. В процеса на общата ни работа той се превърна не само в мой духовен родственик, а и в пръв приятел и на битово равнище. На базата на това ни сближаване Георги ми гостуваше епизодично в Мюнхен, епизодично му гостувах и аз в Лондон. Животът му в онези години ставаше все по-опасен, чрез брат си Никола, който живееше край Болоня (още е жив), той вече беше получил многократни предупреждения, че срещу него се готви покушение и много внимаваше в подбора на връзките си – особено със сънародници. Потресе ме разказът му как, за свое собствено учудване, през всичките ведри и слънчеви ваканционни дни на приказния остров е лежал, без да го осъзнава, на плажа с гръб към морето. Покрай съпругата си вече се занимавах като лаик с психоанализа, в моите очи морето символизираше живота – значи Георги бе обърнал и на всемирния, и на собствения си живот гръб. При цялата си ерудираност Георги бе много интуитивен – явно е било кошмарно предусещане за всичко онова, което малко след това се случи.

За да бъдем пълноценно заедно, в дните, през които Георги ми гостуваше, аз почти не ходех на работа – позицията ми в РСЕ го позволяваше. И така, един късен предиобед, докато си пиехме с Георги кафето у дома, внезапно ми се обади по телефона колегата от РСЕ Николай Калчев, разконспириран впоследствие като ченге на ДС с псевдонима (не литературен – агентурен!) Мартини. Както се установи след отварянето на досиетата, Калчев бе не редови доносник, а кука от висока класа. За разлика от много други, вербувани от ДС по време на работата им в РСЕ българи, Калчев бе подготвен и изпратен от София със специалното поръчение да се внедри в българската редакция на радиото, което и стана. Тогава ние, разбира се, ни най-малко не подозирахме нещо подобно. Не се и съмнявахме, че след като ДС е покрила с агентурата си всяка квартална бръснарница и всяка градска кръчмица, една идеологическа централа като РСЕ едва ли ще да е оставена без агенти, но кои са те, можехме само да гадаем.

Доколкото си спомням, по онова време Калчев още не беше станал заместник-директор на българския деск и работеше като шеф на новините – една също доста висока позиция. Близки с него така и не станахме. Не защото го подозирах в агентурна дейност (това нямаше как да стане), а защото като характери бяхме пълни антиподи. Мен ме отвращаваше, направо ме погнусяваше сервилното му, лакейско отношение както към американските ни шефове, така и към директора на българския отдел Методи Захариев и към неговия заместник Кирил Панов. Заедно с това беше ненадминат комплексар и фукльо – разказваше на всеослушание в стола героически небивалици: как воювал в джунглите като командос на ЦРУ, как летял със специални бойни мисии като парашутист по най-горещите точки на света, как като ранили пилота лично поел в ръцете си управлението на транспортния военен самолет, как в друг самолет израждал собственоръчно някаква родилка и прочие врели-некипели. На всичко отгоре не близваше алкохол и беше заклет женомразец, а аз съм човек хедонист и храня сериозни резерви към всяка стерилност.

По същите, по абсолютно същите причини и Жоро го държеше настрана от себе си, но, доколкото не работеше при нас, неговите съприкосновения с Калчев бяха далеч по-редки. В писмо от 6. 3. 1977 г., което пазя и до днес, коментирайки поредното ми подканване да напусне Би Би Си и да дойде при нас като редактор, Георги споделя:

„Между другото от него (обстойното писмо, което възнамерява да ми изпрати, впоследствие получено от мен и публикувано след време в българската периодика – бел. авт.) ще ти стане ясно защо не мога да приема да се състезавам с формен мухльо като Калчев не само за място при вас, а дори за чистач на клозети”. (И с мое съдействие състезанието му бе спестено – малко преди гибелта му въпросът за постъпването му на работа в РСЕ без всякакъв конкурс бе вече решен.)

Така или иначе аз не криех отвращението си към Калчев и затова малко се учудих, когато ми звънна и помоли да дойде при мен да се повидим – никога дотогава и никога след това не го е правил. Калчев знаеше, разбира се, че Георги е отседнал при мен. А Георги беше звезда – РСЕ никога не се е радвало на сътрудник от такъв формат и с такова име. Като лакея, който по природа беше, Калчев обичаше да се навърта около всеки високопоставен, а Георги го надвишаваше многократно не само като морал, а и като талант, и като интелект, и като духовен капацитет, и, което за Калчев бе особено важно, като престиж сред служителите на РСЕ.

И така, пристига нашият човек с фотоапарат в ръка, говорим тримата не повече от час (нито имаме какво да чуем от него, нито имаме какво да му кажем), след което Калчев прави няколко снимки на Георги и на мен. Не зная, няма как да знам, дали тези снимки са били агентурно поръчение или продукт на суетата на Калчев (като всеки лакей той беше безмерно суетен) да се навърта около Георги. Може би операцията е била съчетание от двата фактора.

Спомням си, че впоследствие – не както би трябвало да се очаква – той ми предложи снимките, аз ги отвоювах от него с много настойчивост. Радвам се, че успях да ги измъкна – иначе днес нямаше да ги има, а сега са на разположение на всеки, който иска да ги види.

Тези снимки са уникални и в друго отношение – чрез психограмата, която съдържат. По природа Георги беше изключително, неимоверно витален човек – дори само чрез визията си той излъчваше ненаситен, неудържим, пулсиращ живот. Когато общувах с него и персонално, и дори само чрез текстовете му, имах усещането, че докосвам земя. А в моята сетивност на човек без корен, на ноторния изгнаник, който бях и който против волята си си останах и след реемигрирането си обратно във вече демократизирана България, земята има особен статут.

Неговата неудържима, заразителна виталност бе тихо, непретенциозно, но заедно с това и недвусмислено противодействие на смъртта, която го дебнеше на всяка крачка по дъгата на тази земя. Снимките свидетелстват, че той бе загубил виталността си – живота си бе загубил. Това са единствените снимки, на които той не прилича на себе си – унил, несебесъщ, белязан от смъртта, от смъртта вече целунат. Не бях свикнал да го виждам такъв – и той не бе свикнал такъв да се вижда. Такъв искаха да го видят само неговите палачи – и такъв го видяха. (Неслучайно в есето си „Христос, варварите и фарисеите” писах, че с атентата над Темза през онзи проклет септември убиха и част от мен – по-добрата част.)

Това е общо взето всичко. След някой-друг ден Георги се завърна в Лондон, където покушението го удари на 7 септември, а няколко дни след това го удари и смъртта. А аз си мисля, че безсмъртието го осени.