Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Детство мое, реално и вълшебно

Героите, които мечтаехме да бъдем

Снимка: Емил Георгиев - Детство мое, реално и вълшебно

Снимка: Емил Георгиев

Купиха ми ужасна сламена шапка от една будка за надуваеми топки, чадъри и дюшеци до плажа в Балчик. С дълбоко, обло дъно и широка периферия, на която имаше избродирана калинка. Идея си нямах как точно тази лелска капела ще се превърне в каубойска шапка, но нашите твърдяха, че именно от такива „заготовки“ се правели онези на истинските американски „каубойци“. Да бъда „каубойка“ беше не просто детската ми мечта в края на седемдесетте – това беше всичко, за което мислех и което исках да правя по цял ден, навсякъде, през целия си живот!

Беше август и в летните кина на Бургас и Балчик, където прекарвах ваканциите си, прожектираха уестърни. Поглъщах ги всяка вечер, знаех репликите наизуст и ги декламирах подобаващо секунди преди актьорите на екрана отново да ги изрекат, без да ми пука за ядосаното шъткане на възрастните наоколо. Изчезвах от битието си на десетинагодишно хлапе и яздех коне, за части от секундата вадех пищови от кобурите, пушех лули на мира с мъдри индианци и защитавах беззащитните.

Сред цялата ми американско-индианска кинореалност обаче се открояваха два филма, от които просто не исках да излизам – американската уестърн класика „Кет Балу“ и „Конникът без глава“ – съветски филмов разказ по едноименния роман на Майн Рид. Там се родиха първите rolemodels, на които исках да подражавам – Кет Балу, изиграна от Джейн Фонда, и Луиза Пойндекстър, превъплътена с руската душевност на Людмила Савелиева (което всъщност по онова време изобщо не ме вълнуваше). Тим Строун, човекът със сребърния нос, който искаше да ни убие (мен и Джейн Фонда, дето заедно бяхме Кет Балу), е първият образ след Баби Ягите и мечките от бебешките години, смразявал ме от страх и ужас. Морис Джерълд, любимият ни с Луиза, беше първият мъж, в когото съм се влюбила със стигаща до срам детска страст. В крайна сметка от постоянното ми местожителство в двата филма (американския от средата на 60-те и съветския от 1973-а) в делниците ми се беше оформила една паралелна реалност, където си бях хем Кет Балу, хем Луиза. Бях нежна и по принцески плашлива като госпожица Пойндекстър и смела и бойна като мис Балу, а красивият ми любим Морис от „Конникът без глава“ винаги побеждавше оня, гадния, със страховития сребърен нос от американската уестърн класика.

Сетих се за тази съветско-американска моя детска история покрай един Фейсбук-пост на моята колега и приятел Милена Фучеджиева. Беше публикувала своя детска снимка по дънки и в леко небрежна, съвсем каубойска поза (момичетата, които са искали да станат „каубойки“, веднагически я разпознаваме!) с признанието, че като малка мечтаела да бъде Кет Балу. Не можах да повярвам! Че нали аз, аз, АЗ исках и бях Кет Балу?! Как така и някое друго момиче я е мечтала като мен?!

С детско любопитство и доза ревнивост към моята си Кет проследих коментарите под онзи пост. И знаете ли какво? Оказа се, че Кет Балутата сме били много! И всяка от нас напълно и безкористно си е вярвала, че е истинската. Поне толкова истинска, колкото беше онази от филма, дето за малко щяха да я обесят, ама не успяват и накрая… абе няма да ви разказвам края, гледайте си го! Замислих се на кого още и в кои години от порастването си исках да приличам. После, водена от детската магичност на онова паралелно, приказно време, разпитах и приятелите си за техните детски герои.

Не можете да си представите оживлението, което предизвиках!

Пораснали момчета в костюми и с вратовръзки забарабаниха по клавиатурите на скъпите си телефони от всички краища на света, за да ми разкажат за своите рицари, индианци и комиксови герои. Сериозни жени с отговорности и задачи изоставиха за малко екселските си таблици и пауърпойнт презентациите си, за да ми говорят за смели ездачки, Пипилоти и рокзвезди от близкото минало. Възбудено крещяхме по скайп един през друг сцените от любимите си филми на оня, „детския“ език, с многото междуметия и имитациите на звукове:

„Ееее, а когато оня моя – тюв-тюв по него с пищака, лошия как падна и ня-ня-няяяяя, взе да моли за милост… Ле-лееее, и те тъгъдък-тъгъдък – пристигат, обаче принцесата – А! – пълен шаш и паника, докато нашият човек шааац-шаааааац, с оня големия нож не ги разсече наполовина… И само кралят като вика (с дебел глас): „Чеда мои…“, па оня вече ниииииииуууууууу – приземява се с магия от небето…“…

Показвахме си снимки от онова време, гордо дегизирани като „нашия човек“, когото така сме искали да бъдем. Малки Снежанки с обърнати нощници като дълга коса на главите, войнички с шапки от вестник и червени пластмасови пушчици, индианци с карирани одеала на гърба и пера от софийските гугутки по главите, рицари с доспехи от кашони и коне от дръжки на метли, даже една wanna-be Лили Иванова с микрофон от дезодорант. И моя милост – с каубойската шапка, дето цяла нощ не спах, за да я гледам как съхне вързана с вдигната периферия от двете страни, че да „хване“ каубойската форма. И чиято скапана калинка се опитвах да прикрия с какви ли не маскировки, защото то си беше вече достатъчно срамно, че шапката оригинално е от балчишка плажна сергия, та да трябва да търпя и нейното нелепо присъствие върху моята си Кет Балу.

Ето героите, на които нашето поколение – това, което днес е в своите четиридесет – искаше да прилича. Както разбирате, извадката ми не е представителна, но пък е емоционална и истинска. Може пък да ви припомни онова време, в което Кет Балутата бяха под път и над път, най-вече в близкото квартално кино, рицарите се разхождаха между оскъдните градски автомобили и дори съветската пропаганда се превръщаше в душите ни просто в мечта да бъдем герои.

Започвам с Кет Балу поради личния ми траен интерес към нея и кохортата от почитателки, която, оказва се, тя е имала сред момиченцата от социалистическа България през седемдесетте. На онази снимка Милена Фучеджиева си е направо истинска Кет Балу – със същата прихваната отстрани с фиби дълга коса, дънки и колан. Аз бях леко пълно детенце, та бях Кет Балу със сукманче и бели чорапи до коленете. Шапката, с една отпусната под брадичката ми връв, допълваше останалото. Тогава не знаехме, че филмът всъщност се води уестърн комедия – на нас си ни беше трагично всичко, което се случваше с Кейт и битката й да опази семейното ранчо и да отмъсти за баща си. Сега разбирам, че филмът си има дори Оскари – за най-добра мъжка роля на Лий Марвин (в ролята на Кид Шелийн) и цели пет номинации в други категории.

Втора момичешка мания, установявам, са съветските войнички. И по-специално тези от филма „А утрините тук са тихи“. Там ставаше дума за един взвод красиви млади жени, които трябваше да се бият с немците, за да опазят някакви боеприпаси. Няма значение сюжетът – важното е, че една доста голяма група хлапачки на около пет-седем години цяло лято сме играли на площадката пред блока, облечени с нещо подобно на куртки и с войнишки шапки от вестник на главите. Първата ми я направи баща ми, след това си ги сгъвах сама. И днес мога да направя такава шапка със затворени очи – както, между другото, мога да разглобя или сглобя Калашников (нали ходехме на военно обучение) – умение, което особено много ме издига в очите на всичките ми чуждестранни приятели. Идеята ни за войната тогава не беше идеологически ясна – искахме само да сме от добрите, които трепят лошите.

В момичешките rolemodels има ужасно много мъже – нещо, което не може да се забележи в обратна посока. Много пораснали момичета си признаха, че са искали да бъдат например тримата мускетари, Джон Ленън, Джим Морисън, Рахан (онзи герой от френското детско списание с играчката подарък PIF) или Васко да Гама от село Рупча (филмът с Иван Ласкин като дете), но нито едно пораснало момче не каза да е мечтало да бъде Жана д’Арк или Двойната Лотхен например. За сметка на това познавам няколко днес сериозни мъже, подвизавали се в детството си като Збишко от Богданец („Кръстоносци“ на Сенкевич), Йонатан от „Братята с лъвски сърца“, Матотаупа от „Синовете на великата мечка“ и Ейвън от „Седморката на Блейк“. Години след като този телевизионен сериал ни беше размечтал космически, разбрахме, че бил учебен и се ползвал като помагало за усвояване на английски, но пък там съществуваше и Джена, с която Айвън си се телепортираше насам-натам и която също лично исках да бъда. Помните ли? „Джена, телепорт ми нау!“

В онова време, в което героите ни бяха от романи, филми и сцената, след като преминехме през приказките и анимационните сюжети, неизменно стигахме до естрадата! Лили Иванова може и да е била кумир за някои мои детски приятелки, но истината е, че всички рано или късно искахме да сме русата или черната от ABBA. По-готино беше да си русата, защото и тогава в тъмната ни балканска страна русото си беше модерно, но аз редовно отстъпвах тази роля на други момичета заради аргумента им „ма аз съм си руса и синеока, а ти не си“. Все пак и в подражанието трябваше да има някакви правила. Горе-долу тогава се появи и испанският дует „Бакара“, които също предлагаха блондинско-брюнетски модел за подражание и там можех да съм си русата колкото дълго си искам.

От испанската действителност в българското ни детство красиво се вля и още една мощна група от герои, които искахме да бъдем – всички от сериала „Синьо лято“, барабар с Чанкете! Там имаше една Беа, дето цялата морска компания беше влюбена в нея, и аз (а оказва се и още днешни пораснали момичета) исках да съм тя. После в училище някой изкоментира, че нямала уста и затова била грозна, та бързо се отказах от нея. Но пък завинаги останах влюбена в Панчо! Той и Хаби цепеха сърцата на съученичките ми в онези години, докато момчетата ни полека-лека израстваха и се превръщаха в някой от „Дийп Пърпъл“, AC/DC или „Пинк Флойд“. Ние ги последвахме няколко сезона по-късно и станахме Мадона, Ромина Пауър, готината мацка от мюзикъла „Коса“, заради която загина най-якият от хипитата, момичето от „Флашданс“… Днес, вероятно, все още сме по малко от всички тях.

Накрая да ви кажа какво стана с моята каубойска шапка. Носих я до момента, в който сламките не започнаха да стърчат от периферията й като на бостанско плашило. Тогава я наследи баба. И изведнъж заприлича на една попрегърбена Кет Балу, оказала се по стечение на обстоятелствата бургазлийка фурнаджийка в средата на своите седемдесет години. Въженцето, дето висеше под брадичката ми съвсем като на истински каубоец, биде прерязано, защото на баба й се мандахерцаше пред очилата, когато се навеждаше над тавите с печен пипер. Няколко сезона по-късно шапката беше аха-аха залетяла към кофата за боклук, но в последния момент баба откри, че под една кожена лепенка в края й има избродирана калинка. Този факт истински я умили и заради въпросното насекомо тя реабилитира капелата за още един морски сезон. Като Кет Балу бях успяла да го скрия толкова добре, че дори и зоркото бабино око не го беше разконспирирало.

Сега вярвате ли ми, че аз съм тя?

ДС