Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Детство мое, реално и вълшебно

Героите, които мечтаехме да бъдем

Снимка: Емил Георгиев - Детство мое, реално и вълшебно

Снимка: Емил Георгиев

Купиха ми ужасна сламена шапка от една будка за надуваеми топки, чадъри и дюшеци до плажа в Балчик. С дълбоко, обло дъно и широка периферия, на която имаше избродирана калинка. Идея си нямах как точно тази лелска капела ще се превърне в каубойска шапка, но нашите твърдяха, че именно от такива „заготовки“ се правели онези на истинските американски „каубойци“. Да бъда „каубойка“ беше не просто детската ми мечта в края на седемдесетте – това беше всичко, за което мислех и което исках да правя по цял ден, навсякъде, през целия си живот!

Беше август и в летните кина на Бургас и Балчик, където прекарвах ваканциите си, прожектираха уестърни. Поглъщах ги всяка вечер, знаех репликите наизуст и ги декламирах подобаващо секунди преди актьорите на екрана отново да ги изрекат, без да ми пука за ядосаното шъткане на възрастните наоколо. Изчезвах от битието си на десетинагодишно хлапе и яздех коне, за части от секундата вадех пищови от кобурите, пушех лули на мира с мъдри индианци и защитавах беззащитните.

Сред цялата ми американско-индианска кинореалност обаче се открояваха два филма, от които просто не исках да излизам – американската уестърн класика „Кет Балу“ и „Конникът без глава“ – съветски филмов разказ по едноименния роман на Майн Рид. Там се родиха първите rolemodels, на които исках да подражавам – Кет Балу, изиграна от Джейн Фонда, и Луиза Пойндекстър, превъплътена с руската душевност на Людмила Савелиева (което всъщност по онова време изобщо не ме вълнуваше). Тим Строун, човекът със сребърния нос, който искаше да ни убие (мен и Джейн Фонда, дето заедно бяхме Кет Балу), е първият образ след Баби Ягите и мечките от бебешките години, смразявал ме от страх и ужас. Морис Джерълд, любимият ни с Луиза, беше първият мъж, в когото съм се влюбила със стигаща до срам детска страст. В крайна сметка от постоянното ми местожителство в двата филма (американския от средата на 60-те и съветския от 1973-а) в делниците ми се беше оформила една паралелна реалност, където си бях хем Кет Балу, хем Луиза. Бях нежна и по принцески плашлива като госпожица Пойндекстър и смела и бойна като мис Балу, а красивият ми любим Морис от „Конникът без глава“ винаги побеждавше оня, гадния, със страховития сребърен нос от американската уестърн класика.

Сетих се за тази съветско-американска моя детска история покрай един Фейсбук-пост на моята колега и приятел Милена Фучеджиева. Беше публикувала своя детска снимка по дънки и в леко небрежна, съвсем каубойска поза (момичетата, които са искали да станат „каубойки“, веднагически я разпознаваме!) с признанието, че като малка мечтаела да бъде Кет Балу. Не можах да повярвам! Че нали аз, аз, АЗ исках и бях Кет Балу?! Как така и някое друго момиче я е мечтала като мен?!

С детско любопитство и доза ревнивост към моята си Кет проследих коментарите под онзи пост. И знаете ли какво? Оказа се, че Кет Балутата сме били много! И всяка от нас напълно и безкористно си е вярвала, че е истинската. Поне толкова истинска, колкото беше онази от филма, дето за малко щяха да я обесят, ама не успяват и накрая… абе няма да ви разказвам края, гледайте си го! Замислих се на кого още и в кои години от порастването си исках да приличам. После, водена от детската магичност на онова паралелно, приказно време, разпитах и приятелите си за техните детски герои.

Не можете да си представите оживлението, което предизвиках!

Пораснали момчета в костюми и с вратовръзки забарабаниха по клавиатурите на скъпите си телефони от всички краища на света, за да ми разкажат за своите рицари, индианци и комиксови герои. Сериозни жени с отговорности и задачи изоставиха за малко екселските си таблици и пауърпойнт презентациите си, за да ми говорят за смели ездачки, Пипилоти и рокзвезди от близкото минало. Възбудено крещяхме по скайп един през друг сцените от любимите си филми на оня, „детския“ език, с многото междуметия и имитациите на звукове:

„Ееее, а когато оня моя – тюв-тюв по него с пищака, лошия как падна и ня-ня-няяяяя, взе да моли за милост… Ле-лееее, и те тъгъдък-тъгъдък – пристигат, обаче принцесата – А! – пълен шаш и паника, докато нашият човек шааац-шаааааац, с оня големия нож не ги разсече наполовина… И само кралят като вика (с дебел глас): „Чеда мои…“, па оня вече ниииииииуууууууу – приземява се с магия от небето…“…

Colibri april 2017

Показвахме си снимки от онова време, гордо дегизирани като „нашия човек“, когото така сме искали да бъдем. Малки Снежанки с обърнати нощници като дълга коса на главите, войнички с шапки от вестник и червени пластмасови пушчици, индианци с карирани одеала на гърба и пера от софийските гугутки по главите, рицари с доспехи от кашони и коне от дръжки на метли, даже една wanna-be Лили Иванова с микрофон от дезодорант. И моя милост – с каубойската шапка, дето цяла нощ не спах, за да я гледам как съхне вързана с вдигната периферия от двете страни, че да „хване“ каубойската форма. И чиято скапана калинка се опитвах да прикрия с какви ли не маскировки, защото то си беше вече достатъчно срамно, че шапката оригинално е от балчишка плажна сергия, та да трябва да търпя и нейното нелепо присъствие върху моята си Кет Балу.

Ето героите, на които нашето поколение – това, което днес е в своите четиридесет – искаше да прилича. Както разбирате, извадката ми не е представителна, но пък е емоционална и истинска. Може пък да ви припомни онова време, в което Кет Балутата бяха под път и над път, най-вече в близкото квартално кино, рицарите се разхождаха между оскъдните градски автомобили и дори съветската пропаганда се превръщаше в душите ни просто в мечта да бъдем герои.

Започвам с Кет Балу поради личния ми траен интерес към нея и кохортата от почитателки, която, оказва се, тя е имала сред момиченцата от социалистическа България през седемдесетте. На онази снимка Милена Фучеджиева си е направо истинска Кет Балу – със същата прихваната отстрани с фиби дълга коса, дънки и колан. Аз бях леко пълно детенце, та бях Кет Балу със сукманче и бели чорапи до коленете. Шапката, с една отпусната под брадичката ми връв, допълваше останалото. Тогава не знаехме, че филмът всъщност се води уестърн комедия – на нас си ни беше трагично всичко, което се случваше с Кейт и битката й да опази семейното ранчо и да отмъсти за баща си. Сега разбирам, че филмът си има дори Оскари – за най-добра мъжка роля на Лий Марвин (в ролята на Кид Шелийн) и цели пет номинации в други категории.

Втора момичешка мания, установявам, са съветските войнички. И по-специално тези от филма „А утрините тук са тихи“. Там ставаше дума за един взвод красиви млади жени, които трябваше да се бият с немците, за да опазят някакви боеприпаси. Няма значение сюжетът – важното е, че една доста голяма група хлапачки на около пет-седем години цяло лято сме играли на площадката пред блока, облечени с нещо подобно на куртки и с войнишки шапки от вестник на главите. Първата ми я направи баща ми, след това си ги сгъвах сама. И днес мога да направя такава шапка със затворени очи – както, между другото, мога да разглобя или сглобя Калашников (нали ходехме на военно обучение) – умение, което особено много ме издига в очите на всичките ми чуждестранни приятели. Идеята ни за войната тогава не беше идеологически ясна – искахме само да сме от добрите, които трепят лошите.

В момичешките rolemodels има ужасно много мъже – нещо, което не може да се забележи в обратна посока. Много пораснали момичета си признаха, че са искали да бъдат например тримата мускетари, Джон Ленън, Джим Морисън, Рахан (онзи герой от френското детско списание с играчката подарък PIF) или Васко да Гама от село Рупча (филмът с Иван Ласкин като дете), но нито едно пораснало момче не каза да е мечтало да бъде Жана д’Арк или Двойната Лотхен например. За сметка на това познавам няколко днес сериозни мъже, подвизавали се в детството си като Збишко от Богданец („Кръстоносци“ на Сенкевич), Йонатан от „Братята с лъвски сърца“, Матотаупа от „Синовете на великата мечка“ и Ейвън от „Седморката на Блейк“. Години след като този телевизионен сериал ни беше размечтал космически, разбрахме, че бил учебен и се ползвал като помагало за усвояване на английски, но пък там съществуваше и Джена, с която Айвън си се телепортираше насам-натам и която също лично исках да бъда. Помните ли? „Джена, телепорт ми нау!“

В онова време, в което героите ни бяха от романи, филми и сцената, след като преминехме през приказките и анимационните сюжети, неизменно стигахме до естрадата! Лили Иванова може и да е била кумир за някои мои детски приятелки, но истината е, че всички рано или късно искахме да сме русата или черната от ABBA. По-готино беше да си русата, защото и тогава в тъмната ни балканска страна русото си беше модерно, но аз редовно отстъпвах тази роля на други момичета заради аргумента им „ма аз съм си руса и синеока, а ти не си“. Все пак и в подражанието трябваше да има някакви правила. Горе-долу тогава се появи и испанският дует „Бакара“, които също предлагаха блондинско-брюнетски модел за подражание и там можех да съм си русата колкото дълго си искам.

От испанската действителност в българското ни детство красиво се вля и още една мощна група от герои, които искахме да бъдем – всички от сериала „Синьо лято“, барабар с Чанкете! Там имаше една Беа, дето цялата морска компания беше влюбена в нея, и аз (а оказва се и още днешни пораснали момичета) исках да съм тя. После в училище някой изкоментира, че нямала уста и затова била грозна, та бързо се отказах от нея. Но пък завинаги останах влюбена в Панчо! Той и Хаби цепеха сърцата на съученичките ми в онези години, докато момчетата ни полека-лека израстваха и се превръщаха в някой от „Дийп Пърпъл“, AC/DC или „Пинк Флойд“. Ние ги последвахме няколко сезона по-късно и станахме Мадона, Ромина Пауър, готината мацка от мюзикъла „Коса“, заради която загина най-якият от хипитата, момичето от „Флашданс“… Днес, вероятно, все още сме по малко от всички тях.

Накрая да ви кажа какво стана с моята каубойска шапка. Носих я до момента, в който сламките не започнаха да стърчат от периферията й като на бостанско плашило. Тогава я наследи баба. И изведнъж заприлича на една попрегърбена Кет Балу, оказала се по стечение на обстоятелствата бургазлийка фурнаджийка в средата на своите седемдесет години. Въженцето, дето висеше под брадичката ми съвсем като на истински каубоец, биде прерязано, защото на баба й се мандахерцаше пред очилата, когато се навеждаше над тавите с печен пипер. Няколко сезона по-късно шапката беше аха-аха залетяла към кофата за боклук, но в последния момент баба откри, че под една кожена лепенка в края й има избродирана калинка. Този факт истински я умили и заради въпросното насекомо тя реабилитира капелата за още един морски сезон. Като Кет Балу бях успяла да го скрия толкова добре, че дори и зоркото бабино око не го беше разконспирирало.

Сега вярвате ли ми, че аз съм тя?

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg