Как западното изкуство спря да се страхува от Изтока

На 29 май 1453-а Константинопол, столица на могъщата Византийска империя, пада под напора на османските турци, обсадили града от седем седмици. Триумфиралият 21-годишен султан Мехмед II дава три дни на своите воини да вилнеят в огромния град и да заграбват каквото намерят.

От перспективата на европейските владетели, това е катастрофа на християнския свят – балансът на силата в света се е променил. Близо три десетилетия по-късно османците нахлуват по-дълбоко в Европа, връхлитат в южния италиански град Отранто и екзекутират повече от 800 местни жители, които отказват да приемат исляма.

През 1529-а войската на империята, водена от султан Сюлейман Великолепни, е пред вратите на Виена. Според Хейдн Уилямс, автор на „Европейската фантазия на XVIII век“, Западна Европа изпада в „състояние на шок“.

В действителност, репутацията на Османската империя като безмилостна военна сила вдъхновява нов термин сред стреснатите европейци – „заплаха от Турчина“, или Turkengefahr, както го наричат германоговорящите. Това параноидно схващане издържа дълго време. През XVI и XVII век светът все още е фрагментарен, разделен между Християнския запад и Ислямския заклет враг в Изтока.

Това поне е ортодоксалната версия на историята. Скорошни изследвания обаче сочат, че разривът не е бил чак толкова антагонистичен. Вярно е, че след падането на Константинопол пороят на европейската пропаганда описва османците като варварски неверници. Но има също и свидетелства за увеличаването на европейското очарование към Османската империя, стимулирано от предприемчиви търговци и дипломати, както и творци, които пътуват до Константинопол и виждат турската култура от първо лице.

Източна перспектива

Този дух на любопитство, уважение и обмяна на опит се изследва в „Светът на султана: Османският ориент в ренесансовото изкуство“, нова изложба в Центъра за изящни изкуства в Брюксел, която посетих, за да видя как Османската империя се пресича с Ренесанса.

Един от най-известните примери за докосването на тези два свята е посещение на Джентиле Белини, официалният художник на Венецианската република, в двора на Мехмед II в края на XV век. Султанът иска от дожите във Венеция скулптор за изработка на модерни медали, а венецианците, в жаден опит да окуражат търговските си връзки с османците, са щастливи да откликнат. Белини пристига в Константинопол през 1479-а с падуанския скулптор Бартоломео Белано.

Бронзовият медал на султана, направен от Белини, съществува и до днес, а освен това знаем, че по време на престоя си в Османската империя художникът рисува и пейзаж от Венеция за Мехмед II, както и портрети на хора от двора му. Картина от 1480 г., която днес е в Националната галерия в Лондон, може би е портрет на Белини на самия султан.

Той показва Мехмед, седнал зад каменен парапет под арка, с пухкав бял тюрбан, който контрастира с иначе слабото му тяло. Носът му е видимо орлов. От двете му страни златни корони представляват завладените кралства.

„Той има много благороден външен вид – казва Гуидо Меслинг, куратор на „Светът на султана“. – Навярно е поръчал портрета, за да увековечи образа си за идните поколения. В османски контекст, портрет като този е безпрецедентен – и Белини има силно влияние върху по-късните османски миниатюристи.“

Картина от 1480 г., която днес е в Националната галерия в Лондон, може би е портрет на Джентиле Белини на султан Мехмед II.

По време на престоя си в Константинопол Белини прави също редица рисунки на неговите жители, включително скица с мастило на седнал еничар (елитен войник, отговорен за личната сигурност на султана). Изображения като това повлияват на популярността през втората половина на XVI век на явление, наречено „костюмени книги“, което документира разкоша и пищността на турската мода пред европейските читатели.

Текст на Никола дьо Николай, географ на френския крал Анри II, от 1568-а е най-известният пример. Той твърди, че е скицирал жителите на Истанбул, тъй като ги е видял и ги „представя в портрети от разгулното ежедневие“. В действителност обаче използва проститутки като модели. Все по-често европейските фантазии за турците ще придобиват еротичен подтекст.

След провала на османската обсада на Виена през 1529-а европейските страхове от турската заплаха започват да отслабват. По същото време начинът, по който османците присъстват в европейската култура, започва да се променя.

„Колкото повече османците са изтиквани назад и колкото повече заплаха от тях намалява, толкова по-важни стават екзотичните им привички – обяснява Меслинг. – Европейците се чувстват по-сигурни и им е по-лесно да фантазират за османците.“

Празници на сетивата

Ориенталските килими например са високо ценени от ренесансови художници като Ханс Холбейн Младия, който намира изобразителните възможности на ярките им и динамични краски особено изкусителни. Килимите действат и като силен символ на социален статут за седящите хора в портретите – „Посланиците“ на Холбейн от 1533-а е добър пример за това, също и червеният Ушак, опънат на маса, който доминира групов портрет от 70 години по-късно – нарисуван, за да увековечи конференция в Съмърсет Хаус през 1604 г.

„Посланици“, Ханс Холбейн

Започват да се произвеждат сложни часовници, декорирани с изначално „турски“ орнаменти. Християнските църковни одежди включват богато и шарено украсени османски тъкани. Дори императорът на Свещената римска империя Матиас е изобразен на свой портрет от 1611-12 със ценен кафтан от османска коприна, с декориран на него паун – отражение на модата на времето.

Бавно, но сигурно в съзнанието на европейците Османската империя става нещо, от което те не се страхуват, а бленуват. Както Хейдн Уилямс пише:

„Стереотипът на свирепия турчин метаморфозира в далеч по-мирно същество“.

И това същество въплъщава усещане за блясък, лукс и сладострастие.