Софийски международен панаир на книгата

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Когато мюсюлмани и християни избиваха заедно

Поклонниците на двете религии споделят общи култури, говорят общи езици и не винаги се виждат едни други като „странници“

Битката при Зента,  която османската армия е победена в Австрия. Репродукция на картина на Франц Айзенхут - Когато мюсюлмани и християни избиваха заедно

Битката при Зента, която османската армия е победена в Австрия. Репродукция на картина на Франц Айзенхут

През 1683 г. огромната османска армия застава пред портите на Виена. В продължение на векове след това, обсадата и финалната решителна битка ще се смятат за определящ момент в сблъсъка между цивилизациите – времето, в което ислямските сили са спрени при укрепленията на християнския свят.

Все пак, при малко по-внимателен поглед, тази мантра се разпада. Османското нападение е било координирано с френския крал Луи XIV. И навярно повече от половината от воините в обсадата на австрийската столица са били всъщност християни. Гърци, арменци, унгарци, българи, румънци, сърби, всички те се сражават рамо до рамо с араби, турци, кюрди.

Една от основните фигури в османската завоевателна кампания е Имре Тьокьоли, бунтовнически лидер, роден в днешна Словакия и всепризнат унгарски националист. Десетки хиляди унгарски селяни, ядосани на хищническото поведение на католическата църква и династията на Хабсбургите във Виена, се събират под флага на Тьокьоли. Неговият съюз с османците спомага за бързото им напредване към столицата.

Това рефлектира, както пише британският учен Иън Олмънд в книгата си от 2009-а „Две вероизповедания, един флаг: Когато мюсюлманите маршируваха с християни по бойните полета на Европа“, как „малко работещи термини като „мюсюлмани“ и „християни“ трябва да обяснят почти безнадеждно сложна мрежа от сменящи се властови отношения, феодални съюзи, етнически връзки и исторически вражди“, оформили голяма част от европейската история.

Америка за България

Усещането за този нюанс избледнява през вековете и със сигурност вече не е било ясно през миналата година, когато друг унгарски националист – сегашният премиер на страната Виктор Орбан – цитира османското завоевание, за да оправдае затварянето на границите за сирийски бежанци.

„Трябва да заявя, че когато става въпрос за живот с мюсюлманските общности, ние сме единствените, които имат опит, защото имахме възможността да минем през него в продължение на 150 години“, каза Орбан пред журналисти, очевидно визирайки периода на династична война и хаос, предизвикан от първоначалното османско нашествие през XVI век.

Орбан съвсем не е сам в тази историческа реторика. Множество източноевропейски лидери, които представляват разнообразни дясно-центристки и националистически правителства, откликнаха на неговите изказвания и обрисуваха мигранския поток като екзистенциална заплаха, като нашествие от хора, чиято културна идентичност е напълно чужда на Европа. Коалиция от крайнодесни активисти в региона миналата седмица предупреди как „ислямът завладява Европа“ и обяви планове за съвместни протести.

Освен това, на Запад, от Франция до САЩ, консервативни политици – включително републикански кандидати за президент – също посочиха сблъсъка на цивилизациите, докато предлагат забрана за бежанци или дори пълно спиране на мюсюлманската имиграция.

КАМЕРЕН ОРКЕСТЪР НА ТЕАТЪР ЛА СКАЛА – МИЛАНО (CAMERISTI DELLA SCALA)

„Днес на думи като „ислям“ и „Европа“ се гледа като на противоположности – пише Олмънд и продължава: – но остава фактът, че в историята на Европа, в продължение на векове, мюсюлмани и християни са споделяли общи култури, говорили са общи езици и не непременно са се виждали като „странни“ или „други“.“

Най-показателният пример лежи на бойното поле, където мюсюлмани и християни са умирали един до друг век след век.

Не са само османците, които са имали армии с много вероизповедания в тях. Мюсюлмани и християни са се били от всички страни при борбите за надмощие в средновековна Испания, докато пада и последното мюсюлманско кралство през 1492-а. Каталанската компания, прочутият набор от наемници, наема хиляди турци дори и след като ѝ е платено да се сражава срещу тях.

Фридрих II, крал от XIII в., който става император на Свещената римска империя, използва хиляди арабски стрелци и войни по време на войните си с враждуващите фракции в Италия, включително и армията на папата. Хронистите от периода документират присъствие на колони от слонове, пренасящи дървени платформи със сарацински воини в тях.

Кримската война от средата на XIX век, конфликт доста по-близък до настоящата обстановка, вижда подобен миш-маш от идентичности и преданост. Алжирски войници са мобилизирани във френската армия; татарски мюсюлмани се сражават на страната на Русия; всякакъв тип християни – включително казаци, румънски пешаци и гръцки доктори – са на служба в Османската войска.

Смисълът не е да се романтизира това минало – което, във всеки случай, е било доста брутално и кърваво. Но си струва да се вземат предвид тези исторически бележки, когато мислим за идеологическите различия и политическата реторика в настоящето.

„Стратегическият избор кога да се говори за религиозни различия и кога да се мълчи – това е най-старият трик в историята“, пише Олмънд.

Доста полезен трик и в политиката също така…