По много причини българската публика се отнася скептично към нещата, казвани от цар Симеон ІІ. Като започнем от самата употреба на титлата и стигнем до политически и исторически въпроси, мненията на възрастния бивш монарх не се радват на популярност и реакциите към тях са най-вече хумористични или неприязнени. Но може би все пак има какво да се каже в полза на син, който припомня паметта и заслугите на баща си. Да се прехвърля негативизъм от сина към бащата или от бащата към сина е тоталитарна практика.
Спасяването на българските евреи през Втората световна война е една от наистина малкото светли страници в нашата най-нова история. По време, когато страната е част от Оста, българският държавен глава и неговите правителства успяват да избегнат две от най-страшните реалности на близостта с Хитлер: изпращането на български войски на Източния фронт и избиването на евреи и роми. Още от 1940 г. Третият Райх ползва политиката на тоягата и моркова спрямо България. Балканското царство едновременно получава обещания за териториални придобивки и действителна подкрепа при сключване на Крайовската спогодба, но е подложено и на натиск, чийто ефект ще бъде усетен в съседните Югославия и Гърция на следващата година: двете държави са победени и окупирани от Вермахта. Няма място за разумни съмнения относно възможността за запазване на българския неутралитет: през 1941-ва тя вече клони към нула. Едновременно със заплахите и увещанията нацистите изискват и въвеждането на расистко законодателство у нас. Крайните резултати от това законодателство стават невъзможни заради действията на няколко смели обществени личности, сред които е и цар Борис.
Няма нужда от подробна историческа справка в настоящия текст – всеки може сам да намери необходимата информация по хронологията в много източници. Ролята на царя като приятел и защитник на българската еврейска общност е чудесно проследена в главата „Спасяването на евреите“ от забележителната книга „Корона от тръни“ на Стефан Груев – една задълбочена политическа биография от талантлив и информиран автор с широк поглед. В нея Груев дава достатъчно данни за личната ангажираност на монарха със запазването на живота и фактическото осуетяване на депортацията на българските поданици от еврейски произход. При безразличието на министър-председателя Богдан Филов, двойствената готовност за действие или бездействие на вътрешния министър Габровски и нацистката ревност на комисаря по еврейските въпроси Белев, цар Борис продължава да се среща с представители на еврейската общност, да заблуждава германското посолство и да приема повече от благосклонно различни петиции и действия в полза на заплашеното малцинство. Част от темите на разговорите му с германските власти на всички равнища (включително до фюрера) винаги е и еврейският въпрос. В продължение на над две години – от март 1941-ва, когато България се включва в Оста, до смъртта си на 28 август 1943-та – Борис ІІІ продължава да следва политиката на запазване на живота на българските поданици без разлика от език и религия: нито един български войник на фронта и нито един български евреин в концлагер.
Разбира се, цар Борис има своята политическа и историческа отговорност за установяването на личен режим и за премахването на партийната система в България преди войната. Не е лъжа, че около фигурата му се оформя грижлив патриотично-политически култ в духа на епохата. Няма причини царят да бъде идеализиран. Но всичко това няма отношение към факта на спасяването на около петдесет хиляди души, които без намесата на царя просто не биха доживели края на войната. Борис съдейства максимално дипломатично, но и много ефективно на владиците Стефан и Кирил, както и на заместник-председателя на Народното събрание Димитър Пешев в благородната кауза по спасяването на човешки животи. Равин Даниел Цион и нунцият Анджело Ронкали (бъдещият папа Йоан ХХІІІ) независимо един от друг свидетелстват в писмата си, че българският владетел прави всичко по силите си, за да отклони депортациите от територията на България.
Дванадесетте хиляди евреи от Беломорска и Вардарска Македония, пропуснати през българска територия и действително загинали в нацистките лагери на смъртта, са част от безбройните жертви на нацисткия антисемитизъм. Въпреки усилията на българската общественост и царя, както и въпреки българската национална пропаганда от този период, Македония фактически не е част от българската държава и тамошните жители не са български поданици. Българските гарнизони в новоосвободените области често съседстват с германски части и намесата на германската администрация там е много по-непосредствена. Солун и гръцко-турската граница по Марица са под пряк германски контрол. Българските власти на практика нямат възможността да спасят тези хора. Разбира се, отделни личности правят възможното за запазване на живота на максимален брой заплашени с депортация, така че са спасени поне гражданите на неутрални или съюзнически спрямо Оста държави. Дори франкистка Испания и фашистка Италия съдействат за това, но обективно нищо не може да бъде направено за жителите на победени и окупирани страни като Югославия и Гърция, каквито се явяват македонските евреи. При обективния факт, че цар Борис рискува много, за да запази живота на десетки хиляди българи и български евреи, е абсурд той да бъде едва ли не обвиняван в съучастие с нацистите. Някои от критиците на поведението на българския монарх просто нямаше да се родят, ако бяха прави в негативната си преценка за него.
В своя влиятелен „Репортаж за баналността на злото“ относно процеса срещу Айхман в Йерусалим Хана Аренд потвърждава, че германските власти са убедени в ролята на цар Борис за спасяването на българските евреи – и че това напълно разумно може да се сметне за една от евентуалните причини той да е станал жертва на умело прикрито убийство през лятото на 1943-та. Монсиньор Лорис Каповила пише, че личната активност на Анджело Ронкали и цар Борис ІІІ е имала за резултат спасяването не само на български, но и на словашки евреи, получили временни паспорти, с които достигат до Аржентина и Палестина.
Естествено, цар Борис не е единственият у нас, съдействал за спасяването на заплашените от депортация и убийство евреи през войната. Неговата роля съвсем обяснимо не е можела да бъде напълно открита, защото като държавен глава в чести контакти с нацистите, той е бил принуден да маневрира и да заблуждава все по-неудобния и опасен съюзник. Но тази роля не може да бъде и отречена. В противен случай ще се наложи критиците на поведението му, без значение колко заслужено определят себе си като рубладжии, да влязат в спор не само с автори като Груев и Аренд, а и с авторитетни свидетели от епохата като папа Йоан ХХІІІ, а и с преценката на самите нацистки власти – а на последните обикновено може да се вярва за преценката кой е противник на политиката им.
Вместо да си губим времето с омаловажаването на един значим епизод от българската история, можем да помислим за хвърлянето на повече светлина върху участниците в тези събития – като цар Борис и царица Йоанна, екзарх Стефан, бъдещия патриарх Кирил, Димитър Пешев, Петър Габровски, Лиляна Паница и хиляди други българи, проявили смелостта да бъдат човечни във време на ужас и предателства.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение