Цветан Тодоров за спасяването на българските евреи

Спасяването на българските евреи изследва философът Цветан Тодоров в най-новата своя книга, която излиза на български език – „Тоталитарният опит“. Изданието съдържа етюди върху явления и събития, свързани с двете основни форми на тоталитарен режим, белязали историята на ХХ век – комунизма и фашизма.

Тодоров анализира странното противоречие в поведението на българския народ, родило феномена със спасяването на евреите:

“Как да се обясни чудото с извършеното добро? С изключителните морални и политически качества на този народ ли? Но българите нямат особено високо мнение за себе си, знам го от личен опит. Естествено, те обичат земята и спомените си, но когато става дума за ценностна оценка, са склонни да твърдят, че другите народи – близки или далечни – ги превъзхождат. Освен в някои редки моменти на патриотично въодушевление, те не са свикнали да се имат за герои. И откриват тази героична страница от своето минало с известно учудване.“

Вижте откъс от „Тоталитарният опит“,
посветен на спасяването на българските евреи:

Нашият век ще остане в историята като период на масово насилие, рядко виждано преди това. Преследването и унищожаването на евреите в Европа е безспорно един от неговите най-трагични епизоди. Макар и много по-рядко, то е повод и за проява на доброто, като например подпомагането на преследваните и спасяването им от смъртна заплаха. Такива единични актове се извършват епизодично почти навсякъде, но две страни могат с гордост да си спомнят миналото, защото са осигурили колективната защита на евреите, въпреки че са били под германски контрол – Дания и България.

Когато Червената армия приближава границите на България, пише Хана Арент в Айхман в Йерусалим, „нито един евреин не беше депортиран, там евреите умираха само от естествена смърт“. И добавя:

„Доколкото зная, никой не се е опитал да обясни поведението на българския народ, което е уникално в този регион на смесени етноси.“

И наистина, как да се обясни чудото с извършеното добро? С изключителните морални и политически качества на този народ ли? Но българите нямат особено високо мнение за себе си, знам го от личен опит. Естествено, те обичат земята и спомените си, но когато става дума за ценностна оценка, са склонни да твърдят, че другите народи – близки или далечни – ги превъзхождат. Освен в някои редки моменти на патриотично въодушевление, те не са свикнали да се имат за герои. И откриват тази героична страница от своето минало с известно учудване.

Какво точно се е случило в България през тези военни години? Вярно ли е, че всички български евреи са били спасени? Кои са били главните действащи лица на спасението? Какво ги е мотивирало? Как са постъпили? Първо ще припомним няколко страници от историята.

Резюме на събитията

Историята на преследването и на защитата на българските евреи придобива голяма известност след публикуването на „Българските евреи и окончателното решение“ от Фредерик Чари през 1972 г. Различни изследвания, издадени впоследствие, внасят детайлни уточнения. Тук ще спомена само основните събития.
Първо трябва да бъдат отчетени три елемента на историческия и демографския контекст. Първият е, че след Втората балканска война (1913) и особено след Първата световна война (1914–1918) България губи редица провинции, обитавани частично от българи – Добруджа минава към Румъния; Тракия – към Гърция; Македония – към Сърбия, бъдеща Югославия. В общественото мнение остава надеждата, че България ще си възвърне контрола над тези провинции.

Вторият елемент се отнася до вътрешната политическа ситуация. Военният преврат от 19 май 1934 г. отслабва, дори премахва напълно ролята на традиционните политически партии и на парламента. В правителството, назначено и управлявано от цар Борис ІІІ (1894–1943), се съсредоточава силна изпълнителна власт. Макар и немноголюдна, парламентарната опозиция съществува. След изборите през декември 1939 г. тя се състои от 19 депутати (от общо 160), двама от които са от крайната десница, девет са комунисти или обединени, а осем са представители на бившите демократически партии. Този режим може да се определи като авторитарен, но не като фашистки.

Накрая, третият елемент е, че според преброяване от 1934 г. българските евреи наброяват общо 48 400 души или 0,80 % от населението. 97 % от тях живеят в градовете, а над половината от тях – в София. Повечето са работници или занаятчии. В България има антисемитски традиции, но те не са силни.

Още от началото на Втората световна война България избира своята глобална стратегическа ориентация: тя няма да участва в конфликта и ще остане неутрална (нито един български войник не отива на фронта), въпреки че застава на страната на традиционния си съюзник – Германия. Тази позиция се оказва печеливша през 1940 г.: по силата на Германо-съветския пакт, докато СССР си присвоява северните румънски провинции, България получава Южна Добруджа на 7 септември 1940 г. (и я запазва след войната).

Именно това поставя началото на антиеврейската политика с въвеждането на Закона за защита на нацията. Целта на закона е да санкционира всички действия срещу държавата, но някои негови членове са посветени специално на евреите. Тогава в Европа се приемат множество расови закони: след законите от Нюрнберг през 1935 г., но и след законите в Румъния, Унгария и „дори във Франция“ е време да се въведат някои ограничения и правила, както цар Борис казва на своя съветник. След като първо уточнява кой трябва да бъде смятан за евреин, законът налага ограничения на правото на това население да избира местожителството си, да притежава недвижима собственост и да упражнява определени професии. Текстът му е изготвен от Александър Белев, юрист в Министерството на вътрешните работи и член на Ратник – профашистка и антисемитска организация.

Огласяването на закона от министъра на вътрешните работи Петър Габровски през октомври 1940 г. предизвиква оживени реакции. В Парламента са изпратени множество възражения от професионални организации, както и от политически личности, християнски (православни) и еврейски религиозни органи. Други прослойки обаче изразяват своето задоволство, а именно бизнес-средите и профашистките групи. Законът се обсъжда в парламента през ноември-декември 1940 г. и се приема през януари 1941 г.

През март 1941 г. България се присъединява към Оста – военния съюз, обединяващ Германия, Италия и Япония. Нейното присъединяване позволява на Хитлер да окупира по-лесно Югославия и Гърция. През декември същата година, след Пърл Харбър, Германия обявява война на САЩ, а България – на САЩ и Великобритания. За момента решението е чисто символично. Тогава България поема контрола над Тракия и Македония: първоначално военния контрол от април 1941 г., после и административния. За официалната пропаганда това е просто възвръщане на наследствени български земи. По-точно, тези територии не са присъединени към България, а са поставени само под нейна опека. Решението за окончателната им съдба се отлага за след войната. Въпреки това присъствието на българската армия в тези окупирани територии подпомага косвено германската армия. Там евреите ще носят отличителни знаци.

Правителствен декрет от 5 юни 1942 г. регламентира гражданството в „освободените през 1941 г. земи“. Всички бивши югославски или гръцки поданици стават българи, освен ако изрично не поискат друго. Член 4 обаче определя: „Тази разпоредба не се отнася до лица от еврейски произход; омъжените жени от еврейски произход следват поданството на мъжа си.“ Това изключване ще бъде фатално за евреите в Тракия и Македония.

През 1941 и 1942 г. антиеврейските мерки бавно, но постепенно се увеличават и успоредно с това се влошават условията на живот на евреите. Общността се опитва да организира няколко пътувания до Палестина, но последиците са катастрофални: първият кораб „Салвадор“ със 180 души на борда потъва в Мраморно море на 12 декември 1940 г.; вторият, „Струма“, тръгнал от Румъния, потъва с 400 пътника. Плавателните съдове са стари и в лошо състояние. Различните преговори за разрешаване на легалното отпътуване на определен брой евреи за Палестина се провалят. Впрочем не може да се твърди, че британските власти, които контролират Палестина, са бързали да приемат много бежанци. Няколко месеца по-късно, когато споменава за искането на българските евреи, Антъни Идън, секретар на Форин Офис, отговаря, че „трябва да се действа предпазливо“. И наистина, обяснява той на Рузвелт, „ако предприемем подобна стъпка, евреите по цял свят ще поискат да направим същото в Полша и в Германия. За Хитлер това би могло да стане удобен претекст“.

Междувременно българското правителство налага на евреите вечерен час, ограничава свободите им, понякога ги прогонва от жилището им или насила ги включва в трудови бригади. То въвежда и носенето на жълта звезда. Администрацията обаче прилага тези заповеди твърде свободно, царят и министрите му се държат вежливо с личности от еврейски произход, българските консулства в чужбина продължават да издават визи на нуждаещите се евреи. Отделът по еврейските въпроси в Министерството на външните работи в Берлин започва да губи търпение.

Ходът на събитията се ускорява през есента на 1942 г. В края на август с нов декрет се провъзгласява набор от допълнителни мерки, които регламентират обществения живот на евреите, и се създава Комисариат по еврейските въпроси към Министерството на вътрешните работи, оглавен от самия Белев. Министър-председателят Богдан Филов или министърът на вътрешните работи Габровски уверяват германския посланик в София Адолф Бекерле и неговия аташе по полицейските въпроси Карл Хофман, че депортирането на евреите може да стане в първия удобен момент. За момента обаче, твърдят българските управници, евреите изпълняват различни задачи в България, например по поддръжка на пътищата.

С пристигането в София на 21 януари 1943 г. на Теодор Данекер, обергрупенфюрер СС и пратеник на Айхман, депортирането на българските евреи навлиза в решителната си фаза. Най-напред Данекер определя броя на хората за депортиране – 20 000 – и представя искането си на своя партньор Белев. Двамата изготвят заедно разпределението им: смятат, че 14 000 от тях могат да бъдат депортирани от окупираните територии (8000 от Македония и 6000 от Тракия). Оставащите 6000 трябва да бъдат взети от „старите предели на България“ (отпреди 1940 г.). Данекер предлага те да бъдат избрани между „нежелателните евреи“.

Още в началото на февруари Белев изпраща нареждания на представителите на своя Комисариат в окупираните територии, за да ги подготви за бъдещото действие. Не трябва да се пораждат съмнения или да се разкрива истинското предназначение на конвоите: първо ще бъдат задържани само мъжете, после семействата им ще ги последват.

„На жените ще се обясни, че ще бъдат отведени при мъжете им, за да бъдат настанени заедно с тях в старите предели на царството.“

След очевидно продължителни дебати на 12 февруари Министерският съвет одобрява предложенията на Белев и желаната бройка. На 16 февруари Данекер съобщава със задоволство на Службата за сигурност на Райха, че депортирането е задействано и трябва да започне в началото на март.

На 22 февруари Данекер и Белев подписват споразумение за бъдещото депортиране. Бройката е потвърдена – 20 000, – независимо от пола или възрастта, както и разпределението на тази бройка по гари и влакове. В споразумението се урежда поделянето на разходите (българските железници плащат само до границата, не след това) и се уточнява, че българското правителство се отказва от всякаква отговорност към своите бивши поданици:

„Ако някои депортирани евреи все още имат българско гражданство, те трябва да бъдат лишени от него, щом напуснат българска територия.“

Същия ден Комисариатът изпраща циркулярно писмо до своите регионални представители с молба в рамките на 24 часа да съставят списъци на „богати, по-видни и обществено проявени“ евреи, както и на водачи на общността и на опозицията. Тези нареждания са узаконени с ново решение на Министерския съвет от 2 март 1943 г. и машината може да заработи.

Съдбата на евреите от окупираните територии протича по установения план. Още на 4 март евреите от Тракия са задържани и прехвърлени в „старите предели на България“. На 11 март приключва задържането на евреите от Македония и Пирот, град на сръбската граница. На 3 март посланикът Бекерле отбелязва в своя дневник:

„Данекер ми съобщи, че от вчера са започнали да събират евреите от Тракия на сборни пунктове и че в Македония те вече са преселени в гето, при което само момичетата под 14-годишна възраст могат да излизат на покупки.“

На 18 и 19 март влаковете превозват евреите от Тракия в Лом, пристанище на река Дунав, откъдето, натоварени на шлепове, потеглят за Виена. Оттам ги превозват с влак до Катовице и Аушвиц. Евреите от Македония са изпратени направо с влак на 22, 25 и 29 март (първите два за Аушвиц, третият за Треблинка). Депортирани са общо 11 363 души; оцеляват 12.

Интернирането и депортирането на евреите не минава незабелязано в „тогавашна България“, където евреите остават няколко дни. В реакциите на свидетелите има съчувствие и възмущение. Запазени са няколко свидетелства за това: разказът на депутата Димитър Икономов до неговия колега Пешев става отправна точка за действията на Пешев; изявленията на софийския митрополит (православен еквивалент на архиепископа) Стефан; искането на депутата от опозицията Петко Стайнов до министър-председателя. В частност Стефан не се колебае да предупреди цар Борис с телеграма, като го умолява да пощади евреите от Тракия, които той е срещнал в България. Но както той казва още тогава, тези постъпки удрят на камък.

Различна е съдбата на евреите, които живеят в „старите предели на България“. И те ще бъдат задържани след 3 март в различни провинциални градове съгласно списъците, изготвени от Комисариата. Те обаче могат да разчитат на солидарността и отношенията със своите български приятели. Най-красноречивият пример е градчето Кюстендил, недалеч от София. Арестуванията сред местното еврейско население от около 1000 души започват на 7 март. На 8 март делегация от четиридесет и четири човека, главно евреи, решава да отиде в София, за да защитава каузата на своите съграждани. Накрая заминават само четирима – един адвокат, един пенсиониран учител, един търговец (Асен Суичмезов) и местният депутат Петър Михалев. Никой от тях не е евреин. Пристигат в София вечерта и на следващата сутрин се срещат с тримата братя Барух – Яко, Фидел и Жозе, – адвокати и общественици, които тогава се опитват да подпомогнат заминаването на евреите за Палестина. Тази среща засилва още повече решимостта на представителите. Тогава те отиват при друг депутат от Кюстендил, Димитър Пешев, който освен това е подпредседател на Народното събрание. От спомените на Пешев се вижда, че вече е бил уведомен за случващото се. Той кани посетителите да дойдат същия следобед в парламента. Иска да разговаря с министър-председателя Филов. Това е невъзможно, но ще бъде приет от министъра на вътрешните работи Габровски начело на делегация, която включва други седем депутати. Първоначално Габровски отрича задържанията. Но по настояване на своите посетители той нарежда по телефона те да бъдат прекратени и задържаните евреи да бъдат освободени.

Вижте още: ЦВЕТАН ТОДОРОВ АНАЛИЗИРА ГЕОРГИ ДИМИТРОВ