Срутището около една дума

Знаете ли, че в един от тиражите на последния Официален правописен речник на българския език от 2012 г. липсва думата „пиша“? Понеже притежавам такъв екземпляр и мога да докажа липсата на тази дума, аз мога и да я заклеймя като несъществуваща.

Казвам това, защото в социалните мрежи се разрази яростен спор дали съществува думата „срутище“, употребявана често в последно време в новините след пороя от срутвания на каменни маси. Куп езикови „пуристи“ обвиниха журналистите в неграмотност, защото използвали „несъществуваща дума“. Доказват го чрез липсата ѝ в речниците, които са им подръка.

Е, думата „срутище“ съществува и доказателства за това има достатъчно. Термин е, познат на геолозите, но и не само. Една от залите на пещерата Съевата дупка се нарича „Голямото срутище”. Всъщност терминът обозначава геоложката форма, образувана от струпаните камъни, след като са се срутили от скалата. След срутване (процес) се появява срутище (форма). А ако не съществуваше тази дума, тя трябваше да бъде измислена.

Официалният правописен речник на българския език, който според създателите му „е най-пълният досега справочник от този тип“, съдържа 90 хиляди речникови единици. Многотомният „Речник на българския език“, подготвян от Института за български език „Любомир Андрейчин“, до момента има 15 тома, до буква Р включително, и в тях се съдържат 119 229 думи. Според различни данни, които не са подкрепени с категорични доказателства, българският език като цяло съдържа между 200 хил. и 1 млн. думи.

Но така и не съществува истинска база данни, която да обхваща цялото богатство на родния ни език. А и от БАН допускат грешки. В онлайн речника на Института за български език обясняват думата „карък“ само по този начин:

„КАРЪ̀К, мн. -ци, м. Диал. Бразда“.

Ако следваме логиката на дебата около думата „срутище“, може би оттук нататък всеки, който използва „карък“ с истински популярното ѝ значение, трябва да бъде обявен за неграмотен. А известният филм „Каръци“ на Ивайло Христов да бъде прекръстен на „Бразди“.

Езикът е жива система, твърдят филолозите в един глас. Само че често разбирането за „жизненост“ не се припокрива с отношението към това гъвкаво, променящо се и адаптивно нещо – езика. Разбира се, хигиена на речта е нужна. Спазването на правописните норми и правила е задължително, за да продължим да се разбираме. Но няма норматив, който да ограничава словотворчеството.

Английският език, събран в Оксфордския речник, съдържа около 600 хил. думи. Смята се, че това е само част от лексикалното му богатство. А в началото на този авторитетен речник изрично е казано, че „лексиката на един широко разпространен и висококултурен език не би трябвало да има каквито и да било ограничения“.

Ако се съобразяваме с пуристите, доста важни и полезни думи нямаше да съществуват. Например „робот“ – дума, измислена от писателя Карел Чапек в началото на ХХ век. Вера Мутафчиева дава живот на думата „бивалици“, за която някой журналист днес може да бъде нападнат от Фейсбук езиковедите, ако я употреби – тази дума не присъства в речниците. А за неологизмите на Иван Вазов са се писали дисертации. Но думата „захлас“, например, сътворена от Патриарха на българската литература, днес е смятана едва ли не за идваща от дълбока древност.

Най-непримирими с непознатата за тях дума „срутище“ се оказаха интелигентни хора, които иначе имат напредничави идеи за развитието на света. Прибързано уж знаещи хора се предовериха на собствените си знания и заклеймиха един наличен, смислен и точен термин. Странно е как влизат в противоречие представите за развиващия се динамичен човешки свят с изискванията за някаква „традиционност“ на езика. Не е логично да се демонстрира прогресивност едновременно със закостенялост. Разумната прагматичност би трябвало да е водеща, особено по отношение на лексиката, с която описваме това, което ни заобикаля. Динамиката на новото време има нужда от също толкова динамичен, стремително развиващ се език, който да отговаря на нуждите на реалността. Това предполага и активно словотворчество. Разбира се, не чрез уродлива подмяна на красиви думи, не чрез неграмотните „входирам“ и „ваканцувам“, а с обич и усет за създаване на нов и обогатяващ езиков ресурс. Езикът, живата материя на словото, сам ще отсее неподходящото. Той не се нуждае от намесата на Фейсбук пуризма, нито се влияе от временни политически страсти.

Думите, които са ни нужни, идват и си отиват от ежедневната ни реч. Променят се времената, променя се речта. Да отхвърляме думи, които са ни нужни, просто за да запазим някакъв несъществуващ „традиционен“ език, е нелепо. По-важно е да осъзнаваме какво стои зад думите, които изговаряме днес, какво влагаме в тях и да носим отговорност не за формата, а за съдържанието на речта си. „Срутище” има потенциал да побере в себе си много значения, включително злободневни. Не зачерквайте прибързано тази дума.