Проблемът е неделим от музиката му

Големият въпрос за кокошката и яйцето за пореден път претърпя метаморфоза. Едно от превъплъщенията му, много актуални днес, е дали творецът е по-важен от изкуството, създадено от него. Дебатът за Майкъл Джексън най-после демонстрира сериозното разцепление на мненията по този въпрос. От „осанна“ до „разпни го“ днес има само един клик на мишката. Хора, които са обичали под песните на Краля на попа, днес развихрят омразата си – подкрепена от морал, свещен като пуританско правило.

Моралът, знаем, е променлива категория. Зависи от това къде и кога живееш. Днес той се променя така активно, благодарение на общата ни мрежа, че в бързината е лесно да го сгазим. И не се съобразява особено с ценностите, които са приети като базисни. Човеколюбието расте, но понеже природата не търпи рязко накланяне по оста, отсреща расте и омразата. Обичаме жертвите все по-силно и все по-силно мразим техните насилници. Това е чудесно, разбира се, но въпросът е в интензитета.

Освен това този подход на крайности се отразява върху всичко, с което се сблъскваме във все по-малкия свят. Не само Майкъл Джексън бе обезглавен от гилотината на страстното обществено възмущение. Преди него беше Кевин Спейси. И още мнозина.

На родна почва бурите са много по-малки, но ги има също. Странното е, че не са в същия регистър. Уж знаем, че и у нас живеят хора, които са проявили безчовечност. Но се възмущаваме повече от тези, които изразяват мнение, противоречащо на новосъздаваните морални канони. Екзекутираме хора от тълпата наблюдатели, в която сме самите ние, защото очевидно ни е страх да обърнем очи към истинските виновници. Психолозите казват, че това е поради гузност и страх, че ще видим себе си в тях.

Творецът или неговото творчество? Поведението на артиста по-важно ли е от съдържанието на сътвореното от него? Тази дилема е абсолютно нерешима днес, когато достъпът до информация за всеки от нас е максимално улеснен, благодарение на телевизия, жълти медии и най-вече интернет. Преди да вкусиш изкуството, вече ти се гади от създателя му. Или си готов да преглътнеш и най-бездарната творба, ако зад нея стои някой, когото харесваш (или който изговаря твоите мисли в медиите и социалките).

Ако трябва да мислим за този проблем в по-сериозни категории, можем да обявим официално края на постмодернизма. Ролан Барт, който обяви „смъртта на автора“, вече е безнадеждно демодиран. Всъщност, наблюденията върху културния живот днес показват, че единственият жив е авторът, а изкуството е само негов аватар.

Нещата са толкова крайни, толкова експлозивен е сблъсъкът между обществения морал и индивидуалното творчество, че скоро единствено публичните изяви на творците ще са критерии за стойността на което и да е произведение на изкуството. Няколко ярки примера на родна почва потвърждават тази прогноза. Книгата на Станислава Рудолф „Годениците на Левски“ предизвика бурни дебати сред огромен брой хора, които не са я чели. Заради конфликта между имиджа на Рудолф и иконичната фигура на Апостола. По същото време друго издателство пусна книга за жените в живота на Ботев, но реакцията съвсем не беше така бурна. Не темата и не съдържанието на книгите породиха този конфликт, а обществената присъда над автора. Тя винаги е предварителна.

Ражда се ново поколение творци, което активно се възползва от промяната. Инстинктивно осъзнали, че по-важна е личността на автора, те се превръщат в маски на самите себе си, започват да играят образа си, да го режисират, монтират и представят целенасочено. Най-видимият пример е Папи Ханс/Константин Трендафилов. Поет, белетрист, певец, шоумен, светска личност – той е толкова многолик в проявите си, че каквото и да създаде, има гарантирана публика.

Всъщност, целта на творците се променя, мотивацията им е различна. Ако допреди само две поколения основната мисъл на авторите беше да оставят нещо за бъдещето, да си осигурят капка безсмъртие, днес важна е популярността. И дори не става дума за печалба от създаденото, парите са второстепенен мотиватор. Усещането за откъсване от масата днес и сега, за заставане под прожекторите и подхранване на егото е желано най-силно. Безсмъртието на твореца е илюзия, той иска да вкуси от него сега, докато е жив. Затова става още по-жив, изяждайки като истински канибал роденото от него. Тенденцията е ясна, без да се влиза в обобщения – авторите искат аплодисментите за себе си, а не за творбите си. Възприемат критиката към създаденото от тях като критика към личността си.

Публиката също иска да им даде точно каквото са пожелали. На публиката ѝ е все едно какво се случва в книгите, на сцената, зад микрофона. Важно е кой го прави. Как изглежда, как се държи, как говори. Важно е да е „част от цялото“.

Затова автори като Розмари де Мео имат такъв успех – надъханият с патриотизъм читател открива ехото на мислите си в нейната нагласена книга. Затова „Живот в скалите“ на Мария Лалева се продаде в огромен тираж – защото авторката подгряваше с личността си публиката в продължение на години. И понеже творбите им не са извън златната среда на мисленето, не надскачат средното ниво, те попадат в най-широката целева група. Липсват морални дилеми, няма противоречия в етиката, дори напротив – думите им се възприемат като градивен материал за основите на някаква нова етика, основана върху клишета. Новаторството, различното мислене, разбиването на устойчивите предразсъдъци са риск авторът да бъде отхвърлен от голямата тълпа. Само допреди половин столетие обаче бунтарското, необичайното е било основното, което хората са търсели в изкуството.

Въпреки привидностите, скандалът не прави славата. Той само изкарва на преден план страстите на тълпата, като помага на маркетолозите да се ориентират кое би донесло пари на пазара на изкуството. Да яхнеш вълната, възползвайки се от нечия проблемна популярност, е изпитан и изпипан ход. Това донякъде обяснява и привидно необяснимия бум от книжни и филмови биографии. Продават се хора, не творби. Продава се специфично мислене, не художествено произведение. Обсъждат се личности, не изкуство. Спомнете си съвместната поява на Азис и Цветана Манева. Дилемата беше не дали песента и клипът са посредствена проява на банално мислене, а дали попфолкзвездата е достоен за славата на голямата актриса. Съвсем леко, уж невидимо изместване, а колко много разлика в същността. И отново изстрел в тълпата с гарантиран успех – посредствено произведение уцели силно болезнена тема. Това го превърна във фактор.

Връщам се към Майкъл Джексън. Песните му са безспорно талантливи и вечни. Той самият през годините е събуждал противоречиви страсти – ту възхита от смелостта му да си проправи път до върха след тежко детство, ту позорно отхвърляне заради подозрения в педофилия. Музиката му обаче отдавна не съществува извън публичния му образ. Така ще бъде вече и ще важи за всички творци.