Калин Терзийски: Запушиха ми устата с присъда

„Трагично беззащитен“ споделя, че се чувства Калин Терзийски в последно време. Не само заради пандемията, която свива душите на всички нас от една година насам – четири години след началото на делото, заведено от наследниците на Николай Хайтов срещу него, Терзийски бе осъден на последна инстанция.

Писателят трябва да плати обезщетение на Александър, Здравец и Елена Хайтови за това, че през 2016 г. в предаването „Комбина“ по Нова телевизия (днес несъществуващо) заяви:

„Познавах се с Хайтов и донякъде с Радичков. Те бяха слуги на режим, който не мога да понасям. Правеха „свирки“ на Живков“.

Наследниците на Хайтов поискаха извинение и когато разбраха, че няма да го получат, заведоха дело за клевета. Извинението все пак дойде – на 19 февруари 2020 г.:

„Извинявам се публично на децата на Хайтов. Просто не обичам комунизма. Той нараняваше мнозина“.

Наследниците на Хайтов обаче не го приеха.

„Калин Терзийски не знае ли, че извинение означава покаяние, а не нови обвинения?“, каза в отговор Елена Хайтова в писмо до „Площад Славейков“.

След окончателното решение на магистратите, Калин Терзийски разказа какво е преживял по време на делото.

– С надежда ли започва за вас 2021 г., г-н Терзийски?

– Надеждата е много особено нещо. Човек трябва да я създаде, да я роди сам и да я поддържа като градина. Тя изисква много труд. Стига, естествено, да става въпрос за една мъдра, разумна надежда, а не някаква празна халюцинация, която може да донесе само разочарование. Аз понякога казвам, малко ядовито, че нямам никакви надежди и мечти. Имам само планове. Защото съм реалист; и когато искам да постигна нещо, аз го планирам, запретвам ръкави и го постигам. Не храня празни надежди.

– И все пак, как започна годината за Вас?

– Силово. Винаги съм харесвал изпробването на силите. Ницше има едно много хубаво изречение: „Силният дух казва „Дайте ми по-голям товар“. Преди няколко дни открих изложба – донякъде благодарение на по-умерената политика на нашите сегашни политици, бяха разрешени изложбите и работата на галериите. Мога да кажа, с капчица ирония естествено, че дори започнах да изпитвам известни симпатии към нашите управляващи, защото не въведоха най-строгите мерки. Дали от демагогия, или нещо друго, но не наложиха съсипващи и антихуманни мерки, както сториха на много други места. Аз се възползвах всячески от това и преди няколко дни открих изложба с 30 мои работи. Докато бяхме в локдаун, аз все нещо правех – рисувах, пишех, опитвах се да представям тук и там – най-вече в интернет – новата си книга „Аз и Бог“, доколкото имаше възможност.

– Ковид-кризата се оказа ползотворна за някои в издателския бранш, има издатели, които отбелязват ръст спрямо предишната „нормална“ година. Каква беше за Вас 2020-а като писател?

– Аз се отказах от амбицията си да постигам големи продажби и комерсиални успехи. Все повече ми се струва, че те никак не съответстват на голям, истински писателски успех – той е лично преживяване. Когато човек е живял и е достатъчно мъдър, той притежава критерии, за да усети сам успеха, да потрие ръце и да каже: „Ето, направих нещо наистина голямо“. Дали се продава много, е въпрос на осветяването на времето. Има времена, които са много тъмни и в тях дори велики произведения потъват. Ако изведнъж просветне и видя как някоя моя книга, както и преди се е случвало, се купува от десетки хиляди хора, ще се зарадвам, ще си кажа: „Да, става нещо светло, нещо наистина положително“. Защото аз пиша за добро. Пиша сурови, понякога силно провокиращи и трудни за приемане неща, но ги пиша, за да помагам на човешкото израстване. На осъзнатостта. Пишейки – да пораствам – да ставам все по-осъзнат; а ако могат, да порастват и читателите, до които съм стигнал.

– Смири ли ви корона-кризата, както мнозина предричаха за човечеството?

– Аз съм християнин и идеята за смирението не ми е донесена от коронавируса. Знам какво означава да си търпелив, дори да си великотърпелив, да си смирен по един мъдър начин. А това изключва каквото и да е унижение. Смиреният човек е някак горд, въпреки че повърхностно погледнато гордостта е грях. Само че когато в светите писания става дума за гордостта като грях – има се предвид една неосъзната, ниско себерефлективна горделивост. Смиреният човек е горд по един благороден начин; той не се бори за неща, които са излишни, жалки, нищожни и т.н.

– Питам за смирението, защото 2021 г. Ви донесе и едно огорчение.

– Доста сериозно огорчение, въпреки смирението. Защото човекът, сам по себе си, изправен и отговарящ само пред Бога, трябва да е смирен – но като обществена личност не бива да прави никакви компромиси. Ако като частна личност той е смирен и благодушен, то като обществена фигура той няма право да се смирява с никакви безобразия, с грозните неща и с онова, което го кара да настръхва! Да настръхва от някаква смес между тревога и отвращение.

– Какво се случи с делото, което водеха срещу вас наследниците на Николай Хайтов?

– Първо, аз искам да напомня, че съм поет. На първо място поет, въпреки че от доста време съм по-познат като белетрист, който пише романи и рисува… но аз съм поет! И трябва да разказвам живота по един поетичен и може би по-различен от тривиалния начин. И ето: може би от 15-годишен изпитвам презрение към диктатурите. Но не най-много към диктаторите, защото в тях има нещо все пак интересно, патологично, но поне донякъде внушително… Започнах да презирам подлогите, които поддържат една диктатура. Има една категория, която възненавидях особено силно. Това са хората на изкуството, които поддържат диктатурата. Защото хората на изкуството по принцип трябва да са най-честните и безукорно съвестните в едно общество. Тяхното дело по условие е стъпило на презумпция за истинност. Хората на изкуството все едно още отначало заявяват, че ще казват истината и ще бъдат живата съвест на обществото. И когато видиш едно такова предателство, каквото правят поддръжниците на всяка една диктатура – нещата са особено грозни. Защото те, разбирате ли, са заявили, че ще бъдат честните и безкомпромисните. И тяхното користолюбиво нагаждачество, тяхната брутална „адаптивност“ са къде къде по-грозни от тези на обикновените хора, принудени да живеят в диктатура.

Та така. Хората на изкуството, които преуспяват в една диктатура, са ми неприятни, меко казано, още от детството ми. И въпреки това през годините се запознах с немалко от тях – хора, живели и работили по това време. С някои от тях дори се сприятелих. Естествено – не малко от тях имаха чудесни качества. Това никак не можеше да отмени некрасивото им поведение на „адаптиране“ към властта, към диктатурата. Слава Богу, комунистическата власт вече е призната като престъпна диктатура. Надявам се, никой няма да ахне и да каже: „Как така“?

– Не би трябвало, през 2000 г. в България бе приет Закон за обявяването на комунистическия режим за престъпен.

– Но изведнъж се оказа, че диктатурата е една абстракция – тоест диктатурата е престъпна, но никой, който я е обслужвал, не е виновен. Значи социалистическата диктатура у нас сме я заклеймили, но всички онези, които я правеха възможна и особено нейният интелектуален и идеологически елит, сред който определено изпъкваха писателите, те не са били виновни, те са прекрасни? Това е жалък двоен стандарт. Диктатурата – лоша. Поддръжниците и строителите ѝ – добри.

Със свито сърце подчертавам за милионен път (защото това е много сложна тема): аз съм човек, който се е борил, сам, със собствени сили, но слава Богу – успешно, с много тежка болест. С алкохолизма. Никога не съм я прикривал и съм държал тази болест да се обсъжда публично – рационално и смислено. Който познава историята ми, знае, че е така. Казвам това, за да обясня, че в краткия, но мъчителен период, в който болестта ми се беше „върнала“ – преди да се справя преди четири години с нея – аз имах съвсем същите ценности, морал, идеи и мисли, каквито имам и сега, каквито винаги съм имал. Просто характерът на болестта те прави – казано на разговорен език – човек, който „не си мери приказките“ и не „си държи езика зад зъбите“. (Което, всъщност, би трябвало да е характерно и без пиене за един честен писател.) Да, на пиещия му липсва онзи доста жалък страх, който кара „трезвия“ да си държи езика зад зъбите. Затова се казва „Във виното е истината“.

Та именно в един такъв период се случи така, че казах какво мисля за писателите от онова време и дадох примери с Николай Хайтов и Йордан Радичков. Просто техните имена ми дойдоха на езика като най-популярни и тачени в онова време. Не съм поставял на везни таланта и качеството на труда им – това е прекалено сложна и голяма тема. Също така и не хвърлям обвинения, в които не съм сигурен. Но отношението ми към хората, обслужвали оня режим, винаги е било и ще си остане презрително.

Не може да твърдим, че хора, които са били на най-високи постове и са обсипани с почести, не са обслужвали всячески този вече категорично признат за престъпен режим. Не може да си високоплатен и високо тачен, да заемаш какви ли не постове по време на една диктатура, и да си прекрасен и абсолютно невинен. Нелогично е.
По време на това дело, за тези 4 години, аз преживях доста. Преследван съдебно, се наложи да дам направо непосилни (за съвременен писател) суми за защитата си. Градският съд напълно ме оневини. Тогава аз предложих на ищците (наследниците на Хайтов) да се помирим. Извиних им се публично – в мой публикуван текст – за преживяното страдание. Не за това, че съм отстоявал принципите си, а за страданието им – има разлика. Те не приеха извинението ми – въпреки че им опрощавах и сумите, които ми дължаха за разходи по делото. И подадоха жалба и във Върховния съд. И така – макар и не в целия размер, аз бях признат за виновен. Бях признат за виновен… за какво? За това, че казвам това, което мисля за хората, служили на оная власт.

– Исканото обезщетение от наследниците на Хайтов беше около 30 хил. лв., сега каква е сумата?

– Сега е значително по-малка, обаче пак е такава… как да кажа? – ако преди трябваше да я изплащам цял живот с припечеленото от писане, то сега – със спечеленото за една трета живот. Стига да живея дотатъчно дълго.

Не мога да конкретизирам. Не е толкова важна сумата. За писател е огромна. Подчертавам обаче – за сегашен писател. Който напада един писател, вероятно си представя, че той е така блажно материално подсигурен от властта, както са били писателите при диктатурата. Както и да е. Важното е, че едни обидени хора всъщност не искат извинение, а пари… Срамно е.

Но всъщност – много по-обезпокоителен е ефектът върху обществения морал. Сега, след това съдебно решение, вече ще е ясно, че отвориш ли си устата, за да кажеш това, което мислиш – ще се сещаш за този прецедент. И ще си казваш: „О, я да си мълча, да си затварям устата, защото ще ме смачкат, както успяха да смачкат Терзийски“. Естествено, моят дух не е толкова лесен за мачкане. И е много по-силен и висок от този на едни алчни хора.

Ще ви кажа колко получава един сегашен писател за един разказ, материал, есе. В наше време за тях той получава между 50 и 100 лв. Нищо общо с „блажните“ времена на диктатурата, нали? Аз мога да пиша по 4 – 5 до 7 – 8 текста на месец, не е възможно повече. Извънредно упорит и работлив писател съм, и ако работя и давам всичките си пари, може би за 5 години ще се справя да ги платя – стига да не взимам нито една стотинка за себе си.

Аз съм от писателите, на които почти никога никой не е помагал. В смисъл – ни държава, ни институции. Мисля, че това е и унизително. Аз не съществувам „благодарение“ на статуквото, а „въпреки“ него. В непрекъсната съпротива и борба с нагаждачеството и с низкото около себе си. Борил съм се и съм се старал винаги да помагам на нуждаещите се. Надявам се сега да се появят тези хора, на които съм помагал не само с добра дума, помагал съм им като лекар и с пари. Последното нещо, което направих по време на пандемията, е да раздам половината от парите, спечелени от предпоследната ми изложба, на хора на изкуството, пострадали от локдауна, от ограниченията. Раздадох на бедни и изпаднали в беда над 2500 лева.

Някой би казал: „А защо не ги даде на наследниците на Хайтов, за да престанат да те преследват?“. Нали разбирате, би било наистина отвратително да събирам пари за благотворителност, за помощ на бедни и бедстващи и накрая да ги дам точно на тези жадни хора. Сега обаче ще се получи сигурно точно така. Всичко събрано, което по принцип съм давал на бедни приятели, пък и непознати, за да помагам, ще отиде… хм. Да, жалка работа.

Вероятно някои биха се подразнили: „Ти по някакъв демагогски начин изброяваш добрините, които си направил, за да ни умилостивиш“. Късно е да умилостивявам когото и да било. Казвам това заради хората. Защото те трябва да знаят, че добрият човек – дори когато му е извънредно тежко, дори когато го преследват жестоко – продължава да прави добрини. И искам да е ясно, че живеем във време, в което нищо добро не се забелязва. За мой ужас, каквито и добрини да съм направил, каквито и успехи да съм имал – медиите, особено те – не ги „забелязват“. Защото те умишлено не забелязват доброто. Но пък грозното, скандално, отвратителното подчертават, преувеличават и дори – ако го няма – си го измислят.

– За жалост, действително има такава тенденция, и тя е световна, не е само в България.

– Човекът на изкуството, в България специално, е трагично беззащитен. Той разчита на свободното движение на хората, на тяхното щастливо разположение на духа, в което те пребивават понякога и в което са готови да дадат пари дори и за изкуство. Да дадат пари за нещо над елементарното оцеляване. Но сега това е почти невъзможно.

Бих искал да дам няколко интервюта, в които не говоря нищо – по този начин символично ще демонстрирам „какво е положението“, каква е свободата на словото у нас сега. Защото в България се оказа, че ако говориш и казваш по своя суров, може би груб и неприятен за някого, но истинен начин това, което мислиш, устата ти ще бъде запушена. Ще бъдеш „убит“. Финансово, материално, психически. Дори когато си „отвориш устата“, за да говориш за срамното минало – и кажеш наистина каквото мислиш – ти ще бъдеш „убит“. Защото такава една присъда е равносилна на икономическо, а и психологическо убийство.

– Хайтови поискаха извинение от Вас и го получиха, защо не беше прието?

– Най-вероятно не са искали извинението. От друга страна, ако бях склонен да падна на колене, да се унижавам, да се разкайвам и най-вече да покажа, че не съм силен и изправен човек, може би би се приело. Но аз се извиних, така да се каже „изправен“. С достойнство. Би било приятно за онези, които не ме харесват, да покажа, че съм слабохарактерен или просто пропаднал човек. Но аз не съм.

– Съжалявате ли за онези ваши думи след този развой на събитията?

– Това е, явно, целта на едно такова развитие на нещата – да се затвори устата на един свободно говорещ човек. Той да си глътне езика и да каже: „Да, да, съжалявам“. И аз наистина съжалявам. Като човек, от все сърце изповядващ принципа на ненасилието – аз съжалявам за всяко страдание, което съм причинил. Волно или неволно. Щом съм причинил страдание с думите си – на когото и да съм го причинил – аз съжалявам. Но от друга страна – аз съм казал тези думи, за да заклеймя един режим, причинил ужасно много, чудовищно много страдания. На милиони невинни хора!

Няма как точно аз да започна да съжалявам за това, че презирам комунистическата диктатура и всички, които са я обслужвали. В никакъв случай. Това е най-жалкото нещо, което мога да направя. И пак казвам – хора, които са били на най-високи постове, които са били така близки и добре приети от властта, за тях да се каже, че са чудесни и нямат нищо общо с диктатурата и не са я обслужвали, това е срамота! За съжаление, всичко това покрай моите съдебни премеждия прилича на обслужване на старата номенклатура. Която е отмъстителна и смята, че е нейно изконно право да си отмъщава. Запазила е и връзките, и самочувствието, и авторитета си.

В заключение ще кажа, че не мога и не искам да говоря за творческите, литературните и интелектуалните качества на никой писател от миналото. Те могат да бъдат обект на много по-дълъг и задълбочен разговор. Литературните качества са едно, а да служиш на диктаторски режим е нещо съвсем друго. Срам и позор за всеки човек на изкуството, който слугува на съмнителна власт. А бих казал, че всяка власт е съмнителна.