Колко неделни хора може да понесе София?

Един от водещите актьори на Народния театър – Владимир Пенев – днес в студиото на Би Ти Ви повдигна въпроса да се намери друго място за неделните хора, които се извиват на площада пред театъра. Изпитах усещане за дежа вю. Този проблем беше повдигнат, разгоря се и се разреши още преди началото на пандемията. В статия за „Площад Славейков“ през октомври 2019 г. Мария Касимова-Моасе аргументира неподходящото място за неделните танци, по-късно в темата се включи тогавашният директор на театъра Мариус Донкин и само месеци по-късно Столична община даде разрешение неделните хора да се провеждат на площад „Бански“, срещу Централните хали.

Всъщност, те все още се играят там всяка първа неделя от месеца. През останалите са на площад „Света Неделя“. Има организация, страница във Фейсбук, сайт… Хората се събират редовно, пускат музика и танцуват, без да пречат на актьорите и зрителите в Народния театър, където има представления всяка вечер, а денем репетиции. Същата група, наречена „Неделни хора“, организира хороводи и в други градове на страната.

Сега си имаме три места в центъра на столицата, в които се извиват хора в неделя. Защо?

Говорим за София, европейска столица, в която още в следосвобожденска България се формира центърът на градската култура. Хорото като традиция принадлежи на селото. Чудесна, приобщаваща традиция, но извадена от контекст в града. Нека припомним какво е било характерно за София, Пловдив, Русе веднага след Освобождението, когато стремежът на българите е бил по-скоро да заприличат на напредничавите европейци. В градските паркове е свирела духова музика, виенски валсове. Елегантно облечени по европейската мода семейства са се разхождали и са обсъждали последните постановки и градските клюки. Никой не би си помислил да заформи хоро пред Народния театър във времето на Вазов, би било просто неуместно.

Социализмът обаче премести хората от селата в града, обезлюди и лиши от приемственост по-малките общности, а техните традиции се опита да присади в селско-работническата си илюзия. Но това е нещо като трагичната генетика на Мичурин. В панелните блокове живеят хора като за едно село, но те не се познават. А хорото има за цел да укрепи и сплоти общността.

Шумната музика и иху-ахуто пред Народния театър правят точно обратното. На сцената гостува културна Европа, пред театъра се вихри предосвобожденското българско село. Зрителите, отиващи на театър, попадат в странна среда – без време, без контекст, без хармония.

Това не е опазване на традиции, а налагане на крива формула за фасадна „българщина“. Всеки елемент от културната среда, включително хорото, има своето място и то е важно. Извадиш ли го от мястото му, променяш смисъла му. Така хорото вместо обединител, става дразнител.

Представете си, че актьорите настояват да играят „В очакване на Годо“ на Самюъл Бекет насред селския мегдан. Или да поставят „Трамвай Желание“ на Тенеси Уилямс на поляната на фолклорния събор „Рожен пее“ или на сцената на Копривщенския фестивал. Би било също толкова не на място, колкото е хорото пред Народния театър.

Та нека напомним – хората, на които им се играе хоро в неделя, имат отредено място – обширно, централно, в триъгълника на толерантността срещу Халите. Не е нужно да се търсят още места за още хора. София може и да прилича на село по мерките на цивилизования свят, но е добре да я мислим като град на бъдещето, а не на миналото.

Вижте още: СЕЛСКИЯТ МЕГДАН В ГРАДСКАТА ГРАДИНА

БЪЛГАРСКИ ТРАДИЦИИ: ОТ ХОРАТА ПРЕД НАРОДНИЯ ДО ТУРСКИТЕ ТОАЛЕТНИ