Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Орденът на анцугплиерите. И един Свещен Граал гроздова, моля!

Вече над седем века няма тамплиери. Но в днешна България има хора, които не смятат така

Снимка: Емил Георгиев - Орденът на анцугплиерите. И един Свещен Граал гроздова, моля!

Снимка: Емил Георгиев

— И може би ще ви се стори странно, но лудият рано или късно заговаря за тамплиерите.
— Винаги ли?
— Има и луди без тамплиери, но тези с тамплиерите са най-опасните. В началото не ги разпознаваш, струва ти се, че говорят нормално, но след това изведнъж…
Умберто Еко, „Махалото на Фуко“

Ако се наложи да подреждаме гостите за официално събитие по новобългарския протокол, ще трябва да подходим по всички правила на хералдиката: рицар, милиционер, рицар, милиционер… Но май разлика няма.

Някога свети Бернар от Клерво ентусиазирано е сравнил светското рицарство с Христовото. Според големия църковен реформатор светските рицари са простаци, пият (не пушат, защото в ХII в. още не е имало какво), причакват пътници по храстите, задирят жените, суетничат с новите си мечове и изобщо се държат възмутително. Докато истинските Христови воини са строги, целомъдрени, не ходят по турнири, не играят хазарт, бият нечестивите сарацини, пазят поклонниците в Светите земи, жена не смеят и да погледнат, задоволяват се с огризки, молят се редовно и направо са образец на мъжество и религиозни добродетели. Това Христово рицарство всъщност е Орденът на бедните братя от йерусалимския Храм или, другояче казано, тамплиерите.

Било е преди стотици години и днес Орденът не съществува. Последните територии на Йерусалимското кралство са превзети от монголи, турци и араби, Кръстоносните походи (това средновековно НАТО), общо взето се провалят и не след дълго тамплиерите правят грешката да продадат всичките си крепости на остров Кипър на една от двете големи морски републики, венецианската или генуезката (не помня точно, а и след толкова време вече няма значение. Самите републики, уви, също са в миналото. Представете си Великобритания да продаде летищата Акротири и Декелея на Съединените щати и ще имате хубав паралел). Останали без бази на изток, доблестните Христови поборници забравят похвалата на свети Бернар и се превръщат в богаташи и контета. Още няколко години по-късно френският крал Филип Хубави хвърля око на хазната им и провежда срещу Ордена такъв съдебен процес, който води до присъди за ерес, колаборация със сарацините и заговор срещу държавата. Останалото ще намерите в „История на Ордена на тамплиерите“ от Марион Мелвил, в „Железният крал“ на Морис Дрюон или във вече цитирания прекрасен роман „Махалото на Фуко“ от незабравимия синьор Еко. Идеята е, че вече над седем века тамплиери просто няма.

Странно, но в днешна България има хора, които не смятат така. Както казва пак Умберто Еко:

„Как да няма маркиз Карабас дьо Барабас, щом самият Котарак в чизми твърди, че му е слуга?“

Небезизвестните о. р. ген. Румен Ралчев от УБО се титулува „Велик приор на Великия приорат България на Ордена на тамплиерите“. Членове на съвременната, тукашна версия на братството на бедните Христови рицари отпреди седем века са например Ветко Арабаджиев, Мария Арабаджиева, проф. Николай Овчаров и все още вицепрезидентстващата г-жа Маргарита Попова. Наскоро оттеглилият се старозагорски митрополит Галактион (известен и като агент „Мишо“) им предоставяше православни храмове за орденски церемонии. Получава се много странно: хора, неприкрито свързани с открито атеистичния и републикански режим отпреди трийсетина години, днес са рицари, при това тамплиери. И то православни тамплиери. Много объркващо. Да помислим над това.

В България през последните години се разпространи особен вид титломания. Старозагорската и Пловдивската епархии на БПЦ раздават „ордени“ – например пловдивският митрополит Николай присъжда „орден“ на името на раннохристиянския светец Ерм. Освен това владиците Галактион и Николай понякога връчват и титлата „архонт“. Това е любопитна практика: произходът й е от Вселенската патриаршия в Цариград, чието поведение българската Екзархия и патриаршията ни от 1953 г. нататък избирателно имитират. Титлата или „светската офикия“ на архонтството идва непряко от Средновековието, когато архонти, тоест „първенци“, „владатели“ или „князе“ са били наричани както младите византийски аристократи, така и някои чуждестранни господари – в това число монарсите на България от Аспарух до Симеон Велики.

През османския период Цариградската патриаршия от време на време почита големите гръцки и български търговци с архонтско звание. А в наше време тази остаряла практика беше помпозно възстановена в две от епархиите на Българската православна църква. Архондисванията станаха нещо като мода сред богати дарители и строители на нови параклиси. Да не забравяме: архонти са или бяха хора с любопитен произход на финансовото си състояние като Иван Кочев-Чомбе, Слави Бинев, Петър Манджуков… В ХХI век, при поне формално действаща републиканска Конституция има хора, които получават княжески титли от българските митрополити! Очарователен инстинкт към феодализация, не мислите ли?

Някога писателят Георги Марков твърдеше, че у българите действа демократичен инстинкт, егалитарен рефлекс, който ги кара да се подиграват на всякакви титли. Обичам Марков, но в случая може и да не е прав. Очевидно не всички българи споделят този рефлекс. Някои много държат да са рицари и принцове. Правех същото, когато бях на шестнайсет: бях се обявил за римски император и издавах на съучениците си писма, с които ги определях за крале ту на Франция, ту на Испания. Така и не ми хрумна, че забавлението може да стане сериозен бизнес. Е, на други им е хрумнало.

Симпатична подробност е, че чл. 98 от сегашната Конституция и Законът за ордените и медалите на Република България споменават, че такива декорации се присъждат от президента на страната, но не уточняват, че това е негов изключителен прерогатив. С други думи, Конституцията и Законът не забраняват изрично който и да било да създава и раздава ордени, нито титли. Ако например утре на нас, в „Площад Славейков“, ни хрумне да обявим някого за граф на Площада, барон Славейковски, рицар на Редакцията и архимагистър на Великия и Многозначителен Орден на Сайта, то имаме пълното право да го сторим. Би било смешно, естествено, но кога смешното е спирало парвенютата? Това е добра причина да не го правим.

Изглежда, че новоизкованите титли в гимназиално-императорски стил привличат определен тип хора. Легитимността на тези титли е второстепенна. Важно е забавлението. Както масоните често са „Принц на Йерусалим“, „Пазител на Тайната“, „Велик носител на Шпората на Майстор Хирам“ и така нататък, така бизнесмените и политиците от посткомунистическа Източна Европа понякога искат да добавят нещо по-рицарско и ктиторско във визитната си картичка. Ето защо най-вече в Русия и България се роят архонти и тамплиери (нали помните, истински тамплиери няма от седемстотин и няколко години). Ето защо самият Цветан Василев беше зографисан в Гигинския манастир като същински кесар Хрельо. Ето защо в София можете да видите човек, който с удоволствие твърди, че е лорд. Безобидно е, разбира се. Но е и някак неудобно.

Търновската конституция изрично е забранявала други титли освен тези на членовете на управляващата династия и други ордени освен тези, връчвани от царуващия монарх. Двете комунистически конституции премахват тези звания и учредяват нови (например АБПФК, „заслужил артист“, „знатна тъкачка“, „герой на труда“ и други подобни). Сегашната ни Конституция оставя пълна свобода по темата и резултатът е хаос, съчетан с псевдоисторически кич. Вероятните психологически причини са в любовта на старите кадри на ДС и техните наследници към това, което на прост език се нарича салтанат.

Ето защо съществуват феномени като българското неотамплиерство (или мутрамплиерство, ако предпочитате). Оказва се, че съществува даже организация, наречена „Ортодоксални хоспиталиери“. Абсурдът е пълен: хоспиталиерите са реално съществуващ католически орден и вероятно членовете му смятат себе си за „ортодоксални“ в известен смисъл, но по никакъв начин не са източноправославни, тоест не са „ортодоксални“ в същия смисъл като обикновения енорийски свещеник от „Свети Седмочисленици“. Същият е и абсурдът с псевдотамплиерския „приорат“ на г-н Ралчев и приятелите му. Това е просто бизнесклуб с излишно гръмко име.

От историческа гледна точка самата представа за „православни рицари“ звучи смешно. Словосъчетанието е безумно само по себе си. Все едно будистки спахии. Рицарството е чисто католически феномен и единствените източноправославни, някога доближавали се до него, са витяжеската дружина на сръбския деспот Стефан Лазаревич и руският император Павел, който временно приютява хоспиталиерите в Санкт Петербург с амбицията да им стане магистър. У нас обаче историческата култура няма никакво значение и довчерашните атеисти с удоволствие носят белите мантии на православно-католическа организация, спряла да съществува от седемстотин години. Цялото това псевдорицарство се изчерпва с тиквени медали и маскарадно подражание на спомени от детски книжки.

Дали след като вече имаме тамплиери, архонти, лордове и ортодоксални хоспиталиери не е време да признаем, че всички тези спешени кавалери всъщност образуват една… инфантерия?


Прилагаме официалната позиция на Католическата църква относно нелегитимните „ордени“.

Светият престол срещу фалшивите
рицарски ордени или сдружения със свещени названия

С официална нота от 16 октомври 2012 г. Държавният секретариат на Светия престол предупреждава клира и миряните за официалното отношение на Църквата към зачестилите посвещавания в рицарски звания или свещени титли. Тук следва пълният й текст:

„Държавният секретариат, в отговор на честите запитвания за информация за отношението на Светия Престол към рицарските ордени, посветени на светци или ползващи свещени наименования, смята за нужно да заяви, както това е правено и преди, че освен собствените ордени (отличията на Светия престол по степен както следва): „Върховен орден Христов”, „Златна шпора”, „Пий ІХ”, „Свети Григорий Велики” и „Свети папа Силвестър”. Светият престол признава и закриля само суверенния Малтийски орден (познат още като Суверенен военен орден на хоспиталиерите на свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта) и рицарския орден на Светата гробница в Йерусалим, и не възнамерява да променя становището си.

Всички рицарски ордени, които са създадени наскоро или се самоопределят за наследници на средновековни ордени, не са признати от Светия престол, който не може да се ангажира с гаранции за тяхната историческа или юридическа легитимност, както и за намеренията на техните организационни структури.

С цел да бъдат избегнати възможните и достойни за съжаление недоразумения, както и заради издаването на незаконни документи за несъответстващо използване на свети места и с цел възпрепятстването на злоупотреби, които в крайна сметка засягат добронамерени хора, Светият престол потвърждава, че не отдава никакво значение на рицарски дипломи или съответните им отличия, издавани от непризнати сдружения и не счита за подходящо използването на църковни храмове или параклиси за така наречените церемонии за въвеждане в рицарски санове”.

ДС