Лошият вкус няма етнически произход

Едно музикално-артистично шоу стана повод да си задам въпроса – дали демонстрацията на неприязън към лошия вкус може да бъде наречена дискриминация. Снощи в „Като две капки вода“ попфолк изпълнителят Азис обвини музиканта и промоутър Фънки в дискриминация, защото демонстративно напусна мястото си в журито по време на изпълнението на Рафи, преобразил се в Азис от „женския“ му период.

„Да излезеш демонстративно от шоуто, сякаш се гнусиш от моя образ, който направи Рафи, беше расистко поведение“, обърна се Васил Троянов към Димитър Ковачев.

Фънки отговори само:

„Имам достатъчно интелектуален багаж, за да знам кога и какво да кажа“.

„А ние сме аматьори, така ли?“, контрира Азис.

В тази уж незначителна случка изведнъж се преплетоха няколко големи наболели съвременни теми – за естетиката, за „високото” и „ниското” в изкуството, за приемането на различните, за кенсъл културата… Всичко, в което се е съсредоточил светът, за да оцелее духовно.

Дребните случки често разкриват огромните ями на неразбирателството. Вместо да отминем темата, по-добре е да открием връзката ѝ – много явна – с нашумелия наскоро дебат около Иван Добчев и Мария Бакалова например. Или да поразсъждаваме къде е границата между обидата и естетическото отхвърляне.

България, а и целият свят напоследък, се люшка в крайности, родени от липсата на дефиниции за основни понятия. Дискриминация вече може да бъде открита дори в невинни и доскоро съвсем естествени постъпки, като отваряне на врата пред дама, например. Дали обаче отхвърлянето на кича е обида към тези, които го харесват или създават?

Понякога ми се струва, че растящото неравенство в социалните нива и жизнения стандарт води до ответна реакция – стремеж към абсолютно равенство в мненията и оценките. Някак изравнява играта – аз може да съм много по-беден от теб, но моят вкус и идеали тежат еднакво като твоя вкус и идеали. И принципно това звучи добре, докато не осъзнаем, че така се изтрива всеки критерий за красиво и грозно. А именно разбирането за разликата между двете категории е довело до възникването на цивилизацията такава, каквато я познаваме днес.
Дискриминацията по пол, раса, възраст, етнос е забранена от Конституцията. Както обикновено обаче, дребната буква на закона може да порасне до цяла азбука в обществените отношения. Вратата е отворена за спекулации и днес всеки намек, че нещо не се харесва, прераства в повод за морално възмущение от „дискриминационно отношение“.

Допреди две-три десетилетия кичът беше презиран дори от тези, които му се радваха. Цял народ се смееше до сълзи, като гледаше куклите върху сватбените коли, но следващата неделя смеещите се поставяха същата украса. И до днес ни разсмива сцената от „Опасен чар“, в която Тодор Колев инспектира кичозните фигурки в частната работилница:

„Това не е куче, а крокодил“.

В извор на кич се превърна и фолклорът. Покрай стилизираните и преобразени до неузнаваемост от пишман патриоти шевици, символи, празници и песни, натрапвани до непоносимост, много хора отвърнаха поглед и от истинската красота на народното творчество. Защото това прави кичът – покрива с вредоносните си спори красивото и го смила до невидимост.

Обидно ли е, ако кажа, че кичозното изпълнение на талантливия Азис не ми харесва? То не е кичозно, защото Азис е ром, а защото в него липсва някаква следа от култура, дори от масовата култура. Това е най-обикновено „музикално порно“, както сполучливо определи попфолка преди време оперната звезда Райна Кабаиванска. И това няма нищо общо с етническата принадлежност на изпълнителя. Нехаресването на неговото творчество не наранява чувствата на цялата ромска общност. Сигурно и в нея има хора, които не го харесват. Те как го дискриминират?

В интервю за „Площад Славейков” преди 6 години Милчо Левиев развива тезата, че Азис, който има несъмнена музикална дарба, се отдава на чалгата, защото очаква да бъде дискриминиран в другите музикални стилове. Но тази теза съдържа в себе си очакване, опровергано от други. Ибряма, джаз кларинетистът, който също е ром, не е жертва на дискриминация по линия на кича. Той прави музика, която е на световно ниво, приеман е с овации у нас и по света, и не е обвиняван в безвкусица, защото е ром.

Вижте още: МИЛЧО ЛЕВИЕВ: Г-Н АЗИС ПЕЕ ЧАЛГА ЗАРАДИ ДИСКРИМИНАЦИЯТА КЪМ РОМИТЕ

Да търсиш недобронамереност по етнически и расови причини, защото не харесват творчеството ти, е масово явление не само у нас. Чуват се подобни твърдения от западни култури, където расовият проблем е тема на деня. Не е възможно да останем встрани от световната тенденция. Но ако там има дълга история на отхвърляне на различните, тук чалгата и съпътстващият я кич съвсем не са дискриминирани, дори напротив. Кичът става водеща „естетическа“ категория. Достатъчно е да хвърлим поглед към най-гледаните предавания в големите телевизии – „Комиците“, „Забраненото шоу на Радков“ и дори някои „културни“ рубрики.

Така Фънки, осмелил се – по сценарий или спонтанно – да каже публично какво не харесва, се оказва истинското малцинство. Но едва ли скоро ще дойде време да се борим за неговите права.