Има гласове, които принадлежат на времето си. Има и такива, които остават. Гласът на Камелия Тодорова е от вторите. В него има нещо, което трудно се поддава на определения – джазова свобода, драматична чувствителност, интелигентност и онази особена тъга, която превръща дори любовната песен в разказ за човешката съдба.

Повече от половин век този глас съпровожда няколко поколения българи. Сега неговата притежателка решава да разкаже онова, което музиката не е могла да побере.
Една от най-ярките фигури в българската музика описва живота си в книгата „В състезание със себе си“, излизаща под знака на „Колибри“. Това е история за таланта и свободата, за любовта и предателството, за бягството отвъд Желязната завеса и завръщането, за цената на успеха и смелостта да започваш отначало. Но преди всичко е история за жената зад един от най-разпознаваемите гласове на България.
Автобиографичната книга „В състезание със себе си“ не е просто равносметка за една забележителна кариера. В нея Камелия Тодорова се връща към детството, семейството, първите срещи с изкуството, славата, емиграцията, любовите и разочарованията. Поглежда към собствените си победи, но и към решенията, които са ù стрували скъпо.
Историята започва далеч от сценичните прожектори, в една софийска кухня на улица „Бенковски“. Двегодишно момиченце седи на пода сред разхвърляните си кукли и слуша гласа на майка си. Опитва се да пее с нея, макар още да не може да произнася добре думите.
Тодорова разказва тази семейна история в началото на книгата с чувство за хумор и без сантименталност. Не помни първото си изпълнение и затова не знае дали е дебютирала с Верди, или със „Зайченцето бяло“.
Семейството има огромно значение в нейния живот. Майка ù е певица в хоровата капела „Светослав Обретенов“, а баща ù е преводач и страстен почитател на джаза. В дома се говори френски, слуша се музика, ценят се чуждите езици, литературата и киното. Това е свят на културна отвореност, който съществува в стегнатите гравици на една държава, все по-настойчиво ограничаваща свободата на своите граждани.
В спомените за стария софийски апартамент се появяват и други герои – роднини с необикновени съдби, семейни легенди, войни, революции, изгубено имущество, политически преврати. Частната история неусетно се превръща в история на България през XX век.
Преди да се превърне в звезда на българската музика, Камелия Тодорова мечтае за театър. Още като ученичка участва в експерименталната трупа на режисьора Николай Георгиев. Не я приемат във ВИТИЗ, но неуспехът не се оказва край на артистичните ù амбиции. Музиката постепенно измества театъра и тя завършва Естрадния отдел на Музикалната академия. През 1978 г. дебютира с квинтета на Людмил Георгиев, а само година по-късно получава втора награда и специалния приз „Дюк Елингтън“ на международния конкурс за млади джаз певци в Люблин, Полша. Следват фестивали в Бомбай, Братислава, Варшава и Малта, участия на големи европейски сцени и признание, което рядко достига до български изпълнители по онова време.
Но Камелия Тодорова никога не остава затворена в границите на един музикален жанр. С Бигбенда на Българското национално радио под диригентството на Вили Казасян записва песни, които и днес звучат съвременно. „Не ме гледай така, момче“, „Прошепнати мечти“, „Да е влюбен този свят“ се превръщат в част от музикалната памет на България.
През 1980 г. Тодорова печели Голямата награда на „Златният Орфей“, а две години по-късно и Голямата награда на международния фестивал в Дрезден. Паралелно с музиката идва киното. Ролите ù в „Търновската царица“, „Прилив на нежност“ и „Бон шанс, инспекторе!“ показват, че сценичният ù талант има и друго измерение.
Това би могло да бъде историята на един безспорен успех. Но животът на Камелия Тодорова никога не е следвал удобния сценарий.
През 1983 г., когато кариерата ù в България е в разцвета си, тя напуска страната. Решението променя всичко. Отвъд Желязната завеса я очаква свободата да работи и живее по собствен избор, но и несигурността на човек, който трябва да изгради съществуването си отново.
В Лондон подписва договор със звукозаписната компания Virgin Records. Записва синглите Bursting at the Seams и Chain of Fools. Продуцент на първия е Роджър Тейлър от Queen, а Фил Колинс я представя в свое предаване по BBC.
Това е впечатляващо признание, особено за изпълнителка, дошла от държава зад Желязната завеса. Но международната кариера не се оказва приказка с предвидлив щастлив край. Зад известните имена, студиата и концертите стоят трудности, лични конфликти и избори, за които певицата продължава да размишлява десетилетия по-късно.
В интервю от май 2026 г., когато книгата все още се подготвя за печат, певицата признава, че най-трудно ù е било да се върне към болезнените преживявания. Тя обяснява, че по природа предпочита да гледа напред, вместо да преживява отново миналото.
Камелия Тодорова засяга и една малко позната страна от биографията си – отношенията с Държавна сигурност. По собствените ù думи служител на Шесто управление е следял личния и професионалния ù живот и е очаквал да получава информация за контактите ù в замяна на съдействие за кариерата. Тодорова твърди, че умишлено е заблуждавала човека, с когото се е срещала. Разказва и за ограниченията, с които се е сблъсквала като артистка, включително за откази да записва с определени музиканти и за предложения от чуждестранни компании, които според нея не са достигали до нея.
Личният живот е другата голяма тема, от която певицата не бяга. Тя говори за сложните си отношения с Майкъл Кунстман, за разочарованията от брака, за отглеждането на двете си дъщери близначки и за помирението със Саня Армутлиева след години на напрежение. Не премълчава и романтичната си връзка със Стефан Данаилов по времето на „Търновската царица“, за която казва, че ù е оставила красив спомен, макар раздялата да е била болезнена.
Особено показателно е отношението ù към собствените грешки. Тодорова не се представя като човек, на когото животът само е причинявал несправедливости. Признава, че е допускала погрешни преценки, доверявала се е на неподходящи хора и е плащала за това. В същото време не се отказва от убеждението, че способността да обичаш и да прощаваш е ценност, а не слабост.
Именно това противоречие прави нейната история толкова човешка. На сцената Камелия Тодорова винаги е изглеждала свободна, уверена, почти недосегаема. Извън нея животът ù е изисквал съвсем други качества: издръжливост, компромиси, търпение и смелостта да признава пред себе си неприятни истини.
Журналистът Георги Тошев, който представя книгата, вижда в нея повече от традиционна автобиография. Според него това е повествование с мащаба на роман, в което щастливите моменти съжителстват със самотата, грешките и загубите. Особено ценно е, че певицата не се опитва да превърне миналото си в поредица от оправдания. Тошев откроява способността ù да гледа към себе си едновременно критично и с разбиране, без да настоява, че всяко нейно решение е било правилно.
Журналистът Васил Христов, президент на Foreign Press Association в Лондон, също обръща внимание на разликата между популярния образ и действителния човек. Той познава Камелия Тодорова и отвъд сцената и описва личността ù като далеч по-сложна и противоречива, отколкото публиката би могла да предположи.
Но може би най-точният ключ към книгата се намира в нейното заглавие. „В състезание със себе си“ звучи като формула за успех, а всъщност говори за нещо далеч по-трудно – за необходимостта човек непрекъснато да е на висотата на собствените си изисквания. Без значение колко награди е получил, колко публика е аплодирала изпълненията му и колко известни имена са се появявали в биографията му.
В книгата Камелия Тодорова си спомня за своя баща преводач, който можел с часове да търси най-точната дума, дори когато не бил сигурен, че преводът му ще достигне до широка публика. За него стойността на работата не зависела само от чуждото признание. Важно било самият той да бъде удовлетворен от направеното.
Този семеен урок сякаш обяснява и заглавието на автобиографията. През целия си живот Камелия Тодорова е измервала успеха не само с аплодисментите, а и с онова, което самата тя очаква от себе си. В професия, в която външният блясък толкова лесно измества съдържанието, това е необичайно и е може би най-ценното наследство от семейството, което я е научило, че талантът е само началото, а истинското майсторство изисква характер.
„В състезание със себе си“ заслужава внимание не само като биография на популярна певица. Книгата е и възможност да се погледне към няколко десетилетия от българската културна история през съдбата на човек, който е преживял социализма, емиграцията, международния музикален бизнес и трудното завръщане в една променена България.
Премиерата на книгата ще се състои на 19 ноември 2026 г., от 19 ч., в литературен клуб „Перото“ в НДК.




