От вишните на Чехов до палмите на Ветко

Скъпи В.,

Пиша ти това писмо, защото искам да ти кажа, че друг като теб няма. Бързам да ти го споделя, понеже вече не издържам. И ако нямаш нищо против, да те питам някои неща, които не мога да си обясня.

Ти имаш милиони, возиш се в ролс-ройс и носиш най-лъскавите костюми в Слънчевата система, но не щеш да свалиш налъмите си. Защо? Защото с тях ти е най-удобно ли? Или защото постоянно ти напомнят какъв си, откъде идваш и накъде си се запътил? Тези въпроси не ми дават мира. Но поне съм наясно, че шляпайки с примитивните си обувки, ти минаваш през всичко и всички. И там, където оставиш следи, трева не никне и вишни не цъфтят.

Разбрах, че си си купил нов хотел в центъра на София – същият, дето навремето се казваше „Витоша-Ню Отани“, но всички му викаха „Японския“, понеже го управляваха японци. И после, решително, както само ти можеш, си изтръгнал от корен вишните, домъкнати чак от Страната на изгряващото слънце и посадени отпред преди трийсет години. Разкарал си ги, понеже не те кефело мястото им. Вътрешният ти фалцет пищял, че е по-добре да ги боцнеш край суши бара на хотела.

Ей, нямаш равен! Предишните собственици не посмяха като теб, мъжката, да посегнат на вишните. Но пък тези шушумиги от световните хотелски вериги нямаха твоя опит, придобит на Слънчев бряг. Нито самочувствието ти, че улицата е твоя. Нито увереността, че разрешение от общината не трябва. Все търсеха оправдание да запазят безполезните фиданки. Били радост за гостите. Хората от квартала ги обичали. Възхищавали се на кривите, сухи клончета, покрити с нежен бял цвят. Смятали ги за символ на чистота и скромност. Представяш ли си?

Добре, че не се впечатляваш от подобни глупости. И в типичния си, оригинален стил, си решил да засадиш на мястото на вишните великолепни палми. Разчувства ме с този жест! Ние, обикновените, очукани, лишени от вкус граждани най-после ще видим палми, каквито ти редовно съзерцаваш при твоите екзотични шопинг екскурзии до Дубай.

Може да ти се стори, че се отклонявам, но исках да ти кажа, че има един рускак (не точно като тия, дето повръщат от балконите на хотелите ти), който те е възпял. Да, теб. И не, не можеш да го поканиш да ти пее на ухо на рождения ден, защото е умрял. Но преди това е написал една пиеса, „Вишнева градина“, в която ще се познаеш.

В нея се разказва за потъналата в дългове госпожа Раневска. Единственият й изход бил да продаде имението си и великолепната му вишнева градина. Тогава търговецът Лопахин – син на крепостник на господарското семейство, предложил да купи имота, да изсече дърветата и да даде терена под аренда на виладжии. Така и направил. Разбираш ли? Ратайчето изведнъж станало господар! Превърнало се от дъно в елит! Точно като теб!

Сега, като разкара вишните, вече си пълноправен господар на някогашната градина „Лозенец“. Чувстваш се като у дома си сред палати, напомнящи твоите хотели по морето и в Пампорово. Наслаждаваш се на бетона, залял всяка къща, двор, игрище, роза, джанка или череша. Защото и ти си горд строител на съвременна България – страната не на цъфналите вишни, а на цъфналите налъми. В нея регулация е мръсна дума, вкусът е кич, а парите те карат да се чувстваш безсмъртен.

Макар че, и ти, и аз знаем, че безсмъртни няма. И че дори приматите, дето седят на най-високия клон, могат да паднат от него.

Твоя, стройна като палма, куха като кокосов орех,
Ц.

Японските вишни са пратени на боклука. Снимки: Румен Добрев