Проф. Коста Костов: Това, което все още ме крепи, са хората с достойнство

2020 година промени проектите ни за хубав живот. Пожеланието за здраве излезе от куртоазията. Станахме внезапно смъртни. А медиците излязоха на първа линия в публичния дебат, изместиха хората от изкуството, поставиха началото на нова култура в нашето общество и върнаха вярата ни в науката и авторитетите. Някои от тях се оказаха сложни личности, които ни разделиха на лагери. Но в крайна сметка днес всички се обединихме около разбирането, че различията между тях са подчинени главно на мисълта за нашето здраве – нещо, в което доскоро някои се съмняваха.

Една от най-интересните личности на 2020-а е Коста Костов, професор по белодробни болести, консултант на Университетската болница „Св. Анна“. Той беше председател на Медицинския експертен съвет към Министерски съвет по време на пандемията.

Проф. Костов е роден в Бургас. През 1980 г. завършва медицина във Варна. Специализирал е в Швейцария и Германия. Преминал е специализиран курс „Основни качества на лидерството” в „London Business School“. Дългогодишен лектор по белодробни болести в Медицински факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. Бивш председател на УС на БДББ в периода 2008-2012 г. Национален консултант по пневмология и фтизиатрия на НЗОК. Член е на Съюза на българските писатели, главен редактор на списание „InSpiro“.

– Мнозина от нас очакват празничният дух да ни върне надеждата и със своята жизненост, традиции и вяра в доброто да укрепи на мета ниво имунната ни система. Как би отговорил реалистът у вас?

– У мен кротува необезпокояван романтик, а паразитира неизбежният реалист. Реалистът шепне, че проблемите на реалността са такива, защото такъв е политическият избор, който сме направили. Романтикът настоява, че е късно да мислим за реалността, защото сме я изпуснали от контрол, а да се съсредоточим в бъдещето, ако искаме да не прилича на настоящето. Всички сме свидетели на духовния упадък в обществото и моралната деградация на политиците. България има много просветени умове, но духът загуби битката с простотията и непросветените политици. Пътят от маймуната до човека вече не е така дълъг. Развратихме се. Човекът се отдалечи от центъра на Вселената и към него с центростремителна сила лети преданият слуга, прегънал гръб пред ножа и хляба.

Хелвеций определя личния интерес като единствен мотив на човешките постъпки, а ако перифразирам Ницше, всяко тяло се стреми да овладее по-голяма част от пространството, за да си осигури повече могъщество и отблъсква всяко друго тяло, което ограничава неговата експанзия. Къде е тук романтикът? Реалистът в мен удобно ми подсказва, че няма да оправя света и трябва да го приема такъв, какъвто е. Това устройва всички, нали? Романтикът се бунтува и отговаря ядосан, че е твърде късно да става разврáтен. Надеждата ми е, че именно той ще ме удържи. Понеже съм наясно с илюзиите си, това, което все още ме крепи, са хората с достойнство, с които ме срещна животът.

– През 2020-а страхът диктува всички действия – първо от вируса, после от ваксините. Защо дори статистиката от пандемията не успява да върне на някои хора вярата в науката?

– Така е. Паническият страх от смъртта обсеби милиони и доведе до успоредна епидемия от психосоматични болестни прояви – страхови изживявания, депресии, злоупотреба с алкохол и опиати, насилие в семейството, несигурност при вземане на решения, емоционална нестабилност. Томас Хобс определи страха от смъртта като първото и основно човешко чувство и който владее този страх, той владее човека. Тираните основават своята власт именно върху страха от смъртта. В този контекст вирусът е такъв тиранин, който подчини целия свят и превърна науката от ездитен кон за продължителна и спокойна езда, в жребец за надбягвания, а медиците – в товарни коне. Науката претърпя унизителни удари и излезе на обществената стъгда фриволно разголена и уязвима. Тези удари се отразиха зле на нейния престиж и на доверието в нея. В научните списания се изсипа ураган от нерецензирани статии, които се хвърляха между „Сцила и Харибда” и допуснаха непомерен обем от противоречия не само в обществото, но и сред научните среди. Медиите се задъхват от „експерти”, които споделят становища по проблеми, които никога не са били в сферата на тяхната компетентност. Такива ги наричам знахари и чакръкчии, но не съм виновен, ако някой се разпознае сред тях. Никога през професионалния ми живот не съм чувал хирурзи, травматолози, епидемиолози и математици да говорят за пневмония, вируси, имунология. Стремя се да не припявам в този водевил.

– Защо дори някои медици отказват да се ваксинират, а немалко са последователи и на конспиративни теории?

– Имунизацията в България няма особени традиции. Имунизираните българи с антигрипна ваксина в предходните есенно-зимни сезони не надхвърлят 3%. Едно, поради лошата здравна култура на населението, възпитана от дългогодишната политика в здравеопазването, която не залага на профилактиката, и второ, поради недостиг на ваксини, който пролича едва сега, когато имаше повече желаещи, но недостатъчно ваксини. Не е ясно как е било преди, дали този недостиг е довел до малък брой ваксинирани, или пък нежеланието за ваксинация е водело след себе си малък брой поръчани ваксини.

Що се отнася до медиците, вероятно една част от тях изчакват, а други вече са преминали през инфекцията. В университетска болница „Света Анна“, в която работя, много колеги вече имат антитела, а мнозинството от колектива в Ковид-19-отделенията са млади хора, които видимо не се чувстват застрашени и нямат рискови фактори, поради което тяхното нежелание за ваксинация е оправдано.

– Авторитетите в българската медицина още в началото на пандемията се разделиха на две философски школи, стопиха ли се различията между вас?

– Не съвсем. Философията започва с въпроса „защо”? И понеже не мога да отговоря защо се случи това разделение между нас, се разграничавам от „философските школи“. Различията станаха много, което означава, че и „школите“ са няколко. Моята позиция е предвидима за тези, които ме познават – стремя се да бъда в крак с научните доказателства и данните от авторитетните издания и институции. Опазил ме Бог от философи, които не си подготвят „лекциите”, преди да се появят пред аудиторията. Все още има неразбиране на смисъла от носене на лицеви маски, физическа дистанция и максимален обем от тестване на населението. Последното изискване, за съжаление, не се разбира и не се възприема дори и от „висшите философски школи“, които предлагат и налагат противоепидемичните мерки. Това неразбиране ни „изяде главата“, защото все още не знаем какво точно се е случило в България по време на пандемията и няма как да знаем, щом не се вслушваме в науката. Не може да брифингираш в свободен стил срещу „неверниците“, а да затваряш противоепидемичните мерки в семплото и кастрирано „ДДД” (дисциплина, дезинфекция, дистанция), като пренебрегваш „светата троица“ – тестване, изолиране, проследяване (ТИП). Когато не се следва дори само едно от всички противоепидемични изисквания, компрометираш ефекта на всички.

– В началото на пандемията сравнихте знанията за Ковид-19 с картини на Малевич и Кандински, днес в кой стил на изобразителното изкуство бихте ги поставили?

– Странна смес от постмодернизъм, експресионизъм и абстракционизъм. Твърде далеч от реализма. В началото се опитахме да изведем ритъма и хармонията от тоталния експресионистичен хаос, който завладя света. Висш пилотаж сред стотиците статии, които имаха много плитчини и малко дълбини. Ние се гмурнахме в дълбокото. Днес дълбините не са така плитки като в началото. Само в едно от научните списания, които следвам ежедневно, са преминали над 10 000 статии от началото на пандемията. Това е писта за „Формула 1“ и преминаването по нея изисква време и личен потенциал да избереш онова, което има принос към научното знание. Спиш няколко часа по-малко от обичайното, само за да „смениш гумите“ в бокса, и отново на пистата.

Малцина разбраха моята словесна „игра“ с имената на Малевич и Кандински и няма да обяснявам сега на неразбралите. Който не е разбрал, си заслужава онова, което му се поднася „разбираемо“. Имаше много дълбок смисъл в казаното от мен, а на повърхността останаха две имена на велики творци, които предизвикаха възторг сред малцина и недоумение у мнозина, но поне накарах незнаещите да полюбопитстват и научат кои са и какво значение имат за изкуството.

– По различен начин ли лекуват Ковид-19 в различните болници у нас?

– При нас лекуват различно в различните болници, а не трябва да е така. Който си е направил труда да надникне зад различните болнични протоколи, а и в този на Министерството на здравеопазването, знае за какво става дума. Ако тези протоколи се съобразяваха с данните, които сме вложили в препоръките на Медицинския експертен съвет, тези различия нямаше да ги има. Последната шестнадесета редакция на препоръките на МЕС е на разположение на МЗ, БЛС и някои интернет-платформи, предназначени за лекари. Минаха вече десет месеца от началото на пандемията, а в България все още няма единен подход в лечението на Ковид-19. Вихрят се невероятно творчество и фантазия, които надхвърлят всички представи за мярка и разум. И тук не става дума само за самоделки за домашно ползване, а за действащи протоколи, които се ползват масово и се различават един от друг само по броя на използваните медикаменти – рядко под една дузина. Има пациенти, които повръщат от големия брой лекарства, които поемат, а не от коронавируса. Припомням, че дори смесването на повече от 7-8 билки в една комбинация не е желателно, ако не се познават добре техните взаимодействия.

– Цинизъм или реализъм бяха изказванията на доц. Атанас Мангъров за сухите съчки?

– Наско Мангъров със сигурност не е мислел по начина, по който бяха разтълкувани неговите думи. Той употреби един „евфемизъм“, с който съвсем не целеше грубо стигматизиране, присъда за една по-висока възрастова група, а използва атрактивен изказ (явно се увлича в тази атрактивност) за риска от смъртен изход при по-възрастни, за да наложи позицията си по-убедително. Той си пада по подобни атракции и сякаш ги търси умишлено, за да поддържа медийния интерес към себе си. Както се казва – напипал е ваксата на медиите. На тях им трябва нещо пикантно, което да бъде изведено в заглавие, но в същото време извадено от контекста. Това за „съчките“ беше преекспонирано и не се възприе добре от публиката, защото засегна една много болезнена за нас тема – за нашите родители. Но докато общата публика се гневи на Мангъров за „съчките“, търпи десетилетното унизително отношение на държавата към нашите бащи и майки, на които подхвърлят „съчки“, които нито ги топлят, нито ги нахранват.

Наско Мангъров е добър лекар и инфекционист с опит, съвсем прав в това, че терапевтичните протоколи са излишно претоварени, злоупотребата с антибиотици е неприемлива – но трябва да преосмисли някои свои спорни тези като отричането на ползата от лицевите маски, противоепидемичните мерки, че болният сам оздравява, твърде крайните си позиции срещу ваксините, някои конспиративни тези за новия „британски” мутирал щам и пр., които се противопоставят на резулатите от рандомизираните клинични проучвания и се разминават с научната общност. Ако нямаше ефект от терапевтичната ни намеса, смъртността от Ковид-19 щеше да остане на същото ниво от началото на пандемията, а то намаля там, където лечението е базирано на ефективни терапевтични протоколи. За пример ще дам снижената обща смъртност в общите, но особено в интензивните звена, която в най-добрите реанимационни звена падна в течение на пандемията от 70% в началото, до около 30% в последните месеци, именно благодарение на промените в реанимационните протоколи.

– „Яко ще се мре“, ни каза проф. Мутафчийски от екрана. Каква трябваше да бъде информационната политика на медиците в Щаба?

– Най-големият проблем на т. нар. „щаб” беше, че се държа като военно подразделение, а не като експертен съвет. Затова предложих на Борисов създаването на Медицински експертен съвет (МЕС), който да компенсира този дефицит на експертност, да заменим униформата с бяла престилка и да омекотим императивния език на щаба. Щабът няма академичния потенциал на МЕС и това е очевадно за всички колеги. В МЕС поканих само национални експерти и привлякох още над 60 колеги, представители на няколко научни дружества, с експертен потенциал във всички медицински направления, имащи отношение към пандемията. Срещу академичния потенциал на МЕС се изправи „началническият” потенциал на НОЩ. В МЕС няма „големи“ началници, а експерти от всички клинични звена. НОЩ се ръководи от хирург, а МЕС от терапевт. Това беше голямо противоречие, чийто потенциал можеше да бъде използван. На „началниците“ трябваше да се поверят противоепидемичните мерки и контрол, а на клиничните експерти от МЕС да се остави абсолютния приоритет върху диагнозата и лечението на К19. Както се казва, „кесаревото кесарю“. Резултатът е на разположение на колегите. За две седмици ние от МЕС създадохме документ с обем от няколкостотин страници, който се ползва от любознателните лекари. Къде е авторската продукция на „щаба”? Единственото, което съм видял, е буквален превод на първите китайски препоръки от ранната пролет, заедно със съвети по традиционна китайска медицина. Някой да използва традиционна китайска медицина срещу вируса? Ако НОЩ бяха постъпили мъдро и с разбиране, в колаборация с МЕС шяха да увеличат научния си потенциал и щяха да получат по-голямо обществено доверие. Нямаше да се случи това разделение и различията щяха да бъдат решавани в „кухнята“, а не на обществената трапеза. Това беше грешка, защото се лишиха от академичния потенциал на МЕС и затова досега няма единен терапевтичен протокол.

– Какво е предположението ви за пропуснатите летни месеци за подготовка за т. нар. втора вълна на коронавируса?

– Неочакваната втора атака на вируса, която дойде с отварянето на училищата. Почти всички експерти разчитаха на отслабване силата на епидемичния взрив, но вирусът ни изигра, защото не бяхме достатъчно подготвени за него. Малко късно се усетихме да затворим гимназиалните класове, не се извършваше проактивно тестване и навременно изолиране на инфектирани и контактни. Вълната започна 3-4 седмици след началото на учебната година и не успяхме да я спрем. Надявам се сега да не направим същата грешка и затова трябва да насочим вниманието си към училищата, които ще отворят за началните класове. Ако не ваксинираме приоритетно учителите и не тестваме (с антигенни тестове!) проактивно, на определени интервали (в началото на всяка нова седмица или поне на всеки две седмици) учениците с тестове, осигурени от държавата, ще допуснем нова епидемична вълна. Всеки ученик с минимални респираторни симптоми трябва да бъде задържан у дома една седмица и минимум три дни след изчезване на симптомите, след което не е необходимо да бъде тестван. Вирусът доказа с поведението си определението, което му се даде – „Roller coaster“. Както в клиничното си протичане, така и в епидемиологичните си характеристики, той се движи като детско влакче в увеселителен парк – ту се появява, ту изчезва. Същото е и със симптомите – като оси на мед – пъдиш ги, те пак идват.

– Преди време напуснахте СБЖ разочарован, каква диагноза бихте поставили на българската журналистика в годината на Ковид-19, когато въпросът с „мисирките“ придоби нови измерения?

– Диагнозата на българската журналистика следва диагнозата на обществото, а тя е „хронична демократична недостатъчност”. Нещата не изглеждат добре. Хараламбим и простеем. Така е на всички нива, не само сред журналистите. Няма как да е иначе, когато едно общество застарява и губи най-ценните си представители – младите хора. Те са носители на новото, на напредъка, на независимото, либерално мислене. Ние потъваме със свръхзвукова скорост, с която ни напускат децата ни. Две от моите деца никога няма да се върнат в България, защото живеят в европейски държави с утвърдена либерална демокрация. За тях нашата действителност става все по-непонятна. В последните две десетилетия броят на „мисирките“ сред българите на всички нива нарасна експоненциално, обратно пропорционално на надеждите, че в България ще се случи зряло общество на либерална демокрация. Не се случи и скоро няма да узрее такова. Дълго ще оплакваме Нероден Петко. Когато едно общество не милее за общите свободи, то робува на индивидуалната свобода на едно малцинство, което го е стиснало за шията. В България има привидна, формална демокрация, скрита зад фасадата на демократична конституция и закони, заменена от популизъм, но не могат да омекотят в индивида усещането за дефицит на лична свобода и независимост на институциите. Когато обществото пропусне своя звезден миг да наложи волята си за демокрация, неминуемо бива обяздено и превзето от политически формации и субекти, които го тероризират чрез страха за хляба. Който държи подходите към хляба, той държи властта. Когато този страх се превърне в ежедневие, изчезва всякаква съпротива и се появява общество от потенциални лакеи. Тогава идва и пропадането. Както казваше един „колега”, след полуидиотите идват пълните идиоти и няма шанс за измъкване от порочния кръг. Мисля, че вече се въртим в този кръг.

С горчивина си припомням написаното от покойния Иван Методиев:

„Така красиво всичко се руши,
че нищото върховен смисъл става”.

Това се случва и с българската журналистика. Почти не останаха журналисти, които имат професионален кураж да се противопоставят на политическия натиск. Дързостта днес се приема за излишен и вреден каприз. Достойнството се възприема като напълно излишна украса за социални аутсайдери. Същите не могат да намерят пристан в обществото, биват омаскарени, опозорени, обвинени… Пържат ги в собствения им сос. Варят ги на бавен огън като жаби. Затова, малцината журналисти, които отстояват достойнството на професията, не са желани в големи медии и се подвизават като горди петли, опитващи се да заглушат дружния вой на мисирките.

– Как да различаваме медицинския експерт от бъбривеца с титла?

– По начина, по който боравят с научните данни, и честотата на гастрол в медиите. Експертът си скъпи времето и не ходи като цветарка по студията, за да повтаря едно и също. Експертът не е щатен медиен говорител, а рядък екземпляр, който се появява, за да отсее зърното от плявата. Истинският експерт влиза за кратко в медийното пространство, за да каже нещо съществено и се оттегля, за да не се натрапва и досажда с едно и също. Неговата работа е по-важна от медийната слава и се появява едва когато има достътъчно убедителна информация, за да я сподели с обществото. Работи с много източници и най-важното – работи ежедневно това, за което говори. Затова избягвам да говоря за коремна хирургия и травматология, минимално за лабораторна диагноза и епидемиология, защото не съм лабораторен лекар и епидемиолог, но съм длъжен да имам клиничен поглед към тях, необходим на всеки терапевт. При изучаването на всяка една болест терапевтите изучават и необходимата им информация за епидемиологията и лабораторните показатели на болестта. Но не оперират и не сменят стави.

– Какво знаете за новия щам на коронавируса?

– Все още малко. Повечето случаи са във Великобритания, като мутиралият щам стана доминиращ, с дял върху 62% от новозаразените в средата на м. декември. Появиха се единични случаи в Холандия, Дания, Южна Африка (90% от новозаразените) и Австралия. Това, което знаем до момента е, че мутантът е 70% по-инфекциозен от останалите щамове и има 23 мутации, някои от които в основния шипов протеин (Spike-protein). Надявам се, че с предприетите мерки на европейско ниво да бъде ограничен навреме, за да не засили хода на пандемията и компрометира ваксините, които толкова чакаме. Най-малкото се надявам, въпреки извършените пластични операции върху спайк-протеина, да съхрани „физиономията“ си дотолкова, че да остане разпознаваем от тренираната ни пост-ваксинална имунна защита, за да дочакаме ваксините, не са по-малко от 100, голяма част от тях в различни заключителни фази на клинични проучвания. Засега опасенията в тази посока не са значими, но вече опознахме артистичния талант на вируса, затова да бъдем умерени оптимисти. Има отделни съобщения, че нарастването на инфектираните в назованите държави не се дължи толкова на новия мутант, а на промяната в поведението на населението, което е допринесло за това. Предстои да видим.

– Рационалист като вас би ли дал някаква прогноза за края на епидемията?

– Каквото и да кажа, ще го кажа като терапевт, който наблюдава процеса и неговите ефекти върху отделния индивид и обществото. Мисля, че ще се люшкаме като рибарска лодка поне до края на януари. После ще чакаме при по-лек вятър началото на пролетта, за да наберем скорост с ваксинациите и си набавим необходимото ниво на групов имунитет. Това ниво едва ли ще достигнем до края на лятото, но се надявам, че преминалите безпроблемно през инфекцията дотогава ще са достатъчно много. Засега не знаем колко са преминали до момента, но вероятно не са повече от 20% от населението, т.е. около милион до милион и половина. Трябват ни още минимум 40%, за да свирим отбой, компромисно – 30%, за да си покажем носа над маските. Но дали ще е така, ще кажат новите щамове на вируса, които дебнат в задкулисието, както и подходът на държавата при отваряне отново на училищата. Затова аз съм готов да преотстъпя моята ваксина на учител, защото учителите, които не са преминали през инфекцията, трябва да бъдат ваксинирани приоритетно заедно с медиците.

– Промени ли ни като хора болестта?

– Промяна в същността едва ли, но болестта добави надежда за промяна в мисленето за средата и обществото, в което живеем. Надявам се българите да са осъзнали, че под краката им занапред ще цъка атомна бомба, ако не запретнат ръкави и изискат от политиците да извършат необходимите реформи в здравеопазването и го превърнат в национален приоритет. Ако не променят отношението си към общото, изискванията си към политиците, към здравната система, към мутациите в либералната демокрация, които инфектираха България, ще ровим напразно в калта, за да търсим опора в твърда земя. Дано българите разберат, че живеем в едно общество и ако то не функционира сплотено, ако има много бедни и болни, нещастни и отчаяни, корумпирани политици и привилегировани държавни чорбаджии, зависими медии, законодатели и правосъдие, никой не може да бъде истински щастлив. Самотното щастие е немислимо. Всеки от нас се нуждае от другия, за да получи отсрещно потвърждение за своето съществуване и оценка за своята значимост.

Монтен казваше, че нещастието на едни прави щастливи други и в никое общество хората не се радват на чуждото щастие. Нещастието на едни, прави щастливи други, т. нар. „Schadenfreude“, злорадата наслада от нещастието на другия. Това го казва един от най-човеколюбивите хуманисти в човешката история. Ще бъде истински триумф на българите, ако след тази пандемия Човекът се върне обратно при Човека и осъзнае, че всяка наслада от чуждото нещастие има своята висока цена – общото нещастие на един народ, който понесе тежки загуби от разделението в обществото, от недоверието в политици, институции, експерти… Политиците са си поделили ролите и играят на „стражари и апаши”, за да подхранват илюзиите за легитимност на абсолютната власт, която не може да е легитимна, ако не е споделена. И понеже не е споделена, не е демократична, защото не подлежи на контрол и навързва в обща зависимост изпълнителна, законодателна, съдебна, медийна, дори религиозна. В България парламентарната опозиция е слаба, неефективна, а извънпарламентарната опозиция е разединена, няма опозиционери, няма идейни противници, които водят битки за идеи, а има само съперници за власт, прикрити под фасадата на „различни” политически програми. Политическият елит е идентичен и монолитно сплотен – утвърдена партийна номенклатура в прегръдка с мастити икономически играчи, които държат икономическите лостове на същия този елит. Народното събрание се ползва с много ниско обществено доверие, защото е репетиционна зала, а основната пиеса се играе извън него. Това е принципната основа на популизма, истинското лице на българската политическа действителност.

– Как празнувате обичайно Коледа и какво ще бъде различното за вас тази година?

– Празнувам както всички българи – в тясна семейна среда или с верни приятели. Нищо по-различно и тази година, която не е повод за празник, а за размисъл и смирение. Загубихме близки, колеги, приятели. Какъв ти празник. Понякога Бог се развърта с косата, а не къса с ръцете си. Надявам се да ни дойде акълът поне до следващото Рождество, щото при нас българите все закъснява. Ето вече тридесет години го чакаме, а той все не идва, забавен във времето от непригодни политици. Колко Рождества още трябва да минат, за да осъзнаем, че сме загубено поколение, разделено и разколебано общество, малък народ, който се смалява до джудже (по Румен Леонидов), добро джудже, но загубило своето вълшебство. Правото на достоен живот не се дава, а се взема. Дори и пандемията не ни сплоти за това съдбовно „вземане“.

Емил Чоран пише, че обществата се сплотяват в опасността и атрофират в безучастието. Ние сме в процес на такава атрофия и не го разбираме, дори когато любознателните ни деца не желаят да се върнат в родината си. Надявам се на бърза обща еволюция на умовете и съзнанието, за да настъпи съдбовна промяна в живота на обществото. Дистанцията между онова, което искаме, и онова, което е в действителност, нарасна твърде много.

Иван Радоев казваше, че щом животът не е вечен, и смъртта не е безкрайна. Това важи и за летаргията на българите. Крайно време е да събудим оня инстинкт, който предпазва човека и обществото от самоунищожение.