Eдно летящо момиче

Честит рожден ден на Стоянка Мутафова, едно от най-добрите стихийни бедствия, които могат да се случат!

Стоянка Мутафова е неподвластно на законите на физиката, времето и логиката творение, което иронично и всеотдайно присъства наоколо, за да сръчква средата и да я гъделичка. Снимка: БГНЕС - Eдно летящо момиче

Стоянка Мутафова е неподвластно на законите на физиката, времето и логиката творение, което иронично и всеотдайно присъства наоколо, за да сръчква средата и да я гъделичка. Снимка: БГНЕС

Помитащата, космическа Стоянка Мутафова днес става на деветдесет и пет години – точно два пъти моята настояща възраст. И точно аз ще пиша за нея като за рожденик! Аз, която като дете на Сатиричния театър в последните години все пиша по нещо разчувстващо за окапващите един след друг големи звезди на онази неповторима трупа. За Калоянчев, за Васил Попов, за Никола Анастасов – все аз. Любимите ми, мили чичовци от детството, които, без да знаят, ме научиха на животоживеене, и които, оказа се, също умирали…

Днес обаче пиша за Стоянка! За това неподвластно на времето момиче, което не само се сля с комедията, но и което е най-големият пример за това, че остаряването настъпва само ако се откажеш да играеш. Защото тя, Стоянка, друг начин за живеене не знае – че то тая непрекъсната игра с любопитство, ожулени колена и радост тя я е измислила!

Точно на това място, ако сега произнасях този текст на глас и пред публика, от небето щяха да се изсипят килограми цветни и бляскави конфети! Щеше да зазвучи духова музика и от всички краища на залата щяха да нахлуят музиканти в дрехи на цветни ромбове като в анимационен филм! Тааа-та-дааа-та-та-та-та-та-тааааа! Между редовете, на сцената и във въздуха над нея щяха да затанцуват красиви, весели хора, кучета със смешни имена (като нейното, Фльонга) и усмихнати снежни човеци, които тя толкова обича да прави. Щеше да има захарен памук, бледолилав пушек с вкус на сценичен грим, гълтачи на огън на кокили, търкалящи се по земята клоуни и прелитащи насам-натам съсредоточени вълшебници и бързи жонгльори.

Цялото това панаирно веселие щеше да се случи като на сън, само че съвсем наистина – така, както само Г-жа Стихийно бедствие може да го завихри. А след като очите ни се наситят с цветовете и искрите, след като музиката влезе в душите ни и клоунската цветност ни накара да се усмихнем като деца, някъде там, от дъното на сцената, с нейната си походка, която нито една болка в краката не може да пребори, ще се появи Тя – Стоянка Мутафова. С черна дантелена рокля, която, четох, й пратили от Америка. И с перлен гердан – така, както от малка си знае, че празникът и уважението към публиката изискват.

Америка за България

Стоянка Мутафова е моят човек-карнавал. Пък как се пише за карнавал, ако не емоционално?! Та и аз така за нея – с детския ми спомен от едно присъствие, което променя градусите във въздуха, размества пластове и вдига душевен шум. Чудесно си я спомням как влизаше в театъра през служебния вход – с едно размятано покрай нея кожено палто, килната леко назад огромна пухкава шапка и едни плисирани карирани поли, чиито цветове винаги се отразяваха в гердана на врата й.

Помня я зад кулисите, където чака реда си да се влее в спектакъла и казва тихо последните реплики на героя на сцената, заедно с актьора, който го играе. А след това се втурва като инжектирана напред и всичко се случва толкова бързо, че за момент имам чувството, че контурът й е още там, зад кулисите, докато душата й се е преродила в ролята.

Не знам каква е била в изпълнението си – като бях дете за мен те всички играеха божествено. Като голяма пък не споделих киселите снизходителни усмивки на „тежката театрална артилерия“, за които онези комици бяха просто аркашки. И преди години, а и сега отношението на голяма част от професионалната театрална общност е такова – на „смешниците“ им било широко около врата, защото публиката ги ухажвала, а властта ги коткала, съм чувала. Все си мисля, че някак времето определи нещата – онова поколение актьори си остава незаменимо. С толкова много звезди, с хумор, който не разчита на телесната долница, за да си разсмее публиката, с онзи езоповски език, който казваше възможно най-леко най-тежкото. Създаваха се легендите, които днес се разказват.

Намирам нещо особено символно, че всъщност истинското име на Стоянка Мутафова е Стояна-Мария. Много повече й прилича това твърде домашно име Стоянка. Стояна носи класата на потомствения аристократ и дълбочината на истинския ерудит. Стои в тях с целия артистичен космос, в който витае и няма нищо, с което човек може да я сравни. Нито у нас, нито по света. Тя е уникат, някакво неподвластно на законите на физиката, времето и логиката творение, което иронично и всеотдайно присъства наоколо, за да сръчква средата и да я гъделичка. Прави го не само като актриса, защото то никога не е единствено в спектаклите, в които играе. Стояна-Мария е родена ръчкател – това е мисията й като жена, като човек, като стихийно бедствие.

Последно си поговорихме преди доста години във Варна. Оказахме се в един и същи ресторант, а погледът ми първо се засече с този на Мария Статулова. Разприказвахме се за общи неща – едно време в театъра, спомена за баща ми, какво става в моя живот… После Мария ме покани да седна при нея на масата – и Стояна щяла да дойде и как, разбира се, че ще ме познае веднага, нищо, че недовижда! Така и стана – дойде Стояна, вторачи се отдалеч в мен и тъкмо си мислех, че е добре да й подскажа коя съм, тя плесна ръце и широко ги отвори, за да ме прегърне.

„Е ти сега позна ли кой е това?!“, усмихнато я подхвана Мария Статулова.

„Ма ти съвсем за кукундрел ме взимаш! – засмя се Стоянка. – Аз може да съм урунгел, но не съм кукундрел! Това е на Касима детето, бе!“…

После ме попита за всичко от последните неща в живота ми. Казваше само „браво“ и „а така“ на това, което бях преборила. Казваше: „Няма да се спираш и всичко ще е наред“, когато споделях неуспехите си. Помнеше подробности, реагираше активно на всичко, което й разказвах и от време на време някак отнесено спираше погледа си върху мен – така, както правят възрастните, когато осъзнаят, че вече не си детето, което помнят. Оттогава не сме си говорили лице в лице.

Стоянка Мутафова присъства в живота ми вече повече като пример за човек, отколкото като смешната актриса от сцената. Чета и слушам интервютата й и се възхищавам на смелостта й винаги да е живяла в името на любовта. Уча се от детското й любопитство и неподвластната на никакви спирачки енергия. Радвам се на случките й – като тази, в която се заключила в една зимна вечер навън по нощница и влязла при кучето в колибката му, за да не замръзне през нощта. Та това само едно дете може да го направи, нали? Вместо изплашено до смърт да търси помощ, за да се върне в нормалността и удобството, да преживее момента такъв, какъвто е най-невероятно да се случи – по нощница, гушнала куче в кучешка колибка. Гледам я на снимки от сцената и в живота – винаги с червено червило, тъмна коса и гердан. Винаги будна и пълна с ирония, винаги готова за пакости и щуротевини.

Убедена съм, че само театърът може да понесе такава енергия – ако трябваше да я отдава на класическото си образование, вероятно досега Стоянка Мутафова да е станала причина у нас латинският да е официален език, а четенето на книги и насилственото поумняване – държавна политика. В този смисъл всяка сфера в обществото и бизнеса може да съжалява, че си няма своята Стоянка Мутафова. Защото само си я представете архитект, генерал или пък министър-председател! Нещата в държавата със сигурност щяха да са много по-подредени, при това някак без напрежение, весело, по карнавалному!

Честит рожден ден на едно от най-добрите стихийни бедствия, които могат да се случат! И за много години на една жена, която точно като любовта, смеха, любопитството и играта няма възраст. Защото Стоянка Мутафова не може да се мери линейно – центробежните й сили са от космически тип. Сигурно затова и всичко, до което се докосне, полита! И аз включително, докато пишех този текст за нея…

OPERA OPEN