Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Eдно летящо момиче

Честит рожден ден на Стоянка Мутафова, едно от най-добрите стихийни бедствия, които могат да се случат!

Стоянка Мутафова е неподвластно на законите на физиката, времето и логиката творение, което иронично и всеотдайно присъства наоколо, за да сръчква средата и да я гъделичка. Снимка: БГНЕС - Eдно летящо момиче

Стоянка Мутафова е неподвластно на законите на физиката, времето и логиката творение, което иронично и всеотдайно присъства наоколо, за да сръчква средата и да я гъделичка. Снимка: БГНЕС

Помитащата, космическа Стоянка Мутафова днес става на деветдесет и пет години – точно два пъти моята настояща възраст. И точно аз ще пиша за нея като за рожденик! Аз, която като дете на Сатиричния театър в последните години все пиша по нещо разчувстващо за окапващите един след друг големи звезди на онази неповторима трупа. За Калоянчев, за Васил Попов, за Никола Анастасов – все аз. Любимите ми, мили чичовци от детството, които, без да знаят, ме научиха на животоживеене, и които, оказа се, също умирали…

Днес обаче пиша за Стоянка! За това неподвластно на времето момиче, което не само се сля с комедията, но и което е най-големият пример за това, че остаряването настъпва само ако се откажеш да играеш. Защото тя, Стоянка, друг начин за живеене не знае – че то тая непрекъсната игра с любопитство, ожулени колена и радост тя я е измислила!

Точно на това място, ако сега произнасях този текст на глас и пред публика, от небето щяха да се изсипят килограми цветни и бляскави конфети! Щеше да зазвучи духова музика и от всички краища на залата щяха да нахлуят музиканти в дрехи на цветни ромбове като в анимационен филм! Тааа-та-дааа-та-та-та-та-та-тааааа! Между редовете, на сцената и във въздуха над нея щяха да затанцуват красиви, весели хора, кучета със смешни имена (като нейното, Фльонга) и усмихнати снежни човеци, които тя толкова обича да прави. Щеше да има захарен памук, бледолилав пушек с вкус на сценичен грим, гълтачи на огън на кокили, търкалящи се по земята клоуни и прелитащи насам-натам съсредоточени вълшебници и бързи жонгльори.

Цялото това панаирно веселие щеше да се случи като на сън, само че съвсем наистина – така, както само Г-жа Стихийно бедствие може да го завихри. А след като очите ни се наситят с цветовете и искрите, след като музиката влезе в душите ни и клоунската цветност ни накара да се усмихнем като деца, някъде там, от дъното на сцената, с нейната си походка, която нито една болка в краката не може да пребори, ще се появи Тя – Стоянка Мутафова. С черна дантелена рокля, която, четох, й пратили от Америка. И с перлен гердан – така, както от малка си знае, че празникът и уважението към публиката изискват.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Стоянка Мутафова е моят човек-карнавал. Пък как се пише за карнавал, ако не емоционално?! Та и аз така за нея – с детския ми спомен от едно присъствие, което променя градусите във въздуха, размества пластове и вдига душевен шум. Чудесно си я спомням как влизаше в театъра през служебния вход – с едно размятано покрай нея кожено палто, килната леко назад огромна пухкава шапка и едни плисирани карирани поли, чиито цветове винаги се отразяваха в гердана на врата й.

Помня я зад кулисите, където чака реда си да се влее в спектакъла и казва тихо последните реплики на героя на сцената, заедно с актьора, който го играе. А след това се втурва като инжектирана напред и всичко се случва толкова бързо, че за момент имам чувството, че контурът й е още там, зад кулисите, докато душата й се е преродила в ролята.

Не знам каква е била в изпълнението си – като бях дете за мен те всички играеха божествено. Като голяма пък не споделих киселите снизходителни усмивки на „тежката театрална артилерия“, за които онези комици бяха просто аркашки. И преди години, а и сега отношението на голяма част от професионалната театрална общност е такова – на „смешниците“ им било широко около врата, защото публиката ги ухажвала, а властта ги коткала, съм чувала. Все си мисля, че някак времето определи нещата – онова поколение актьори си остава незаменимо. С толкова много звезди, с хумор, който не разчита на телесната долница, за да си разсмее публиката, с онзи езоповски език, който казваше възможно най-леко най-тежкото. Създаваха се легендите, които днес се разказват.

Намирам нещо особено символно, че всъщност истинското име на Стоянка Мутафова е Стояна-Мария. Много повече й прилича това твърде домашно име Стоянка. Стояна носи класата на потомствения аристократ и дълбочината на истинския ерудит. Стои в тях с целия артистичен космос, в който витае и няма нищо, с което човек може да я сравни. Нито у нас, нито по света. Тя е уникат, някакво неподвластно на законите на физиката, времето и логиката творение, което иронично и всеотдайно присъства наоколо, за да сръчква средата и да я гъделичка. Прави го не само като актриса, защото то никога не е единствено в спектаклите, в които играе. Стояна-Мария е родена ръчкател – това е мисията й като жена, като човек, като стихийно бедствие.

Colibri april 2017

Последно си поговорихме преди доста години във Варна. Оказахме се в един и същи ресторант, а погледът ми първо се засече с този на Мария Статулова. Разприказвахме се за общи неща – едно време в театъра, спомена за баща ми, какво става в моя живот… После Мария ме покани да седна при нея на масата – и Стояна щяла да дойде и как, разбира се, че ще ме познае веднага, нищо, че недовижда! Така и стана – дойде Стояна, вторачи се отдалеч в мен и тъкмо си мислех, че е добре да й подскажа коя съм, тя плесна ръце и широко ги отвори, за да ме прегърне.

„Е ти сега позна ли кой е това?!“, усмихнато я подхвана Мария Статулова.

„Ма ти съвсем за кукундрел ме взимаш! – засмя се Стоянка. – Аз може да съм урунгел, но не съм кукундрел! Това е на Касима детето, бе!“…

После ме попита за всичко от последните неща в живота ми. Казваше само „браво“ и „а така“ на това, което бях преборила. Казваше: „Няма да се спираш и всичко ще е наред“, когато споделях неуспехите си. Помнеше подробности, реагираше активно на всичко, което й разказвах и от време на време някак отнесено спираше погледа си върху мен – така, както правят възрастните, когато осъзнаят, че вече не си детето, което помнят. Оттогава не сме си говорили лице в лице.

Стоянка Мутафова присъства в живота ми вече повече като пример за човек, отколкото като смешната актриса от сцената. Чета и слушам интервютата й и се възхищавам на смелостта й винаги да е живяла в името на любовта. Уча се от детското й любопитство и неподвластната на никакви спирачки енергия. Радвам се на случките й – като тази, в която се заключила в една зимна вечер навън по нощница и влязла при кучето в колибката му, за да не замръзне през нощта. Та това само едно дете може да го направи, нали? Вместо изплашено до смърт да търси помощ, за да се върне в нормалността и удобството, да преживее момента такъв, какъвто е най-невероятно да се случи – по нощница, гушнала куче в кучешка колибка. Гледам я на снимки от сцената и в живота – винаги с червено червило, тъмна коса и гердан. Винаги будна и пълна с ирония, винаги готова за пакости и щуротевини.

Убедена съм, че само театърът може да понесе такава енергия – ако трябваше да я отдава на класическото си образование, вероятно досега Стоянка Мутафова да е станала причина у нас латинският да е официален език, а четенето на книги и насилственото поумняване – държавна политика. В този смисъл всяка сфера в обществото и бизнеса може да съжалява, че си няма своята Стоянка Мутафова. Защото само си я представете архитект, генерал или пък министър-председател! Нещата в държавата със сигурност щяха да са много по-подредени, при това някак без напрежение, весело, по карнавалному!

Честит рожден ден на едно от най-добрите стихийни бедствия, които могат да се случат! И за много години на една жена, която точно като любовта, смеха, любопитството и играта няма възраст. Защото Стоянка Мутафова не може да се мери линейно – центробежните й сили са от космически тип. Сигурно затова и всичко, до което се докосне, полита! И аз включително, докато пишех този текст за нея…

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg