Този текст е публикуван преди повече от 2 години

На добрите у нас не им прощават

Всичко смислено и световно, което все пак се случва в България, е благодарение на едни луди глави, които упорито се пречкат в краката на отегчената държава

Григор Димитров загуби срещу Рафаел Надал, но победи огнедишащото българско човече, готово да оплюе всеки неспечелил битката герой. Снимка: ЕПА/БГНЕС - На добрите у нас не им прощават

Григор Димитров загуби срещу Рафаел Надал, но победи огнедишащото българско човече, готово да оплюе всеки неспечелил битката герой. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Мачът на Григор Димитров срещу Рафаел Надал е огромна победа. Не само защото от поколения насам най-после наистина имаме българин с различно от дребното местно зловредно мислене и без провинциални комплекси. Не и защото Гришо показа висока класа и направи великолепен мач. Смятам тази победа за епична и особено важна от гледна точка на народопсихологията, защото този път не се намери нито едно огнедишащо българско човече, което да оплюе неспечелилия битката герой. А очаквах да го направи – нали в това сме толкова добри…

Седмицата ни започна с вдъхновяващата новина, че общата работа на трима българи е номинирана за най-престижното съвременно киноотличие – Оскарите. Самото словосъчетание „обща работа на трима българи“ звучи като оксиморон – знаем си по традиция, че у нас колективният труд се приема за общ, когато не носи облаги. Стане ли печеливш, веднага се намира някой, който да се потупа в гърдите, че това е заради него и въпреки останалите. Този път обаче емоцията се извиси в добрата посока. Явно толкова сме се смазали сами себе си – от физическа и духовна бедност, от липса на надежда и от тотална безизходица – че имаме животоспасяваща нужда от добри български новини. От съвременни герои. От хора, които да ни извадят от сополивото хленчене, че сме велики, ама светът е разпределен и за нас място в него не е предвидено. И ето ти ги – само в рамките на една седмица две истински победи за клетата българска душа…

Докато наблюдавам всичко това и като всеки българин се радвам и за номинацията на „Сляпата Вайша“, и за чудесната форма на Григор Димитров, у мен се надига гора от въпроси. Защо например този филм никога не се случи у нас? И да беше се случил, защо е абсолютно немислимо да тръгне по пътя на златната статуетка от тук, под полите на Витоша? Защо авторът му Теодор Ушев е канадски режисьор, въпреки българския си произход и едва двайсетината години, които живее отвъд океана? Защо вместо да пише на спокойствие още и още истории като „Сляпата Вайша“ писателят Георги Господинов трябваше да е мишена на просташки писателски гняв, изсипал се върху него с претенция за сблъсък на творчески достойнства, мъжка чест и човешки ценности? Защо Министерството на културата и зъб не обели, за да поздрави българите – нищо, че се надявам причината за това мълчание „кат’на пукал“ да е някакъв вид срам, че нямат нищо общо с успеха им? И защо лично канадският премиер Трюдо поздрави авторите на филма, а пък у нас властта ядливо подмина този изключителен факт като щипана госпоица? Точно като в разказ на Чудомир – съседката като се е задомила на по-хубаво в големия град, ние па на село нема да я поздравяваме, кога си дойде нагиздена – да не се мисли за „голяма работа“!

Основният проблем за почти пълната капсулираност на изкуството ни е родният ни манталитет. Не само защото, както се казва в онзи виц, в ада само българския казан не го пазят дяволите, понеже така или иначе, щом един извиси глава, другите отвътре сами си го дърпат надолу. Същият този виц съм го чувала и за други нации, така че явно гнилата ревност на общата сива маса към тези, които се опитват да я напуснат, не е само географски или исторически предопределена. У нас обаче впечатляваща е кралимарковската енергия, с която взаимно се оплюваме. И тя не знае граници – същата си е в затворническия цех за производство на налъми, и в „изтънчените“ спорове на представителите на т.нар. интелигенция. Защото ония там, западняците, дето-всичко-им-е-наред, могат с много неща да ни превъзхождат, но няма как да ни отнемат едно – великото удовлетворение от една хубава, сочна, българска попържня по нечия добре свършена работа. Защото бай Булгар винаги знае повече и може най-добре. А, да, и най-красивите жени са българките, нали…

Америка за България

Честно да ви кажа, с тази постановка дори съм се примирила, сигурно затова този път топлите народни чувства по отношение на Теодор Ушев, Георги Господинов и Котарашки ме изненадаха приятно. Не мога обаче да преглътна няколко други подробности, които винаги лъсват в националния пейзаж, когато някой българин някъде се окаже световно признат.

Например тази, че подобен успех винаги се случва извън границите на България. В Канада, в Щатите, във Франция (където имаме не само хуманитарни учени и лекари от световна величина, но и звезди в модата, литературата и театъра), в Германия (помните ли, че Самуел Финци беше актьор на 2015 година там?), във Великобритания и къде ли не по света, но не и у нас. Причините за това са много, но освен взаимното самоизяждане, което трови цялостно средата, има и друго. У нас, например, академиите по изкуствата силно напомнят ренесансовите университети – там държат с цената на всичко да те научат на „правилно“ изкуство, на приетото за „хубаво“ умение, на статуквото. В академиите ни с малки изключения работят хора, които или отдавна са се откъснали от реалното изкуство и са потънали в дребно битово доволство от себе си, или такива, за които всичко е спряло някъде през седемдесетте. Непознаването на това какво се случва в световния артистичен порив, как другите експериментират, как определят ролята на изкуството и каква е средата, която провокират със своите работи, не само не ги мотивира да научават повече, но и ги озлобява. Кара ги да се капсулират повече и априори да отрекат неща, които фактически не познават. Когато това се случва на ниво академия, няма защо да обвиняваме Бай Пешо, че не разбира защо Пикасо рисува жените с разкривени очи. Когато премиерът ти е прочел една книга и тя е „Винету“, не се сърдиш на депутатката Баракова, че по време на мандата си на една опера или театър не е отишла. У тези хора няма възпитана нужда от изкуство, за тях то е главоблъсканица за претенциозни безхаберници.

Сред причините откъм култура в България да сме с близо век назад (отново говоря за цялостната картина) е и фактът, че тук под изкуство все още масово се разбира „красиво претворяване на действителността“. Демек къщичка с конче и кладенец, нарисувани като на живо, театър с буквален преразказ на класическо произведение, музика, която да си запееш, кино с добри и лоши и с щастлив финал. В такова елементарно съзнание творческият акт още се припокрива с вид морализаторстване – изкуството е инструмент, който ни учи на правилните неща в живота! С подобно разбиране няма как да възприемеш дори експресионизма, пък какво остава за разни смущаващи форми на абстрактно мислене като поп арта, инсталациите, графитите и мащабните намеси в природната среда, каквито прави Кристо. За подобен род институционализирано невежество вина отново има държавата, която направи и прави всичко възможно да неглижира генерално изкуството като такова. Или в най-добрия случай да го прибере в академия или музей. Да, българските музеи са истински гробища за изкуство – там никой не ходи и нищо не се случва, а половината от работещите вътре мечтаят човешки крак да не прекрачи прага им, камо ли някой младок с по-смело виждане за творчество.

Ние не сме любопитни към света. Администрацията ни пък – съвсем. Клетата вече бивша министърка на туризма Ангелакова за целия си мандат така и не разбра, че културата и изкуството са най-печелившата й база. За сметка на това обаче се документира в националната бутафория. В Министерство на културата пък още по-зле – там от Светлин Русев по-високо нема и от Вежди Рашидов по-длибоко нема. Всичко смислено и световно, което все пак се случва у нас, е благодарение на едни луди глави, които упорито се пречкат в краката на отегчените институции – „Фотофабрика“, фестивалите „Водна кула“, One Dance/Architecture/Design week, няколко алтернативни театрални, кино и музикални форуми. В мракобесната среда обаче и техните усилия увисват неразбрани като розови фламинга, кацнали сред селски гъски. Пък щом не го разбират, нашенци веднага ще го отрекат. Поне докато някой извън страната ни не вземе да се превъзнесе по поредния български талантлив артист, който най-после някъде отвън е получил възможност да прави това, което обича и умее. И от него, ако е толкова добър, дори е успял да се издържа, че и световни награди да печели, без някой да го гледа като откачалката на квартала.

Доза Щастие

Я сега един бърз тест! Преди да стане ясно, че е автор на музиката към филма „Сляпата Вайша“, някой някога да е чувал музиката на Котарашки? Освен, разбира се, малкото и изтикано встрани от „голямата култура“ общество, което следи и харесва този тип музика, кой изобщо знае кои са например „Булгаро“ и „Оратница“? Кой е ходил в новооткрития изцяло на мускули нов софийски театър „Театро“, да не говорим за малките формации, които играят по мазетата и изоставените градски строежи? Кои съвременни български художници познаваме и чия работа следим? Да върнем и малко назад: знаем ли например кой е Николай Дюлгеров и какво е рисувал? Нещо за Гео Милев извън „Септември“? За доктор Кръстев или Петко Тодоров? За Сава Огнянов, Иван Димов, Константин Кисимов? Не знаем, разбира се. Най-лесно е да кажа, че е защото сме прости, но това не е вярно. Вярно е, че няма политика, която да ни свързва с тях и да ни помага да оценяваме работата им. Медиите предпочитат да ни занимават с някой си Фики и неговия английски, вместо с тези хора. По телевизията ги гледаме, само ако склонят да участват в някое бързооборотно шоу, пък те тези точно не го правят. По БНТ може и да видим някой от тях в специализираните предавания за култура, но в останалите телевизии е почти забранено, защото „пада рейтингът“. Ми не се съмнявам, че пада – при тази куха откъм разговори и душевна акустика среда как някой да разбере защо Американската филмова академия е харесала точно „Сляпата Вайша“? Че нали ако се беше появил първо тук, върху този филм щяха да се изсипят тонове жлъч от родните „експерти“! И онова така българско „абе това кой ти го не може“! Ми като толкова можеш, що не си го направил, драги?!

Правенето на изкуство е начин да мислиш извън рамките. За страни като нашата, където мисленето се приема за опасно, изкуството си остава неразбрана, претенциозна ненужност. Колкото и да са в апогея на своята арогантност обаче, българските държавници трябва да помнят едно: след сто години никой няма да се сеща за тях. Но „Сляпата Вайша“, работите на Кристо, гласът на Соня Йончева, играта на Григор Димитров ще останат част от глобалното културно богатство. И толкова по-зле, че преди да станат звезди на световната сцена в собствената им родина на никого не му е пукало за тях.

ДС