Има ли невидимо изкуство?

Фалшива новина за изложба с невидимо изкуство в нюйоркска галерия обикаля интернет. Преди около година порази родното виртуално пространство, но днес тя отново се издигна на гребена на обществения интерес. Появава се досущ като фалшивото писмо на Маркес или признанието на Мерил Стрийп да бъдем откровени – мине-не мине време и пак се подема в онлайн читалището (Вижте в ОЩЕ ПО ТЕМАТА).

Новината за изложбата с „невидимо“ изкуство е съобщена от канадското радио CBC. Информацията е изфабрикувана от водещите на сатирично шоу на медията This is That Пат Кели и Питър Олдринг.

Невидимото изкуство всъщност не е измислено от канадците. Преди три години в лондонската галерия Hayward бе открита „Най-добрата изложба, която никога няма да видите“. Това беше първата експозиция с изкуство, което изследва невидимостта и празнотата. Показани бяха около 50 творби на художници, между които Анди Уорхол, Йоко Оно и Маурицио Кателан.

Предлагаме ви статия, написана по този повод от арт критичката Нада НЕШЕВА:

Има ли невидимо изкуство?

„Най-същественото е невидимо за очите. То се вижда само със сърцето”, казва Малкият Принц. Така, под формата на наивно детско прозрение, френският писател Екзюпери повтаря едно най-тежките философски проклятия срещу художниците, а именно, че те изобразяват повърхността на нещата, не тяхната същност. От времето на Платон, та до днес, всеки уважаващ себе си артист се опитва по един или друг начин да се пребори срещу това обвинение, станало популярно като „тирания на окото”. Леонардо да Винчи го нарича „най-благородното сетиво” и пита философите, като са толкова умни, кое биха предпочели да изгубят – зрението или слуха си. Но въпреки това Леонардово остроумие, художниците малко или много се посвещават на невидимото – любовта, страха, суетата, отчуждението и други „незрими” неща стават център за десетки от тях във времето до модернизма.

През втората половина на ХХ век посоката се сменя – артистите вече отказват да дават форма на невидими чувства и мисли, а точно обратното – започват да превръщат видимото в невидимо. През лятото на 2012 г. изложба в Лондонската галерия Хейуард „показа” 50 от най-известните артисти в света, правили опити в тази посока.

Тук са творби на Йоко Оно, Робърт Бари, Анди Уорхол, Майкъл Ашер, Иля Кабаков и други легенди на постмодернизма. Но дали тези работи наистина са невидими?

„Празният музей” (2004 г.) на Иля и Емилия Кабакови, например, вкарва „зрителя” в класическа галерия с тежки завеси, пейки, червени стени и музика на Бах. Самите картини обаче ги няма. Вместо тях на стените публиката вижда гигантски светли петна. Какво се е случило с изкуството? Зрителят е поканен да активира въображението си и да напише свой собствен сценарий за тази галерия.

Невидимите творби на Анди Уорхол пък са серия порнографски рисунки, създадени с флуоресцентно мастило, които се виждат само на ултравиолетова светлина. Произведенията му са критика на Закона срещу порнографията, приет през 1966 г. в Америка.

Сред най-известните незрими работи в света, е проектът на Клас Олдънбург за мавзолей на убития президент Кенеди. Олдънбург предлага да отлее восъчна скулптура на Кенеди с размерите на Статуята на свободата и да я зарови в земята с главата надолу. Освен, че под земята работата му остава невидима, нейната кухост всъщност се стреми да пресъздаде чувството на празнота, което смъртта носи у нас.

През 1995 г. Дейвид Хамънс продава свои скулптури без етикети в магазини за африкански и азиатски артефакти. Никой не знае, че купува произведение на известен артист. Така Хамънс става „невидим”, сливайки изкуството си с евтините сувенири и накити.

За основоположник на невидимото изкуство се смята французина Ив Клайн. Още през 50-те години той мечтае за архитектура, чиито стени са само „намекнати” от турбулетни движения на въздуха. Работата му е осъществена по-късно от скулптора Майкъл Ашер.

Всички тези произведения обаче са представени в изложбата в Лондон под формата на филмови записи, проекти и други крайно видими средства. С изключение на един невидим лабиринт (чиито стени са от ултравиолетови лъчи и публиката получава сигнали как да излезе от тях) и няколко творби, експериментиращи с ултразвук и електромагнетизъм, повечето от произведенията всъщност си остават изключително визуални.

„Лабиринт“
Невидимият лабиринт

Дори когато докосваме или усещаме стените на невидимата архитектура, или търсим изчезналите картини в Празния музей, докато очите ни са отворени, нашето въображение създава образи, твърди британската критичка Лора Къминг. Според нея 100% невидимо произведение няма и не може да има.

„Празен музей“
Празният музей на Кабакови

Все пак тази изложба в Лондон ни напомня нещо – успехът й не се измерва със степента на отчетлива видимост на обектите, а с начина, по който тези творби „събуждат” зрителите си в моментите, които са били създадени. Те са критични, често политически произведения, които карат хората да се усъмнят в новоприети закони, или общоприети истини, в това дали визуалното е винаги видимо и дали една малка причудлива скулптура в магазин за азиатски артефакти не е по-интересна и важна за нас от произведенията в големите музеи.