„Ако в България се роди гений, то това ще бъде геният на завистта“, казал преди век Елин Пелин. Ние определено сме държава на гениите.
На 3 февруари Георги Господинов публикува в профила си извадки от критическа рецензия за „Времеубежище“ в авторитетния испански вестник „Ел Паис“. В нея между другото се казва:
„…фрагментарен и необуздан роман, който е абсолютно изключителен. Господинов, вече преведен на повече от 23 езика и носител на повечето от големите европейски награди, принадлежи към рода на Хорхе Луис Борхес, Итало Калвино и Жорж Перек…“
И лавината тръгна. Видният пловдивски писател Недялко Славов изля във Фейсбук унищожителни думи: „Авторът Господинов е извън десетката на съвременните писатели“; „В литературен формат, по идеи, послания и художествено качество, той ми напомня на песенния конкурс на „Евровизията“; „Той нанася на литературния живот политкоректно разложение на самата идея на литературата“. Почти веднага това словесно въплъщение на завистта беше препечатано в сайта на Мартин Карбовски и подхванато и от други автори, които не могат да преглътнат успешното шествие на романа „Времеубежище“ по света.
Неизбежно е да си припомним събитията отпреди повече от век, когато подобни вътрешни крамоли лишават България от възможността да има собствен Нобелов лауреат. Напълно естествена е аналогията със спора между традиционалиста Вазов и модерниста Славейков, защото днес отново става дума за битка на миналото с бъдещето в литературата. (Макар да съм много далеч от мисълта да сравнявам Славов с Вазов.)
„Пребих, стъпках змията отвратителна
и пътя си поех без шум…
Аз знам влечуга друга, зла, язвителна,
срещал съм я на моя друм.
Тя неведнаж хапала е краката ми
и с колко ярост, злъчка, бес!
Но тя е болна — жали я ногата ми,
и аз я не стъпках до днес.“
Това е част от стихотворение, визиращо Пенчо Славейков и написано от Вазов през 1899 г. като част от непрестанните спорове между народния поет и елитарния клуб „Мисъл“.
Атаката срещу Георги Господинов днес е отражение на всичко, което се случва в света – битката между консервативното и модерното. „Традиционалистите“, които едновременно с това са и националисти в определен смисъл, трудно понасят новите тежнения в литературата и изкуството. Георги Господинов все още е представител на модерността у нас, той полага основите на бъдещото развитие на писаното слово, както са го правили хората от поколението на Славов преди половин век. Нормално е сблъсъкът между старите и младите да бъде гръмогласен и гороломен. Странно е, че в него всъщност не участват млади – самият Господинов прехвърли отдавна 50-те.
Затова по-скоро не става дума за естетически спор, а за чиста, неподправена завист. След дълга изолация, причинена от езиковата бариера, от липсата на литературни агенции, от самоотстраняването на българските писатели от световните тенденции, най-после български роман е обсъждан на страниците на някои от най-авторитетните световни медии. Наскоро и „Ню Йорк Таймс“, и „Гардиън“ писаха за „Времеубежище“. Българската литература се появи пред света с лицето на Георги Господинов. Той пое тежката и в дългосрочен план неблагодарна задача да бъде първопроходец, да проправя пътеката на родното слово към съвременния читател отвъд границите. Нещо като проба на вкус – за да знаят дали да търсят още от този продукт. Това, което Господинов прави за българската литература, е да посади фиданка. Растежът ѝ е поверен на тези, които идват след него. Господинов е първият щрих, с който започва да се рисува картината.
Затова глас надигат най-вече ония, които са наясно, че са останали в миналото, че няма да могат да ядат от плодовете на новопосаденото дърво. За тях е късно, те са от затворените времена. Това не означава, разбира се, че не са важни – те са подготвили почвата, те са били необходими, за да се стигне до бурната чуждоземна слава на Господинов и още невидяното, но очаквано шествие на бъдещите български писателски надежди по света.
Сега единствената опасност е да не бъдат спрени младите. Защото литературата все още се „командва“ от застинали в носталгичната си младост старци – в литературните съюзи, в медиите… От овластените литератори малцина са онези, които са готови да пренебрегнат собственото си его в името на нещо по-голямо, в името на българската литература, от която те са малка частица.
Време е и читателите да осъзнаят, че ако искат силна и красива България, трябва да спрат да я отъждествяват с миналото, включително и при избора на книги. Не кичозният фолклор прави литературата българска. Трябва да се даде простор на светоусещането, което е само наше, а точно младите писатели имат интуицията за него. Георги Господинов, застанал на ръба между две времена, отваря вратата за тях. Това трябва да бъде оценено.
А вечното опяване за „политкоректността“ е абсолютно същото като мрънкането на старите дядовци: „Когато бяхме млади, всичко беше по-хубаво, не го променяйте“. Добре, че никой не ги слуша.
За да бъдем още по-добри...
За да бъдем още по-добри и да продължим да бъдем независима медия, не можем да го направим без вас - подкрепете „Площад Славейков“!
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG98UBBS80021093830440
BIC: UBBSBGSF
Банка: ОББ
Основание: Дарение