„Промените започнаха при ОДС и замряха при царското управление“

Какво е правел философът проф. Цочо Бояджиев на 10 ноември 1989 г.? Промените заварват преподавателя по история на античната и средновековната философия, основоположник на философската медиевистика у нас, на засезание в Софийския университет, където обсъждат дали от името на Философската асоциация да отпадне думата „марксистка“. Предложението е отхвърлено, но е постъпило и предложение да се прибави и „ленинска“. В същия ден рухва глобалният експеримент, основан на марксистката теория, последиците от който търпим и до днес.    

Философията в научните среди и в ежедневието ни преди и след промените е сред темите в книгата „Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев“ на Атанас Стаматов, издадена от „Комунитас|. Изданието е под формата на интервю, в което Цочо Бояджиев разказва живота си на теория и практика. Стаматов също е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“ и събитията по пътя на Бояджиев са част и от неговия.

„Както е добре известно, всеки човек може да напише поне една книга и това е книгата на собствения му живот – казва проф. Стаматов в увода на книгата. – Цочо Бояджиев е написал доста книги – философски, поетични, фотографски, доста книги е превел, но когато стане дума да напише нещо за собственото си „житие и страдание“ – „тц!“, както би казал Йордан Радичков. А хората, с които споделя дните си – приятели, колеги, познати – сме убедени, че той има какво да каже за себе си, за своето време и трябва да го направи! От нашето поколение, поколението появило се на бял свят някъде към средата на миналия век, Цочо безспорно е един от тези, чието присъствие в българската култура е осезаемо – полиглот, неуморим преводач, основоположник на философската медиевистика в страната, майстор на поетичните интелектуални меланхолии, фотограф на делничното, през което провижда чудното… И зад всичко това стои врасналата се в традицията негова почтеност, пословичното му трудолюбие, себеотдаденост и добронамереност към другия.“

Разговорите с Цочо Бояджиев започват през ноември 2019-а и завършват на 24 май в коронавирусната 2020-а.

Предлагаме ви два откъса от „Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев“, предоставени от изд. „Комунитас“. Посветени са на марксизма, който днес отново набира популярност сред младите хора у нас и по света, на първите години на българския преход и участието на Бояджиев в събитията, на „оварваряването“ на езика, неефективността на съпротивата срещу пошлостта, довела до издигането на автор на „колезтна поезия“ на поста евродепутат.

– Да, в действителност най-чувствителният лакмус за стойността на една философска теория са даваните от нея решения на проблема за човека и разговорът ни по необходимост ще се връща към него. При това, както знаем, марксизмът има не само теоретични, но и практически амбиции да съгради „нов човек“ върху принципите на социалното равенство и справедливостта. „Агитпропите“ ни уверяваха, че всичко, което се прави, е „в името на човека, за благото на човека“. Защо ли, след като бяха „убедени марксисти“, нашите преподаватели имаха резерви към начина, по който се гради „новия човек“? През втората половина на 80-те години неимоверно нарасна интересът към „младия Маркс“. Не беше ли това косвено признание за трудностите, които изпитва марксизмът в обговарянето на екзистенциалната проблематика? Как в тези условия по време на следването метаморфира отношениет от и към марксизма, за да стигнеш в началото на академичната си кариера до решението да се занимаваш с „безполезни неща“?

– Най-напред трябва да бъдат уточнени две неща. Винаги съм стоял на известна дистанция от марксизма, отначало по-скоро интуитивно, сетне все повече осъзнато и аргументирано. Големият, базисният дефект на това учение е редукционизмът, свеждането на „великото чудо човек“ до „ансамбъл от [социални и икономически] отношения“ и изтласкването на фундаментални негови характеристики в сферата на „надстроечното”, производното и в този смисъл лесно манипулируемото. Същностни човешки жестове се обявяваха за „превърнати форми“ на нещо, което адептите на „единствено правилното“ учение избягваха да дефинират, но което се подразбираше като упражняване на политическа и икономическа власт.

Тази диспозиция не само не ми допадаше чисто човешки, но я и смятах за принципно погрешна по същия начин, по който погрешен е и класическият фройдизъм, преекспониращ сексуалния нагон. Наистина, някои по-разкрепостени млади марксисти се опитваха да преодолеят този принципен недостатък, обръщайки се към „младия Маркс“, у когото като че ли могат да се забележат поне зачатъците на някакъв хуманизъм.

През 80-те години популярност придоби т. нар. „Марксов семинар“, „захранван“ с идеите на неколцина съветски философи во главе с Мераб Мамардашвили. Те извършваха един нов прочит на Маркс, при това с такова въодушевление, че – шегувайки се добродушно – ние, външностоящите, представяхме встъпването в семинара като ритуал, при който кандидатът трябва да отговори утвърдително на въпроса: „Вярваш ли в „тройната статия” и Мамардашвили ли е твоят пророк?”. Но това бяха все пак по-либералните мислещи марксисти, които бяха в малцинство дори в собствената си „секта“. Мнозинството бяха откровени догматици.

Като смешен, но и зловещ епизод беше гласуването на предложението от името на Философската асоциация да отпадне думата „марксистка“. Предложението беше отхвърлено, даже постъпи противоположно предложение – да се прибави и „ленинска“. Не помня дали това беше прието, но комичното и страшното беше, че събитието се разгръщаше на годишно събрание на Асоциацията… на 10-и ноември 1989 г. Навън смятаният за неуязвим свят се рушеше, а вътре в залата се обсъждаха въпроси, които изобщо не кореспондираха със случващото се. Аз оставах чужд на тези боричкания вътре в рамките на марксистката идеология. Марксизмът, смятах, греши принципно и затова няма как да бъде „поправен“. Теорията за класовата борба и за класата-хегемон прокарва разделителната линия между доброто и злото не вътре в самия човек (поради което и победата на доброто над злото се постига чрез нравствено усъвършенстване), а между отделните човешки групи и подхранва илюзията, че доброто ще триумфира тогава, когато бъдат унищожени носителите на злото. Марксизмът е откровен призив за репресии и социално инженерство, и в този смисъл той не се различава по същество от националсоциализма и фашизма. Само дето в единия случай хората се делят и противопоставят по класова принадлежност, а в другия – по раса. Така че аз нямаше как да допусна компромис и заниманията с „безполезни“ неща ме освобождаваха от принудата на „ние, разбира се, сме марксисти“.

Но това, че не приемах марксистката позиция, не означава, че не я познавах. В трети курс от следването в продължение на два семестъра се изучаваха писанията на Маркс и Енгелс, и аз съвестно се готвех за семинарите, които водеше компетентно и ненатрапливо младата и симпатична асистентка Емилия Минева. Тогава прочетох и най-важните произведения на „класиците“, а интелигентното участие на неколцина мои съкурсници в дискусиите правеше изучаването на марксистката философия поносимо и в някаква степен дори приятно. Наистина, заниманията с Маркс и Енгелс си оставаха странични. Вече бях насочил интересите си към античната философия и бях ангажиран с курсовата си работа върху диалектиката на Сократ. Маркс и Енгелс, особено пък Ленин, отстъпиха в миманса. На авансцената излязоха Платон и Аристотел.

– Как тогава да сио бясним факта, че въпреки тези дефекти на марксизма и глобалното рухване на неговия социален експеримент, все още има, включително и млади хора, които вярват в неговия социално-прогностичен потенциал, в способността му „да обнови социалната плът“?

– Тук ме хвана на тясно. Това упорито себеотдаване на една проблематична идеология ме озадачава. Аз не споделям тезата, че „практиката е критерий за истината“, но марксистите твърдят именно това и същевременно срамежливо избягват да говорят за налагането на „единствено правилното“ на практика – от Лениновите Соловки и Сталиновите лагери до Пол-Потовите масови убийства, от украинския голодомор до венецуелската трагедия. Всичко това се случва пред очите на тези нерядко интелигентни хора, но тази зловеща „практика“ не ги разколебава и даже като че ли не ги докосва. Преди години един наш колега, оспорвайки изнесените от поета Евгений Евтушенко данни за петнадесет милиона пострадали от Сталиновите репресии, написа, че броят им е „само“ пет милиона. Само пет милиона! Къде ти тук Достоевски, къде ти едничката, единствената детска сълза?

Спомням си потреса при прочитането на „Архипелаг ГУЛаг”. Този шедьовър на руската литература от миналия век ми беше предоставен от Витан Стефанов, който го беше купил във Виена и го беше пренесъл с целия риск при такова деяние. Четях го у дома, в Троян, но издържах само десетина минути, след което излизах на улицата, на която играеха деца, за да възвърна усещането си за нормалност. Животът на малката уличка в провинциалния град, тривиалните „сцени“, песента на щурците, цялата прелест на юлската нощ превръщаха разказа в измислица, а най-ужасното беше, че това беше истината. Казвах си, че дори да е вярно само 10 процента от разказаното от Солженицин, то е достатъчно, за да скъсам окончателно с тази човеконенавистна идеология.

Именно като „практика“ марксизмът се проваля във фактически всички области: невъзможното съгласуване в „плановото стопанство“, икономиката на дефицита, схоластизираната наука, убийствено скучният „социалистически реализъм“, цензурата. По-възрастните знаят това, по-младите поне са чували за него. И нищо… „Ние, разбира се, сме марксисти“. Ами работническата класа като хегемон? Е, не стана така, но „ние, разбира се, …“. Ето това ми е непонятно, това упорство в неистината. Каквото и да се случи, ние оставаме закатинарени в догмата. Това наистина е някакъв ментален проблем. Още повече, че адептите на марксисткото учение отдавна не са пролетариите от крайните квартали, а по правило задоволени във всяко отношение млади мъже и жени. Впрочем за тях не е особено затруднително да отговорят на въпроса за неслучването на лелеяния „рай на земята“. Понеже Марксовата утопия може да бъде приложена и в отделно взета страна, а точно така е ставало досега, то провалите се обясняват с локалните опорочавания на вярната като глобално цяло идея, която остава само да намери ареала на своето осъществяване. Е, желателно е да бъде целият свят, но и най-обширната територия или най-многолюдното население върши работа.

Всъщност в това трескаво търсене има нещо комично. Самият Ленин – да си припомним – първоначално е предвиждал, разбира се научно, че световната революция ще тръгне от Швейцария, защото… швейцарците държат оръжието си у дома. Но не се получило, и не само в тази добре подредена страна, която местните социалдемократи така и не виждали защо трябва да разрушат, ами и в Европа изобщо. Последвала Азия, където визията на марксизма по причудлив начин се въплътила в уродливото тяло на типичната източна деспотия (наследственото управление в Северна Корея, изтребването на цели родове заради постъпката на един човек). Африка беше провал. Никъде на черния континент не се установи мечтаната от „класиците“ държавна уредба, дори с помощта на кубинските „гуериляс“. За Латинска Америка говорят страните, в които беше установен базиран на Марксовото учение режим, бедната Куба и богатата, но само за десетина години докарана до просешка тояга от нелепия експеримент на Уго Чавес Венецуела.

Всичко това бие на очи и невъзможността или пък нежеланието да го видиш е необяснимо за мен. Във всеки случай е несъмнено, че прословутите поетични реплики „какво тук значи някаква си личност“ и „ти си права, когато съгрешиш дори“ са не случайни преувеличения на лесно възпламеняващата се поетична душа, а конституенти на самото човешко битие, някаква мазохистично-суицидна предразположеност на самия човек, която у едни е потисната, а у други се разгръща в идеология и се уплътнява като социална практика.

Разбира се, в студентските години нито аз, нито колегите ми се вдълбочавахме в подобни теоретизации. Играта беше да надхитрим официалната „теория“ – или, за други, да се впишат конформистки в кохортата на поддръжниците ѝ. Двете групи не бяха антагонистични, по-силни импулси изграждаха заедността ни. Например двете „студентски“ кръчми – „Грозд“ и „Дълбок зимник“.

***

– Отказа да участваш в „Клуба за подкрепа на гласността и преустройството“, но не се поколеба да се включиш в първото гражданско протестно шествие срещу тоталитарната система у нас. До време, ако внуцитете попитат, какво ще им разкажеш за събитията след 1989 г. и участието си в тях?

– Знаеш добре, че с тебе бяхме и си останахме „улични бойци“. Не ни блазнеше политическата кариера, макар че изкушения за това имаше. Съвсем внимателно в началото на промените сондираха готовността ми да приема посланическо място в една от европейските страни. Категорично отказах. Имах толкова много неща за правене тук. Пък и нямах никаква представа за този пост, така че далеч по-опитните от мен окръжаващи ме хора „от кариерата“ лесно можеха да ми подлеят вода. По-късно ми беше предложено да водя една от листите на формираната наскоро партия „Демократи за силна България“. Особено трудно ми беше да отклоня второто предложение, но го направих, защото наистина смятам, че нямам необходимите за един политик качества.
А и предпочитах да запазя възможността да реагирам по съвест на една или друга политическа ситуация.

Има, както ни учат още древните, същностна разлика между чисто човешката и политическата мъдрост. Принципът на първата е истината, на втората – целесъобразността. По отношение на първата не може да има компромис, втората е именно мъдростта на компромиса.

Само веднъж в продължение на около два месеца имах възможността от непосредствена близост да наблюдавам как се прави политика, как го правят наистина умели политици като Йордан Соколов, Асен Агов, Веселин Методиев, Екатерина Михайлова и преди всичко Иван Костов. И да съзная, че нямам нито съобразителността, нито способността да операционализирам, т.е. да направя ефективно действащи иначе добри и мъдри идеи.

Но има и още нещо. Органично не понасям събранията от всякакъв вид, празната реторика, язвителните заяждания. Дори когато се обсъжда немаловажен проблем, с ужас очаквам неизбежното зацикляне на разговора, повторенията сякаш до безкрай на вече казани неща и т.н. Когато бях ръководител на катедра заседанията траеха обикновено не повече от половин час. Бях установил, че някои казуси имат просто и единствено решение. И при обсъждането пръв посочвах това естествено решение, до което така и така трябваше да стигнем, като питах има ли друго предложение. И понеже такова не можеше да има, спестявахме си многословното обговаряне на проблема. Та как бих понесъл говорилнята в Парламента? Не, и в това отношение бях неподходящ за депутат.

За сметка на това никога не съм се колебал да се включа в уличните протести. Бях гарант на студентите, окупирали Университета през лятото на 1990 г., мисля, че до голяма степен на мен се дължи решението на студентите да не се затварят в Университета, а да излязат на улицата по времето на протестите срещу правителството на Жан Виденов, бях на улицата повече от сто вечери, когато се демонстрираше срещу правителството на Орешарски. Вярно е, че „натискът отдолу“ не беше чак толкова силен, че много от постигнатото на улицата беше проиграно на някакви „кръгли маси“ и „Боянски ливади“, че промените ставаха бавно, мъчително и половинчато, но съм благодарен за шанса да преживея този вълнуващ период на трансформация практически във всички области на живота, благодарен съм за светлината, която излъчваха лицата край мен в мразовитите дни на митинги и шествия, благодарен съм, че вдъхнах въздуха на свободата и имах възможността да отстоявам двете върховни ценности, които правят човека човек – свободата и разума. Така че нямам основание да се срамувам пред внуците ми.

– Да си призная, в началото допусках, че под някаква форма Комунистическата партия ще поеме вината за репресиите в годините на тоталитаризма. Ала в наглото изявление на г-н Б., че „БСП е готова да поеме вината само с мезета“, лъсна бездънният цинизъм на номенклатурата. Последваха упражнения в задкулисието на „апаратната демокрация“ и абсурдни политически кадрили чак до 4.ІІ.1997 г. Според теб, кога по същество започнаха промените – след 10.ХІ.1989 г. или след 4.ІІ.1997 г.?

– В първите години след 1989-а имах силното усещане, че всичко, което извоювахме на улицата, някак се стопяваше в тънки игри, в които номенклатурата, разбира се, беше далеч по-опитна от новоизлюпените политици от СДС. Ще припомня само как съумяха да убедят обществото, че правителството на Любен Беров, избрано с мандата на ДПС и подкрепяно от комунистите (използвам това название, понеже не си спомням под каква формула мимикрираха по онова време), е резервното правителство на „ония с брадите“. И понеже не се забелязваше никаква промяна към по-добро, мутрите открито демонстрираха всевластието си и се живееше трудно, хората дадоха гласа си за БСП и сами си навлякоха бедите, които ги споходиха две години по-късно. Все си мисля, че е добре да се проследи поведението на тази партия при обсъждането на най-важните стъпки към създаването на едно демократично общество, отстояващо европейските ценности и функциониращо на основата на пазарните принципи. Готов съм да се обзаложа, че поне в деветдесет процента от случаите тя се е противила. В тази връзка ми идва на ум една епиграма на Радой Ралин (може би не цитирам съвсем точно):

Всички бяхме към култа съпричастни,
но едни бяха щастливи, а други нещастни,
едни бити бяха, а други – побойници,
едни си живяха, други са покойници.

Та и с БСП така. Взе дейно участие в „прехода“, под някаква форма приемаше в края на краищата неизбежното, но отстъпваше само след ожесточена съпротива, скрита зад мантрата „мирен преход“. Истинските промени започнаха едва при правителството на ОДС, за да замрат после при „царското“ управление.

– Чудя се как ли би протекъл процесът на денацификация в Германия, ако под някакво ново име в него бе участвала Работническата националсоциалистическа партия? Що се отнася до „царското управление“ – през цялото време имах чувството, че кадровата му политика – вероятно и не само кадровата – се редят някъде другаде, а не в централата на НДСВ. През всичките години на „прехода“ често получавахме упреци от близки и познати, че като „улични бойци“ сме употребявани за чужди цели. Какъв беше твоят отговор тогава, а и сега какво би отговорил, на подобен род обвинения?

– В това именно е парадоксът – комунизмът официално беше признат за престъпен, а партията на комунистите остана един от основните фактори в политическия живот. Що се отнася до „царското“ управление, споделям усещането ти за много активно и до голяма степен постигнало целите си задкулисие. Симеон не само разби зловидещият се на Андрей Райчев и компания двуполюсен модел, ами дискредитира изобщо политическото, разми границите и направи невъзможен информираният избор. Това управление заедно с всичко останало заличи мита за непременно прогресивните и компетентни „млади”, прехвалваните „юпита“ много бързо се превърнаха в комични фигури, а запалените царедворци никога не изказаха откровено простата истина, че обявявайки някого за цар, ние самите позиционираме себе си не като граждани, а като поданици, понеже няма ли поданици, „царят” е пациент на психиатрична клиника.

И накрая за нас. На улицата винаги съм излизал, защото така ми го е диктувала съвестта. Не от меркантилност и не за някаква полза. Не съм преследвал политическа кариера, не съм се облагодетелствал материално и не съм използвал гражданското си поведение за израстване в академичните среди. Обвинението пък, че неволно сме обслужвали чужди цели, предпоставя някаква политическа наивност, ако не и глупост у хора, които по никой начин не могат да бъдат подозрени в интелектуална недостатъчност. И аз съм горд, че съм бил до тях.

Впрочем чисто асоциативно си припомних една случка, която няма общо с това, за което говорим сега, но е интересна и ще я разкажа, за да върнем усмивката в нашия разговор. Събитието е от една от медиевистичните конференции в Кьолн. Обсъжда се въпросът за спецификата на средновековната философия. Един млад мъж заявява с апломб, че такова нещо като средновековна философия няма. И тогава от мястото си се надига Волфганг Клуксен, учител на почти всички съвременни немски медиевисти и учен с огромен авторитет, и отчленявайки думите, казва: „Млади колега, тук сме събрани почти триста души, които се занимаваме със средновековна философия. Тези триста души не сме наивници или глупаци. Следователно средновековна философия има“. Та и аз по сходство ще кажа, че мнозина „улични бойци“ като нас не са нито наивници, нито глупци, нито хора, които биха допуснали да бъдат употребявани. Те (ние) се ангажират с граждански и политически действия единствено, за да съхранят човешкото си достойнство и да препотвърдят „с телата си“ онези ценности, които са отстоявали като университетски преподаватели, литератори, артисти, музиканти и т.н.

– На Конфуций приписват максимата, че „когато думите губят смисъла си – хората губят свободата си“. Като човек на словото, ти как би коментирал странните метаморфози на публичния език у нас в годините на „прехода“?

– Боя се, че загубихме битката за нормалния език, в който думите имат своето значение и чрез който общуваме лесно един с друг. Невинни за тази загуба няма. Медиите – преди всичко пресата – много бързо приеха жаргона на подземния свят, обявявайки го за езика, на който говорят „обикновените хора“. Сквернословието заля телевизионния екран. Разпаднаха се граматичните структури, така че фразата зазвучава двусмислено или направо безсмислено („Благороден елен уби германец“), връзката на словото с истината изтъня и се скъса. Случайно изпусната дума („конкретика“ вместо конкретност) мигом беше узаконена от услужливи сервилни журналисти. Клишираното говорене, казващо малко или нищо, ни пресреща откъм всяка институция. Да прибавим и нетърпимото „мекане“ (ходиме, правиме) и повсеместното „тикане“ (подменянето на учтивата форма с местоимението за второ лице единствено число). Не сме невинни и ние, хората, боравещи със словото. От една страна, защото пропуснахме да забележим и се противопоставим на всичко това, от друга обаче, защото се затворихме в един „цехов“ език, чиито„дискурси“, „наративи“ и „перформативи“ бързо отказват обикновения слушател. Нашата грешка е като една симптоматична грешка в шахмата – пренареждането на ходовете. Ние се втурнахме да „оварваряваме“ езика, преди да сме го цивилизовали, заиграхме се със значенията преди да сме утвърдили смисленото говорене, побързахме да сме постмодерни в една култура, неосъществила напълно своята модерност. А оттук е безсилието ни, оттук е неефективността на нашата съпротива на пошлостта, защото, нали, „всичко върви“. За да се стигне до там най-четен да бъде авторът на „клозетна поезия“ и настоящ евродепутат, а най-големият според мен съвременен български поет да живее усамотено в далечно планинско село.

– Звучи доста песимистично! Все пак, не е ли възможен обрат чрез ново просвещение, което да върне смисъла на думите, да научи българина да пише грамотно и да чете с разбиране преди да седне пред компютъра и да сложи в джоба си смартфон; нравствено просвещение, заложило на почтеното, доброто, достойното у човека…? Нима ще поставим под въпрос животворящата мощ на словото? Та тя струи от цялото ти творчество…!

– Не съм особен оптимист по отношение на „новото просвещение“, което не означава, че не бива да работим за такова. Подобно на Сизиф сме „завързани“ съдбовно за камъка и всяка сутрин, прогонвайки среднощните си съмнения и терзания, подхващаме този камък. Камю твърди, че Сизиф е щастлив човек.