Румен Скорчев приживе: Дори унизен, аз бях свободен

„Свободата не е възможността да напсуваш някого. Това е комплекс, който издава повече простотия, отколкото свободен дух“, ми каза Румен Скорчев в интервю през 2011 г. Четири години по-късно художникът, който пресъздаваше света графично, си отиде. Почина тази неделя – на 82 и не толкова свободен, както по думите му се е чувствал в по-голямата част от живота. Тялото в последните му дни бе сковано от болест, но не и духът му. 

„Свободен съм се чувствал, дори когато съм се чувствал унизен, смазан, в най-тежките мигове на ранното ми юношество и по-късно, когато завърших Академията – сподели при срещата ни преди четири години Скорчев. – При всички обстоятелства, свободата е въпрос на дух, а не шанс да вилнееш.“

За да има действително свободен избор, трябва да разполагаш не с две, а с три възможности – ми каза Скорчев. Животът, определен в двете крайности, според него е опасно и болшевишко-фашистко, създава предпоставки за разделението „Ако не си с нас, си против нас“.

В навечерието на голямата си изложба „Закуска на тревата“ в Софийска градска художествена галерия през есента на 2011-а, Румен Скорчев заяви, че много по-голямо изкуство от изобразителното са човешките взаимоотношения. Затова не си е позволявал да преиграва и да преминава граници.

„Аз знам докъде мога да стигна, когато мога да се похваля с нещо – сподели той. – Достатъчно опитен и деликатен съм, за да не си позволявам да казвам. Има злонамерени хора, само това чакат – някой да се издъни. Но аз смятам, че по-голямо изкуство от това да се прави картина, е отношението между нас, хората.“

Скорчев със съпругата си Ели в къщата им в Драгалевци

За родината графикът каза, че я носи у себе си по особен начин. И я отнася със себе си поне веднъж годишно в Щатите, където често пътуваше при дъщеря си.

„Родината за мен не е държавата, не са управниците, не са политическите битки. Родината е събрана в нещо много по-силно и това са близките хора – родители, предци, славната ни история, хората тук, които обичам, родното ми място, целият ми материален свят, в който съм расъл, живял. Когато си помисля за Перник – град, създал ми големи неприятности, но където е минало детството ми, аз обичам не Перник, а тези дворчета, улички, кътчета. Всичко в света е сведено до нещо много лично.

Нищо не може да замени родината, за нея не трябва да се говори на едро. Тя е нещо свято. Човек може да я напусне, да си вземе каквото му трябва – аз например, си събирам спомените, слагам си ги под мишница и заминавам – заедно с родината си. Не милея за случайни хора, които не познавам, абсолютно съм индеферентен съм към град Тутракан например, където не съм бил. Но съм обичал местата, свързани с мен. И знаете ли – няма нищо егоцентрично в това.“

У нас, според Скорчев, битува нещо средно между феодализъм и капитализъм – съществуват феодални владения с опити да се прави капитализъм, но в резултат се пръква социалистическо недоносче.

„Подходът към нас, хората, днес у нас много ми напомня за социализма – но не късния, а ранния, следвоенните години, когато пет пари не даваха за народа – каза художникът. – По-хубаво е да не назоваваме строя, а да видим как да вървим по-човешки. Трябва да има грижа за човека, да има здравеопазване, образование. Непрекъснато се срещам с мои приятели, които твърдят, че децата им трябва да учат навън. Защото у нас просто вече не съществува възпитанието в уважение към другия човек.“

У нас не учат на уважение към другия човек, твърдеше художникът.

След себе си майсторът на илюстрацията, графиката, рисунката и живописта, ценен от родни и чужди познавачи и неколкократно представян в световни каталози, оставя огромно като количество и въздействие творчество – и в музеи, и в частни домове, и в големи български, и в чужди колекции. Занапред ще ни поглежда с крайчеца на очите си чрез тях.

Опелото му ще бъде в 15 часа в сряда, 9 септември, в столичния храм „Света София“.