Летен сезон

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Русков написàл страшен роман бе, братче!

„Чамкория“ няма да разочарова досегашните почитатели на автора, а ще му спечели нови

Езикът в „Чамкория“? О, езикът на Русков продължава да бъде успешен експеримент. Снимки: Емил Георгиев - Русков написàл страшен роман бе, братче!

Езикът в „Чамкория“? О, езикът на Русков продължава да бъде успешен експеримент. Снимки: Емил Георгиев

Четвъртият роман на Милен Русков беше добре рекламиран и очакван с нетърпение. Всичко това можеше да доведе до разочаровани читатели, но случаят не е такъв. Писателят се е справил с поредната си амбициозна задача по начин, който отговаря на първо място на собствените му високи изисквания. О, да, тези няколко изречения звучат сухо, но така и трябва да бъде. За някои достатъчно добре създадени произведения може да се говори само с на пръв поглед неизразителна оценъчност, която всъщност прикрива дълбокото удовлетворение от наблюдението на една наистина добре свършена работа. Няма смисъл да се цъка с език там, където и едно кимване би свършило работа.

Но – за романа. Историята на софийски шофьор-частник от смутното време на 20-те години би могла да бъде добре или зле разказана. В „Чамкория“ тя е доведена до съвършенство. Славе Желязков от Банишора, който чака клиенти с омнибуса си на пиацата до катедралата „Света Неделя“, е съвършеният наблюдател и коментатор на своето време. Случките с него са убедителни, а страховете, хуморът и заядливостта му са пълни с жизненост. Това е реална личност, а не литературен персонаж. Имали сме такива дядовци и прадядовци, хора от двайсетия век – енергични и живеещи сред партизанлък, машинно масло, обикновени грижи за хляба, смазка, парцали, шеги и гаечни ключове. България пък винаги си е била просто една по-голяма махала и няма нищо чудно в това един по-подвижен мъж да се познава с най-интересните лица от времето си. Да не говорим, че работата на романиста е и да ни „разходи“ из избрания период на действието си.

Веднъж чух, че Русков пишел романите си, правейки справки в Гугъл. Оказа се малко по-различно. Той работи с много проучвания, защото убедителната картина на епохата го изисква, но тези проучвания не са просто преравяне на наличните дигитализирани данни. Бездруго информацията за България от 1918-а до 1925 г. все още не е достатъчно достъпна в Мрежата: тук сме малко встрани от света и добросъвестният проучвател на който и да е исторически въпрос ще трябва да се върне назад в технологичните си навици – обратно към вестниците, обявите и спомените на съвременници, отпечатани на онзи носител, който, ако си спомням правилно, се наричаше хартия. Не че писането на „Чамкория“ е минало съвсем без участието на съвременните технологии – та нали и коричната снимка, вдъхновила писането, идва от уебсайта Lost Bulgaria. Тогава да благодарим на г-н Пейо Колев за хубавата му идея с дигитализацията на образите от Третото българско царство и да се радваме на добрия резултат.

Авторът позира в образа на д-р Монардес от „Захвърлен в природата“, който лекува всички болести с тютюн.

А резултатът наистина е добър. След края на Първата световна страната ни преживява земеделската диктатура и последвалата гражданска война, водена ожесточено между комунисти, македонски дейци, земеделци и военни. Това е поредното време на саморазправи, политически убийства и безследни изчезвания в историята ни. Същевременно е момент на почти истерична веселост – на хумор, музика и забавления като за последно. Появява се Смирненски, загива Гео Милев. Стоян Миленков започва да пее първите си закачливи и пиперливи текстове по ресторантите. На сцената излизат лицата, които ще продължат да играят важни роли чак до спускането на Желязната завеса двайсет и няколко години по-късно. И, разбира се, Марко Фридман взривява катедралата. В центъра на тези събития е недоверчивият, здравомислещ глас на шофьора Славе Желязков, ветеран от Солунския фронт. Минали са само тринайсет години от гигантския ентусиазъм на Балканската война, но България е съвсем друга и тонът на банишореца е страшно уморен.

Уморен, но не до смърт. Русков дава на героя си достатъчно хаплив език, за да не си позволим да се чувстваме все едно четем Ремарк. Естественият живец на шопа е изцяло тук – както например в „Един от Първа дивизия“ на Георги Георгиев или дори както в „Задочни репортажи“ на Марков. Над „Чамкория“ не може да се заспи, въпреки дългите монолози на Славето.

Езикът? О, езикът на Русков продължава да бъде успешен експеримент. Във „Възвишение“ той наполовина измисли и наполовина възкреси стила на възрожденските ни списователи. В „Чамкория“ си позволява да говори като стар софиянец, като бачкер от Банишора. Колкото са останали жители на Коньовица, Подуене, Драз-махала и Орландовци без аристократични претенции, ще се влюбят в сладкия, напевен, но не провлачен ритъм на „Чамкория“. Може би след Талев и Чудомир това е първият съзнателен – и този път по-свободен – опит за писане на западнобългарски. Разбира се, тук отново става дума за наполовина възкресен и наполовина доизмислен от автора говор. Жаргонът познава и някои форми, които Русков спестява на читателите си, може би защото знае, че например в Източна България биха се подразнили или подминали без разбиране част от фразите и особеното спрежение на софийския хъшлашки език. Понеже съм си местен патриот, да ме прощавате, ще призная, че изпитвам двойно по-голямо удоволствие от романа точно заради небрежната грубоватост на местното произношение. Дали човек требва да се притеснева от това? Ич, братче, нема такова нещо.

От друга страна, ще отбележа и две причини за безпокойство. Първата отново е свързана с езика. В „Чамкория“ той е нарочно такъв, какъвто е и зад него личат самодисциплината и умението на автора. Но живеем в просташки времена. Боя се, че е възможно недобросъвестни читатели да се възползват от изразната свобода на Русковия роман, за да легитимират собствената си простащина. Това не би била вина на писателя, а и човек не трябва да се съобразява с такива неща, когато е седнал да прави нещо голямо. Просто е възможност.

Втората е в известно повторение на чисто русковски фрази и мисли. Гимараеш Да Силва от „Захвърлен в природата“, Гичо и Асенчо от „Възвишение“, а сега и Славе Желязков имат подозрително близки хрумвания, изразени ясно и непринудено на трите вида български език, ползван с успех от техния създател. Човек може да започне да си задава въпроса дали част от недоверието, с което тези литературни палангози гледат на света, не принадлежи на самия Русков. Това още не е кой знае колко интересно; интересно е дали самият Русков понякога не си позволява да ни подхлъзва с редове, които сякаш вече сме чели.

Най-добрият начин да разберете е като се сдобиете с двата тома на романа.

„Чамкория“ от Милен Русков е издание на „Жанет 45“.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах