Този човек не е симпатичен, той е интелигентен

Въпреки цялото си бароково разнообразие през последните години, българската литература има един сериозен недостиг. Липсват интелектуални творби, липсват вглъбените ерудитски писания, изследващи личността не публично, а интимно, превръщащи вглъбяването в пътешествие навътре, в сенки, населени по-скоро с културни кодове, отколкото с мрак.

Установих тази липса, едва когато попаднах на такъв роман (с цялата условност на жанра). „Чакай и се надявай“ на Иво Милев е книга, която изкушава своя читател – винаги в единствено число, не като част от тълпа.

По-лесно е да се говори за авторефлективната творба на автора, като се обясни какво не е тя. Това категорично не е масова литература, над която се въздиша и плаче. Това не е роман за кривините на света и хората, макар те да са ясно очертани. Това не е изследване на българската народопсихология, защото героите ù са космополитни в една много затворена епоха – последната година на проваления соц.

Написана от името на 16-годишен тийнейджър, изпълнен с чувство за интелектуална дистанцираност от целия свят, историята за края и началото на приятелствата и любовта минава отвъд клишетата, пренебрегва ги изцяло, сякаш никога не са съществували. Това не е човеколюбива книга, авторът и героят му (които се сливат в една почти мистифицирана автобиография) не разчитат на емпатията, за да бъдат разбрани. Парадоксално за българската литература, конфликтите са основани върху разума, общуването чрез културни кодове и – за да бъде задълбочен парадоксът – психологическа първичност, пълна откровеност пред себе си, без маски и себеласкателства. Героят не е симпатичен, той е интелигентен. Не е добър, той е умен. Не е жертва, той е честен. Така страданието прилича по-скоро на повод за изповед, но без търсене на опрощение.

Иво Милев е безпощаден към читателя. Поставя го в ролята на наблюдател, лишен от правото да съди. Авторската „жестокост“ стига дотам, че дори отказва да буквализира контекста, като така отсява хората, с които споделя света си. Само истински мислещият човек би се постарал да интегрира наратива в точния контекст, да нареди пъзела, който Милев му дава, без да има улесняваща предварителна картина. Но точно това е истинската наслада от този тип литература – не поднесеният на тепсия катарзис, не емоционалните пързалки, а интелектуалното „съавторство“, съпреживяване не на нивото на героите, а в синхрон с техния създател.

Авторът на тази книга е завършил право, но намерил поприще в изкуството. Днес той е куратор на някои от най-интересните и значими изложби у нас – на Лика Янко, Греди Асса, Емил Стойчев, Владимир Димитров-Майстора и много други. Написал е редица документални биографии – на Алеко Константинов, Владимир Димитров-Майстора, Тодор Цонев, Илия Бешков, Людмила Живкова. И в цялата пъстрота на творческите му изяви се забелязва един обединителен елемент – Милев успява да запази дистанция, да подходи с хладнокръвен студен професионализъм, една от основните съставки на перфекционизма и най-добрата гаранция за истинност.

Необичаен е романът му „Чакай и се надявай“ и по всяка вероятност няма да събуди масови възторзи, защото предварително ги е презрял. Но читателите, за които е създаден, тази специфична група от умни и ерудирани любители на интелектуалната литература, ще го оценят дълбоко.