Прошка за тъжните празници

Почина дядо Добри (или Добре Добрев) от Байлово и разбрахме, че какво пък толкова, човекът не бил нещо особено. Настъпиха Сирни Заговезни и се появиха неочаквани мнения против досега нормално приемания обичай с искането на прошка. Дойде и годишнината от обесването на Васил Левски – и се чуха гласове против отбелязването ѝ. Дали направо да не отменим всички чествания и празници? Та те са такава суетна отживелица!

В „Коледна песен“ на Дикенс има такъв персонаж – скъперникът Ебенизър Скрудж, предшественик на Дисниевия чичо Скрудж, който мрази Коледа и я смята за обикновен работен ден, от който не бива да се кръшка. Той просто не схващаше самата идея за празник. Според него всички дни са еднакви и в тях трябва да се правят пари. Ебенизър Скрудж не е просто измислица. Дикенс много точно е напипал крайния резултат от някога пуританската борба против прекалено многото църковни празници. След като протестантската етика спира да има религиозно значение и се превръща просто в преследване на следващия паунд, изчезва и схващането за приличие в тези неща. Дните стават еднакви. Почивката се превръща в грях и мързел, а празничното – или дори най-общо тържественото настроение – в лудост.

Но това настроение сякаш е засягало само протестантската част от света и то през деветнайсети век. Как стигна до България?

Донякъде е разбираемо защо човек може и да не смята дядо Добри за светец: този възрастен човек даряваше средствата от просията си на Синод, който все повече хора съвсем заслужено смятат за дискредитиран. В този смисъл действията на стареца бяха ирационални. От друга страна, чистосърдечният старец действаше не спрямо нашите преценки, а според един прастар начин на мислене и чувстване, който включва щедрост без замисляне. Тази безумна щедрост е описана в Евангелията. Някои индиански племена я познават и я наричат „потлач“, самоунищожителен празник. Напълно лишен от егоизъм, може би наивен и винаги добронамерен, Добре Добрев живееше като аскет и се грижеше за храмове, за които сякаш никой не милее, ако няма някаква странична изгода като дарител. Старомодната святост, нравствената завършеност, красотата на искреното действие в това поведение би трябвало да бъде очевидна, дори и да не споделяме религията на покойника. В крайна сметка, нелепо е да очакваме един светец да бъде винаги и във всичко рационален. Светостта е явление от съвсем друг порядък. Най-вероятно Добри изобщо не се е интересувал от състоянието на Синода, защото сам е носел в себе си настроение, което по липса на по-добра дума ще нарека дълбок идеал. Смъртта, успението или преминаването към друг свят на подобен човек винаги е било схващано от вярващите за вид празник – а и кончината на известна личност винаги е повод за размисъл, така че мненията в полза на светостта на дядо Добри бяха очаквани. Обратно, мненията против нея свидетелстват за загубата на определена чувствителност. Не говоря за, нито против покойния Добре Добрев като „пример за подражание“. Светецът не е пример – мисленето за „пример“ в случая би било вулгарно. Той е светец, необикновено същество, рядко срещан тип човек. Всеки, който е чел, да речем, „Ким“ от Киплинг, би трябвало незабавно да разпознае свещената лудост, безразличието към света, любовта към чужда за повечето от нас идея, детското чувство, взирането в друг свят. Светецът не се нуждае от одобрение, за да бъде разпознат. Но разпознаването му може би е въпрос на емоционална култура, която става все по-дефицитна у нас.

Въпросът с празниците е свързан с темата за светостта. Празникът не е обикновен ден, защото не всички дни са еднакви. Традиционната култура прави разлика между качествата на различни периоди във времето. Проф. Цочо Бояджиев написа „Нощта през Средновековието“, за да демонстрира как в предмодерни общества буквално половината от човешкия живот може да се живее по необикновен начин, сред страхопочитание и удивление. Празничният ден, също както нощта, пладне, определен сезон, свещен месец или друг повтарящ се момент, натоварен с особено значение, не се изживява като част от всекидневието. Празникът е тържествен момент – а тържественото или приповдигнато настроение, подходящо за него, може и да не е точно весело. Честването, припомнянето или отбелязването на даден ден може да минава сред сериозност или дори в институционализирана, ритуална скръб. Завършеният годишен цикъл от празници на дадена конкретна традиция дори задължително включва дни както на радост, така и на съвсем съзнателни изрази на печал. В „По жътва“ Елин Пелин направо използва израза „тъжен празник“ за погребението на героинята от разказа си – и от гледна точка на традиционната култура това не е оксиморон, а съвсем естествено словосъчетание. Тук отново се връщам към темата за смъртта.

Годишнините от обесването на Васил Левски не са весели. Те са сериозни. Доколкото светските празници, свързани с националните герои, донякъде имитират логиката на религиозния календар, смъртта на Левски е особен вид тържество – да кажем, на саможертвата, самообладанието и героичната нагласа. В този смисъл честваме не самото обесване (това би било абсурд), колкото факта, че Левски е съзнавал докъде може да го доведе опасният му път. В чисто светски план героят замества светците, затова и датата на неговата гибел е нещо като секуларно успение, един вид победа на храбростта над естествените човешки страхове. Не би ли трябвало това да е очевидно? По същия начин на Разпети петък вярващите не празнуват факта, че е убит централният персонаж в религията им, а предвкусват Великден, деня на Възкресението. В датата на обесването патриотът, от своя страна, предусеща или осмисля Освобождението. Ето я причината за цикличното повторение на едни и същи ритуали и жестове в определени дати. Да, не е толкова лесносмилаемо, колкото годишнината от сватба или колкото приятния повод за срещи и честитки, какъвто е рожденият ден на някой приятел, но си остава дата за припомняне на основните митове и ценности на дадена общност. Празникът или датата на отбелязването е преди всичко повод за размисъл и потвърждение на дадени разбирания. В „Малкия принц“ го пише – дори само опитомяването на една лисица става чрез обреди. В точно определен час трябва да се застане на точно определено място, инак лисицата няма да бъде опитомена. Същото се отнася и за Деня на Прошката (Сирни Заговезни), и за Трети или Осми март, за Коледа и Двайсет и четвърти май…

И е странно, че сякаш се налага отново да бъдат обяснявани тези интуитивно възприемаеми факти.

Защо не всички ги схващат? Може би някои хора просто се заяждат, рискът от безсмислие винаги съществува. Други навярно съзират лицемерието зад кухото повторение на фрази и жестове, в които никой не вярва: защото рискът от формализиране е още по-голям, а християнството и патриотизмът в България съвсем видимо са изправени пред пропаст от лъжи. Лицемерието поражда естествена погнуса и човек лесно може да се отврати, когато измамници почитат светец или простаци отдават чест пред националния герой. По същия начин наглият престъпник, чието искане за прошка звучи ехидно, би могъл да предизвика гадене. Даже е редно да го предизвиква.

Но има и още една причина за изгубване на усета към празничното. Удивлението у нас е намаляло, ние вече често не знаем кое е свещено и защо. По думите на Константин Павлов-Комитата, в България е разколебано чувството за идентичност. Налагането на комунистическия цикъл празници (Първи май, Девети септември, Седми ноември) измества религията. Завръщането на религията и възстановяването на светските празници отпреди 1944-а (Коледа, Трети март, Гергьовден, Двайсет и четвърти май, Великден, Съединението, Независимостта…) на свой ред прати комунистическия календар в небитието. Довчерашни „врагове на народа“ днес отново са официално почитани. Но злото вече е сторено и несигурността е видима. Много хора не са наясно дали и защо трябва да почитат паметта на личности като Стамболов или цар Борис Трети. Други не са сигурни за причините, по които Георги Димитров е спрял да бъде честван и внезапно се е оказал никой. Нямаме еднакво приет канон или разказ за доброто и лошото в историята си. Оценките са размити, образите – неясни. Част от тревогата идва и от съпротивата срещу празници, които схващаме като чужди, като вредни за бездруго вече крехката ни идентичност. Това е и причината за понякога яростните реакции срещу инак безвредни, но вносни забавления по повод Хелоуин или Валентиновден.

Затова дядо Добри не е светец за всички, не бързаме с прошката, а честването на едно жестоко обесване буди недоумение. Сетивата ни са объркани, мненията ни отразяват несигурност.

Тук някой би попитал: а какво следва? Има ли лечение?

Не е нужно да има лечение, защото тази несигурност не е болест. Тя е естествено състояние на съвременния човек в един сложен свят. Колкото по-лесно възприемем несигурността като част от себе си, толкова по-бързо всеки от нас ще стигне до извода, че може свободно да празнува каквото си иска, стига да не пречи на другите. И така едни ще коленичат пред паметника, други ще се кръстят пред светеца, трети ще се прегръщат в знак на прошка, а четвърти ще правят нещо друго. И всички просто ще си кимваме учтиво на улицата, защото сме зрели личности в състояние на лична свобода.

Вижте още: ПРОПУСНАТОТО БОЖЕСТВО