Лиза Шопова: Всичко е любов в картините на Кольо Карамфилов

Актрисата Лиза Шопова трайно се установи на режисьорския стол в театъра. Намери мястото си, след като слезе от сцената и прекара няколко години в сладък живот, размисъл и тишина. От там излязоха няколко спектакъла, най-новият се нарича „Идиотите“. Идиотите на Шопова са неколцина интелектуалци – отвличат ги трима пирати, избягали от психиатрия… Ще се играе тази неделя от 19 ч. в столичния Театър „Възраждане“.

Поканихме Лиза не само заради „идиотите“, а и за да се потопим в домашния свят на актьорската фамилия Шопови, както и да поговорим за изкуството на един голям художник, който си отиде преди година, ненавреме. Но остави след себе си своето фантазно море.

– Новият ви спектакъл „Идиотите“ в Театър „Възраждане“ е забранен до 14-годишна възраст, защо?

– Истинността, която сме търсили, не е подходяща за определена възраст…

– Не е заради езика на сцената?

– По-скоро е заради смелите емоционални послания и състояния в спектакъла. Но това не е оригиналната пиеса, използваме мотиви от текста на Рихард Шуберт. Избрах този текст, защото страшно много ми хареса случката. Когато започнах да работя по него, видях, че има неща, които ми липсват. Наложи се да коригирам, да съкращавам, да дописвам на места. Затова смених и заглавието.

– Защо нарекохте спектакъла „Идиотите“?

– За да има препратка към един филм на Ларс фон Триер – „Идиоти“. И защото става дума за четирима интелектуалци, които като всеки, който си повярва, стават псевдоинтелектуалци. Молят се на Ларс фон Триер, благодарят му за това, че съществува и че им е дал възможност да разбиват пазарните норми… Така ми дойде идеята да сменя заглавието.

– А не разкривате ли твърде много от сюжета с това заглавие, защото и интелектуалците, както и пациентите в една психиатрия, се считат за гении, а не за идиоти?

– Това, че ти се считаш за такъв, не значи, че си.

– Звучи като лудницата в театъра…

– Така е, но звучи и като житейската ни лудница. Непрекъснато се самозаблуждаваме кои реално сме ние. Мислим си, че сме много умни, много ерудирани, много толерантни, но поставени в една по-екстремна ситуация нещата лъсват. И то по не много красив начин.

– Ние, българите?

– Не, въобще ние, човеците. Някои щастливци действително много късно откриват смисъла на живота, ако въобще го открият. Общо взето ние цял живот правим всичко възможно да не живеем истински. В очакване сме на нещо, което някой друг да свърши вместо нас, някой друг да ни каже.

На плаване в открито фантазно море

Кольо Карамфилов ми остави в наследство една неистовост да търся онова, което наистина искам да правя… Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

– Ако ви отвлекат бегълци от лудницата, смятате ли, че ще намерите общ език с тях? Какво ще откриете за себе си?

– Не знам (усмивка). Аз съм част от идиотите, които се самозаблуждават за себе си. Така че не смея да дам оценка, че бих постъпила по някакъв различен начин от хората в тази пиеса. Никой не знае какво всъщност би лъснало в такава екстремна ситуация. Познавах един човек, който владееше фантазията и до последно се опитваше да бъде там. Това беше Кольо Карамфилов. Други хора, които да плуват в това фантазно море, не познавам.

– Примирихте ли се с отсъствията в живота си?

– То не е примирение. Когато нищо не можеш да направиш, трябва да приемеш, че някой вече го няма. Може би това помага да си дадеш сметка какво правиш оттук нататък. Животът е твърде кратък, за да се заблуждаваме с неща, които не ни радват.

– Какъв е светът, който ви остави Кольо Карамфилов?

– Той ми остави в наследство една неистовост да търся онова, което наистина искам да правя, което ме кара да се чувствам добре. Да не се примирявам с дискомфорта, който някой или аз на себе си мога да причиня. Човек трябва да живее в момента, сега, и да направи всичко възможно да е в хармония с желанията и мечтите си. Мисля, че съм по-смела вече – да заявявам какво чувствам, какво мисля, какво не харесвам. Вече не ме е страх от това, което правя.

– Затова ли избрахте режисурата?

– Кольо избра режисурата за мен, не съм я избрала доброволно. Напуснах театъра преди години, не исках да се занимавам с театър. А Кольо много искаше да се върна на сцената, голямо ръчкане беше. Отказвах, отказвах, отказвах. Накрая той ме постави в ситуация, в която да поставя представлението „Кукувицата“ на Елин Рахнев. Направихме жесток тийнеджърски мюзикъл с 30 човека в Кърджали. Това ми даде увереността, че моето място долу е повече ок, отколкото горе. За мен. Като усещане. Защото страшно много обичам актьорите. Уважавам ги. Работейки с тях, правя всичко възможно да извадят най-доброто от себе си и да се чувстват добре в това.

– Има ли картини на Кольо Карамфилов, над чийто смисъл все още разсъждавате?

– Аз доста участвах в неговите процеси. Знам какво е влагал, знаците, които е залагал… Всичко е любов в неговите картини. Мистика няма. Мистиката е за нас как да си я намерим към всяко нещо, което правим.

– А Вас рисувал ли е?

– Да. Обичам много първия портрет, който ми направи – беше може би на втората година от нашата връзка, там приличам на 16-годишно момиченце. То е русо, аз тогава бях с черна коса. Русо с къса косичка, с раирана блузка. Подаряваше ми на всеки рожден ден своя рисунка. Узнах не само от тази картина, че съм обичана.

– Обвинявате ли някого за отишлите си хора от живота Ви?

– За мама и татко… не. Хората остаряват и се разболяват, за съжаление. При Кольо какво да обвиня, освен бита. За един такъв дух непрестанно да се бориш за финансово оцеляване, си е равно на убийство. Нали знаете, когато един дух боледува, и тялото започва да боледува. Кольо през последните две години не летеше. А неговият дух трябваше да бъде свободен и да може да лети.