Джойс и Селинджър не струват, но Криско! Криско е голяма работа…

„И тъй, вразумете се, царе. Вземете поука, съдии земни.“

Обичам да отварям „Какво четеш“, голяма група за книги във Фейсбук. Следят я вече към 80 000 души (вероятно реалният брой е доста по-малък, но все така впечатляващ). Човек може да попадне на хубави отзиви за нови книги и на остроумни наблюдения за познати автори. Струва си да се преглеждат новите постинги там – още повече, че покрай неизбежната реклама на пресни заглавия се зараждат спорове и разговори, които обогатяват представите за някой и друг роман или дори „открехват“ читателя за непознати досега писатели.

Казаното дотук е вярно, но хайде да си позволя и малко от това, което на новоинтернетианско наречие се нарича „елитарен хейт“. Оставям настрана вечната и свята тема за „докосващо“, „разтърсващо“ и други лаконични реакции към книги. Зарязвам постоянните хвалби за откровено некадърни заглавия, които могат да се понравят само на хора, пропуснали основни заглавия на ученическа възраст и сега наваксващи с надлежното откриване на Америка и топлата вода. Подминавам даже досадния навик да се говори отново и отново за едни и същи чисто комерсиални заглавия – и то с едни и същи думи. Скуката е неизбежна част от масовката. Хайде, ще направя реверанс и към милото навиче да се публикуват снимки на корицата на нова любима книга връз уютния фон на чаша чай или кафе, одеялце и сподирящия въпрос: „Mneniq?“. Всичко това е ако не чак похвално, то поне простимо. Напълно естествено е, че не всички живеем в неоготически университетски библиотеки и няма как да се очаква непрекъснато да сваляме от лавиците том трети от събраните писма на франкски калугери от деветнайсети век преди Кришна. Леката литература и лекото ѝ преживяване имат своето право на съществуване.

Обаче полудявам, наистина се побърквам, изтрещявам и започвам да ръся зелена пяна, когато в читателски отзив попадна на схващането, че Маркес, Селинджър или Яворов „не стават“ или са „трагично зле“. Тук има проблем.

И проблемът не е в това, че даден класик не ни харесва. И аз например не умея да чета Достоевски. Този автор просто не е за мен, но това си е моя грижа, а не негов недостатък. Сто на сто има причини милиони хора, а сред тях и много професионални читатели да го ценят вече толкова много години. Имам право да не харесам някое класическо произведение или стила на някого от големите автори. Нямам обаче правото да се изказвам като дръвник.

Не, самото качество на литературата не е „субективно“. Субективни са само нашите възприятия, иначе водата най-обективно е мокра, небето е синьо, а големият роман си е голям роман, независимо дали го харесвам или не. Наистина не обичам Достоевски, но от това той не става по-малко значим писател… само аз се оказвам малко по-лош читател.

Същото важи и за Селинджър, и за братя Стругацки, и за Джойс (впрочем, с Джойс също не се справям – и се покайвам искрено). Класиците имат защо да са класици. Основанията за попадането им в твърди корици с позлатени букви и по читанките са сериозни. Оттам нататък – да, напълно възможно е да се изрази учтиво, смирено неразбиране към класика Хикс. Тогава никой на никого не се сърди. Не харесвате Маркес? Добре. Не разбирате Вазов? Е, нищо страшно. Някак си Умберто Еко не е вашият автор? Какво пък, всеки си намира четивото. Свят широк, вкусове всякакви. И готово. Впечатлението е споделено, хората любезно кимват и всичко отминава без повече тревоги.

Но хайде да не наричаме Данте или Даниел Дефо „скучни“. Нека да спестим на света откровено глупавото схващане, че Шекспир е „тъп“. След трийсет-четирийсетгодишна кариера и успех не само сред широката публика, а и сред критиката (редът на изреждане може да се обърне, за да няма обидени) дори още живият Стивън Кинг е на границата на канона и тук предпазливостта е препоръчителна. Докато Дан Браун ще трябва да почака още, за да решим, че е минал това, което обикновено се нарича „проверката на времето“, така че все още може да отнася словесни залпове на неодобрение.

Аууу, но това е цензура! Елитарен диктат! Снобизъм!… Не. Това е само проява на добро възпитание. Особено ако искаме по-начетената част от публика да не коментира възхищението ни от еднодневки като Криско или Розмари Де Мео с присмехи обидни. Да се изкажеш зле и неподготвен не е част от свободата на словото, нито е смислено себеизразяване. Просто е настъпване на мотиката. И не че някой ще ни го забрани, просто рискуваме да станем обект на заслужени подигравки, когато мнението ни е не просто дръзко, а направо безсмислено. Ето това вече е свобода на словото, колкото си ще да бъде наричана „хейт“. Между другото, от хейт обикновено се оплакват неподготвени хора, понесли серия преки попадения заради собствените си неразумни прояви. Докато „снобът“ или „елитистът“ като правило не мърмори, а с доста ясни аргументи праща неподготвените нахалници в рачешкото зимовище… където им е мястото.

Така че нека всеки хвали, каквото обича и изразява личното си неодобрение към книгите, които не харесва. Просто да си спомняме от време на време, че част от заглавията, които не сме оценили, вече успешно са минали и през публиката, и през критиката, и през времето (а не само през една от тези книгомелачки). Това ще ни спести доста неудобства, а специално на мен и на Райчо Ангелов ще позволи да подпрем за малко аркебузите на крепостната стена и да припалим далеч по-миролюбивите си лулички.