Децата ни, за щастие, не помнят 10 ноември

И тогава беше петък. Навлякох омразното тъмносиньо сако, с лъснали от носене ръкави, грабнах куфарчето (беше станало модерно да ходим с неудобни черни дипломатически куфарчета – повечето олющени и стари) и хукнах към спирката на автобус №23 – идваше точно в без двайсет и не чакаше влачещи краката си тийнейджъри.

Не бях тийнейджър, всъщност. Не знаех тази дума.

На мъгливия училищен двор всеки имаше своята бяла точка, мацната с блажна боя върху плочките. Застанахме в ранната ноемврийска утрин – умален площад с подредени тъмносини юноши. Дежурният по стереоуредбата включи пукащия микрофон, а директорът на елитната ни гимназия се изпъна и изрецитира новия си пламенен стих. За нас, за бъдещето, за целта, за пътя.

Не го слушахме, естествено. Не само в този петък.

Истината е, че никого не слушахме и дори не се налагаше. Бяхме назубрили вярата си в светлото утре, сричахме фрази, непонятни и далечни. Дори себе си не чувахме, за щастие. Моето поколение, подредено на белите точки в онзи петъчен ноември, не беше повярвало и за миг в празните приказки, които бе научило наизуст. Не защото бяхме по-светнати или прогресивни в сравнение с родителите си. Просто никой от авторите на цялата тази огромна заблуда не държеше да вярваме в нея. Важно беше просто да я повтаряме.

Директорът завърши рецитацията си и влязохме в училище под зоркия поглед на дежурните учители. В тълпата хитро се вмъкваха и нарушителите с непозволените черни панталони, съученичките дърпаха надолу до под коленете грозните си сини поли, а после, вече вътре, ги надипляха обратно – нагоре, под коланите.

Бяхме разпасана сбирщина от фалшиви юноши, не само в онзи петък.

Като се прибрахме от училище, родителите ни казаха какво се е случило. Бях на шестнайсет и се вълнувах много повече от онези показали се колене на съученичките си, но разбирах, че нещо голямо е станало. По-скоро паднало.

После беше събота.

Това е моят спомен от онзи ноември. Днес, за щастие, децата ни не помнят нищо от това. Те са родени в свободно време и колкото и да се опитваме, ние старите, уморените от наизустени лъжи, да им внушаваме, че това свободно време е измамно, те няма как да ни повярват.

Защото, за щастие, не ни слушат. Не само днес, в петък.