Лиза Шопова: Всичко е любов в картините на Кольо Карамфилов

– Какви бяха плановете ви в последните месеци, преди да си отиде?

– Щяхме да започнем да работим заедно – едно представление, което после направих – „Любов“ от Елин Рахнев. Последната година той живееше извън София, ателието му беше в едно село… Беше дошъл заради рождения ми ден. Последното нещо, което ми каза е, че много ме обича. Ако въобще може да се каже такова нещо, бях много благодарна, защото няколко дни по-късно стана тази беля. Можеше и да не се видим през новата година. Това стана малко след началото на новата година.

По природа Шопова, но все повече Карамфилова

Не съм от хората, които обичат да размахват пръст, да дават оценки. Затова и с тази пиеса „Идиотите“ казвам, че аз съм идиотът. Снимка: Румен Добрев/Площад Славейков

– Бягство ли е за Вас театърът?

– По-скоро дом. За мен театърът е нещото, в което се случва реален живот. Бих го правила с огромно удоволствие с хора съмишленици. Когато имате една обща идея и вървите заедно към нея. Последният път по-скоро беше да направя екип от тези хора, да ги накарам да ми повярват. На всеки един от тях да дам равностоен шанс да се „вкара във филма“. Иначе работейки върху някакъв текст, правейки свое представление, влагам от емоцията си това, което в момента имам нужда да кажа или да покажа. То си е вид терапия.

– Вие сте от режисьорите, които искат да кажат все пак нещо със спектакъла си, напоследък мнозина в театъра не желаят да извеждат поука, извод…

– Не съм от хората, които обичат да размахват пръст, да дават оценки. Затова и с тази пиеса „Идиотите“ казвам, че аз съм идиотът. Защото не съм на 25 години и да открия колко е хубаво да се занимавам с режисура. На повече години съм. И съм идиот, да. Защото дълго време не съм откривала това, което истински ме радва. Дълго време съм се забатачвала в някакви други неща, дълго време съм се съобразявала с някои други неща.

– Има и нещо още по-идиотско в театъра – да сте на 20 години и да смятате, че сте режисьор.

– За това се иска най-малкото житейски опит, не може само с книги. Първо, ти трябва да работиш с хора, които трябва да увлечеш в нещо. Но 20 години е чудесна възраст да си актьор, а на 30 като си натрупал опит да слезеш долу, на режисьорския стол.

– Естествено ли дойде у вас желанието да станете актриса? Обсъждахте ли го с баща ви?

– За съжаление, да. Не ми е идвало на акъла да стана лекар или нещо друго. Казах, че ще кандидатствам във ВИТИЗ, татко ми каза, че това не е лесна професия. Аз му отговорих „Добре“, и така. Същото казах и на сина си, няма как да го спра. В крайна сметка животът ни е низ от наши избори, ние си носим отговорността за това. Колебанието дойде по-късно, когато реших да напусна театъра. Смятам, че това е професия, която трябва да се работи от хора, които я обичат. Ниските заплати не са извинение да не си вършиш работата. Напротив. Не стига, че получаваш ниска заплата, а да работиш нещо, което не харесваш, когато става дума за творчество, е абсолютно недопустимо.

– Тежи ли Ви фамилията?

– Не. Тя ми е всичко – достойнството, кръвта. Никога не ме е притеснявала. Никога не съм парадирала с нея. Нося си я, мисля, с чест и достойнство. А имам и прибавена още една, имам „тире“ – Карамфилова. Дълго се пише. По документи е малко уморително…

– Повече Карамфилова ли станахте, когато се събрахте, или си останахте Шопова? А може би вие го променихте?

– Когато двама души се събират, идеята не е да се взаимопроменят. Имали сме много луди моменти и много трудности. Сега, когато го няма, може би ми остава желанието за тези лудости.

– Как си общуваха Наум Шопов и Кольо Карамфилов?

– Кольо умееше да трогва със спонтанността си. Това е нещо, което все още възпитавам у себе си. Защото по природа съм по-скоро Шопова, ние сме по-аналитични, по-деликатни, по-внимателни. Няма нищо лошо в това да си спонтанен, напротив. Баща ми харесваше много и картините на Кольо.