Любимите книжки на моето детство

Моята първа книжка беше с 4 страници. Беше от непромокаема материя и ставаше за дъвкане и мокрене. По-късно през годините се стараех да подарявам такава книжка на почти всяко приятелско бебе. Защото инстинктът да държи книга в ръцете си може да бъде изграден още в първите дни на детето заедно с играта и веселието.

Първата книжка, която прочетох, беше „Дивите лебеди“ на Андерсен с илюстрациите на Марайа. Бях на 3, макар да звучи невероятно, но пък майка ми беше проявила педагогически гений и беше облепила кошарата ми с букви и картинки още в пеленаческа възраст. Помня деня, в който завърших четенето – това е първият ми детски спомен и е пълен с екстаза, който човек изпитва след огромно постижение.

Първата книга, която взех от библиотека, беше „Чук и Гек“ на Аркадий Гайдар. Бях на 6 и нещо, току-що започнала първи клас. Прочетох трийсетте ѝ странички за два часа и хукнах за нова. Библиотекарката ме изгони и каза никога повече да не лъжа, че съм прочела книга.

Първата книга, над която плаках, беше „Приказки“ на Андерсен. Не само заради „Малката кибритопродавачка“. Плаках по-силно, когато четох „Момичето, което стъпи върху хляба“. Урокът от тази приказка остана за цял живот.

Първата книжка, която си купих сама, струваше 0,08 лв. Не помня заглавието ѝ, но помня колко щастлива бях, макар това да бяха почти всичките ми джобни за деня.

Първата книга, която ми откраднаха, беше „Романи за деца“ на Ерих Кестнер. Заедно с „Карлсон, който живее на покрива“ това беше книгата, която четях с фенерче под одеялото нощем, за да не ме е страх от чудовищата в мрака. Веднъж сгреших и я занесох в училище. Вероятно след това се е сгушвала под нечие чуждо одеяло.

Първата книга, която прочетох на децата си, бяха приказките на Братя Грим. При това страшните, истинските, в изданието от 1967 г. Не бяха ужасяващи за дъщерите ми, защото ги чуваха с гласа на мама.

Днес във вече празната детска стая има голяма библиотека с повече от 1000 детски книжки – онези от моето детство и онези, които самите те пожелаха да имат. Цели поредици – „25 вечни детски романи“ на издателство „Пан”, приказните сборници на изд. „Хермес“, „Лили Чудото“ – и множество книги, купувани спонтанно, подарявани, заменяни, но най-вече четени до последната буквичка.

За „Хари Потър“ се дебнехме с петгодишната ми дъщеря още от първия миг, когато поредицата излезе на българския пазар. Тя поглъщаше томовете, но четеше по-бавно от мен, и затова през деня беше нейна, а вечер влизах и я взимах от ръцете ѝ, след като заспи, за да чета и аз. И така – чак до последния седми том, когато обаче тя оставаше будна дълго след мен и четеше почти до сутринта, неспособна да се откъсне.

Все пак, макар и пораснала, голямата ми дъщеря обожаваше вечерите, в които четях на малката. „Страшни смешки, смешни страшки за герои със опашки“, „Вълкът срещу козата и трите ѝ козлета“ – римуваните пиески на Недялко Йорданов оживяваха в полутъмната детска стая, а аз се забавлявах дори повече от децата, защото бях актриса пред много благосклонна публика.

По-късно се смеехме заедно и трудно заспивахме и трите, защото повтаряхме „шапкътъ“ и „пушкътъ“ от „Емил от Льонеберя“ на Астрид Линдгрен. Това си стана тайна наша позивна и май е жива и до днес, когато и двете вече са пораснали. Джани Родари с приказките си също ни беше любим, особено „Торта в небето“ и „Приказки по телефона“.

„Мери Попинс“ пък се оказа съдбовна за малката ми дъщеря. След като се влюби в книгите за вълшебницата бавачка, тя откри и мюзикъла по тази книга с Джули Андрюс и това беше първата ѝ стъпка към музиката, която изучава днес.

Безуспешни останаха опитите ми да накарам децата си, растящи в новото хилядолетие, да прочетат „Чичо Томовата колиба“ на Хариет Бичер Стоу и „Тримата мускетари“ на Александър Дюма. По незнайни причини тези две книги, запълнили моето собствено детство с емоции, останаха далеч от тяхното.

Бях решила, че ще им хареса „Сърце“ на Едмондо де Амичис. Помня как аз плаках, когато бях малка, на тази толкова сантиментална книга. Преди да им я дам, реших да я препрочета. И никога не я пъхнах в ръцете им. Наивността, която лъха от нея, се оказа абсолютно неподходяща за деца от един нов свят.

„Без дом“ на Хектор Мало също не им хареса, макар за мен това да беше първата книга с неустоима загадка в нея и я четях с нетърпение да разбера развръзката.

Но пък как харесаха „Малки жени“ на Луиза Мей Олкът моите две малки жени… За сметка на „Том Сойер“, която никак не ги впечатли.

Така и не стигнаха моите съвременни деца до книгите, които формираха моето детство и юношество – „Синовете на великата мечка“ от Лизелоте Велскопф-Хенрих, „Конникът без глава“ и всичко останало от Карл Май, „Оцеола“ на Майн Рид и още много такива, книги от границата на възрастта между детството и тийн годините. Но пък голямата ми дъщеря с удоволствие четеше приказките на Светослав Минков, малко позабравени и през моето детство, а и днес.

„Приключенията на Лукчо“ на Джани Родари не ги развълнуваха така силно, както мен в детските ми години, а „Приключенията на Незнайко“ на Николай Носов съвсем не ги разбраха. Но пък бяха страхотни фенове на „Хрониките на Нарния“ на К. С. Луис и „Поредици от злополучия“ на Даниел Хендлър. Но най-големият им любимец и до днес си остава Роалд Дал, който в моето детство не присъстваше в библиотеките на нито едно българско дете, просто не беше издаван.

„Ян Бибиян“ на Елин Пелин им хареса, но само донякъде – концепцията за дявола им беше чужда, а пътешествието до Луната съвсем не им се струваше фантастично. Тази съвременна обсебеност от технологиите, които създават у днешните деца усещането, че всичко е възможно, изтрива магията и от книги като „Капитан Немо“ и „Двадесет хиляди левги под водата“ на Жул Верн.

Далеч от днешните деца остават книги, които сме обожавали ние, децата от предното поколение – „Принцът и просякът“ на Марк Твен, „Островът на съкровищата“ на Робърт Луис Стивънсън, дори „Алиса в страната на чудесата“. Твърде бавни, твърде словоохотливи са тези романи за днешния свят на бързи съобщения. Някои пък са остатъци от едно друго време, с други понятия, съвсем неразбираеми за днешните деца – като увлекателната, но идеологически оцветена „Остров Тамбукту“ на Марко Марчевски например.

Когато започнах да пиша този текст, имах приблизителна яснота кои са забравените книги, които само моето поколение помни със сантимента от детството. Но се оказа, че когато започнеш да се връщаш в емоцията на спомена, още и още детски книги изникват внезапно в съзнанието ти с цялата експресия на изживяването, което носят. С аромата на стара книга, съхранен между страниците. С въображението, подхранвано от илюстрациите – Марайа, Любен Зидаров, Вадим Лазаркевич… С въпроса, който си задавахме в училищния двор (неизбежен и нормален всеки ден): „Коя книга четеш в момента?“. Беше немислимо да не си по средата на нещо много специално. В детската библиотека у дома почти половин век по-късно все още има томчета със старателно изписани думи на първите страници: „На Силвето по случай… с пожелание за много здраве и успехи в училище“. Беше чудесен подарък всеки път. Както се оказа – и най-трайният, най-оцеляващият във времето.

Някой ден моите дъщери ще разказват на децата си за книгите от своето детство. Разказът ще бъде много различен, ако се гледат заглавията. И ще бъде съвсем същият, ако се гледа емоцията. Защото детството е неотделимо от приказките, романите и стиховете за деца. И така ще бъде, докато е живо словото.