Не отричаме Легендата, но искаме да знаем истината за човека

Майкъл Джексън беляза детството ми като личност, поп икона и музикален феномен. А вероятно е белязал детството на всички, които като мен са израснали през 80-те и 90-те години на миналия век. Никога не съм била фен на музиката му, нито пък на него самия, но докато бях дете, трудно можех да избягам от образа и песните му, които ме преследваха навсякъде. Не отричам огромния му талант, глас и харизма. Просто, както се казва – това не е моята музика.

Още в онези години около личността на Майкъл Джексън винаги е имало енигма, недомлъвки, мистерия и неизказаност. Някак винаги се е усещало, че нещо не е наред. Цялата онази истерия около него, която според мен няма аналог при друг изпълнител, носеше един привкус на налудност. Докато бях в гимназията, около мен беше пълно с Майкъл-фенове, които се кичеха със стотици значки, носеха черни бомбета ала Майкъл, имитираха прическата и походката му, ревяха на всеки запис от негов концерт и събираха изрезки със статии за него от вестници и списания. Това си беше нещо като култ, нещо като обожествяване приживе. Даже „Бийтълс“ и Елвис Пресли вероятно не са били така яростно преследвани, коментирани, обожавани и имитирани. А това само по себе си е някак нездравословно, крайно и налудничаво.

Не мога да си представя как се е чувствал и как е живял. Един, в крайна сметка, обикновен човек от плът и кръв, когото славата превръща в живо божество. Според мен, дори и най-нормалният човек ще се побърка. Изисква се огромна вътрешна сила, за да устоиш на подобен натиск.

Вътрешна сила, която Майкъл очевидно не е притежавал.

Тъкмо напротив. От това, което съм чела и слушала за него (а то не е малко), той е имал нещастно детство и доста сложни отношения с родителите си. Особено с баща си.

Майкъл Джексън е бил едно нещастно дете. Без да го познавам лично, ще си позволя да предположа, че е бил и дълбоко нещастен възрастен. Това някак прозираше зад всички новини около живота му. То не бе избелване на кожата, не бе спане в саркофази, гушкане на невръстни момченца, амбивалентни и доста краткотрайни бракове – с Лиза Мари Пресли и Деби Роу (която по-скоро приличаше на негова икономка, отколкото на съпруга).

Около този нещастен възрастен винаги упорито са витаели слухове и обвинения в педофилия. Многократно чувахме за избухване на скандали, в които не едно или две непълнолетни момчета го обвиняват в непристойно поведение и сексуален тормоз. Но тези скандали винаги затихваха и образът на Майкъл оставаше общо взето непокътнат. Зашеметени от извънземния му талант, хората сякаш бяха слепи и глухи за подобни чудовищни обвинения.
А и самите жертви и техните близки бързо-бързо замлъкваха, най-вероятно щедро възнаградени за мълчанието си.

Днес, 10 години след смъртта му, темата за сексуалните му предпочитания за пореден път настига образа му на поп икона. Легендата и човекът се сблъскват. Разбира се, никой не може да оспори таланта на Легендата. Музиката, песните и сценичното присъствие на Майкъл Джексън завинаги ще останат в творческата съкровищница на човечеството. Тях никой не може да ни отнеме. Човекът Майкъл Джексън, от друга страна, както и всеки друг човек, има или по-точно е имал своите слабости, недостатъци и грехове. А може би дори престъпления. Престъпления, които рано или късно, приживе или пост мортем излизат на повърхността. Истината има това качество (или недостатък) да е упорито дълголетна, да не се отказва, да се появява в най-неподходящия момент, да оцелява и да търси признание.

Дали документалният филм на НВО говори истината – ще го гледам и, надявам се, ще разбера.

Дали човекът Майкъл Джексън наистина е извършил тези престъпления, в които го обвиняват двете вече пораснали момчета, може би тепърва предстои да се докаже.

За престъпленията не би трябвало да има давност. Независимо дали ги е извършила популярна личност, независимо дали тази популярна личност е жива или мъртва. Особено, когато става въпрос за престъпления срещу деца – те никога, ама абсолютно никога не бива да останат безнаказани. И когато извършителят не е между живите, наказанието отново трябва да го застигне. Да застигне паметта за него, да бъде наказан публичният му образ, който продължава да живее и след смъртта му.

Пак повтарям – Майкъл Джексън е бил нещастно дете и още по-нещастен възрастен. Би било наистина ужасно тъжно и жестоко, ако е направил и други деца нещастни заради собственото си нещастие. И ако това е така, светът заслужава да знае истината. Заради моралната отговорност, която всички носим към децата.

Никой не отрича таланта на Легендата Майкъл Джексън, просто всички имаме право да знаем истината за човека Майкъл Джексън.

В крайна сметка той пееше:

Heal the world
Make it a better place
For you and for me
And the entire human race*.

А изцелението на света винаги минава през истината – каквато и да е тя и колкото и да е болезнена.

* Изцели света
Направи го по-добър
За теб и за мен
И за цялото човечество.

Включете се в дискусията на „Площад Славейков“: А КАКВО ДА ПРАВИМ С МУЗИКАТА НА МАЙКЪЛ ДЖЕКСЪН?