Оперният певец Кирил Манолов: За да пееш в Италия, трябва да си 10 пъти по-добър от тях

Човек сам се научава да пее, такова нещо „да те научи някой” не съществува, казва баритонът

„Моята кариера не гръмна изведнъж като фойерверк, всичко стана с много труд“, казва певецът Кирил Манолов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Оперният певец Кирил Манолов: За да пееш в Италия, трябва да си 10 пъти по-добър от тях

„Моята кариера не гръмна изведнъж като фойерверк, всичко стана с много труд“, казва певецът Кирил Манолов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

На 25 юни той закри сезона като солист на Чикагския симфоничен оркестър под диригентството на Рикардо Мути. В концертно изпълнение на „Аида“ българският баритон Кирил Манолов бе в ролята на Амонасро, цар на Етиопия и баща на Аида. Тази вечер, 7 юли, Манолов ще излезе пред публиката на старозагорския стадион „Берое“ в „Трубадур“, в ролята на Граф ди Луна.

Кирил Манолов е роден в София, завършва Националната музикална академия „Панчо Владигеров”. Печели различни певчески конкурси в България, носител е на престижни награди за млади оперни певци във Виена, Варшава, Барселона и Бреша.

Репертоарът му включва ролите на Набуко („Набуко“), Симон Боканегра („Симон Боканегра“), Амонасро („Аида“), Марсел („Бохеми“), Енрико („Лучия ди Ламермур“), Жорж Жермон („Травиата“), Ренато („Бал с маски“), Фигаро („Севилският бръснар“), Дандини („Пепеляшка“), Фалстаф („Фалстаф“), Ескамилио („Кармен“), Жерар („Андре Шение“) и др.

През 2010 г. той участва като Фалстаф от едноименната опера на Верди в продукция на Операта на Висбаден и същата година стъпва за първи път на сцената на Хамбургската Щатсопера. В следващите няколко години името му не слиза от афишите на оперния театър във Висбаден, един след друг идват ангажименти в Кьолн, Хановер, Есен, Вупертал,  Загреб, Нюрнберг, Дармщат, Будапеща, Равена, Лука, Парма, Пиаченца, Рим, Берлин, Лас Палмас, Триест, Ферара, Триест…

2015-а е знакова в кариерата му, когато триумфира като Фалстаф под диригентството на Рикардо Мути на музикалния фестивал в Равена, Италия. Мути обявява Кирил Манолов за „новия най-голям Фалстаф”.

Дни преди представлението в Стара Загора разговаряме с Кирил Манолов за пътя в изкуството, за разликите между българина и италианеца в началото на една оперна кариера, за школите, личните контакти и хладнокръвието.

– Съвместявате участия на най-големите оперни и концертни сцени и същевременно нерядко пеете в България. Може ли да се приеме това като доказателство, че България е на световната оперна сцена, г-н Манолов?

– Държа да пея в България, защото смятам, че и българската публика има право да ни слуша. Това е моята родна сцена и винаги съм държал да пея тук. Разбира се, в моментите, в които съм бил много дълго време навън, не съм имал тази възможност, но напоследък съм упорит в това да пея в България колкото се може повече.

– Сега и на стадион „Берое“… какво е това предизвикателство за Вас?

– Пял съм на всякакви сцени, на всякакви места, но не и на стадион. Това е добра идея на Старозагорската опера, защото ще могат да дойдат доста повече зрители и ще слушат опера в по-нестандартна обстановка. Хората като че ли се притесняват от това да отидат в зала, да се подготвят, да се облекат – няма такъв навик и не се прави масово…

– Мнозина казват, че днешната оперна школа не е като онази навремето, родила най-големите ни звезди. Вие не сте ли опровержение на това твърдение?

– Не съм само аз. Има доста българи, които работим и пеем навън. Сега, колко сме учили и колко сме научили тук и някой колко ни е научил… подлежи на коментар. Но не мога да коментирам дали има, или няма оперна школа – всичко е строго индивидуално. Човек се учи и сам в повечето случаи. За съжаление, нямаме шанса да сме родени в Италия например, където аз се срещам с млади хора по на 22, 23, 24 години, които идват почти перфектно научени от преподавателите. При тях операта е същото като при нас народната музика. Тези мелодии и фрази в италианската опера са народно творчество, откъдето са ги взаимствали композиторите. Традицията в тази страна е много стара, операта е създадена там преди пет века.

– Роден сте в България, дълъг ли беше пътят Ви към голямата сцена?

– Дълъг и труден. Десет години ми трябваха, за да стигна до Италия и там, откъдето започват те. Това е разликата. Тези десет години ги рискуваш и при много хора не става.

– При Вас кое беше разковничето, как Ви приеха?

– Работех много навън, но не пеех в Италия. Пеех в Хърватия, Германия, Австрия. В Италия, в оперния театър в Равена, попаднах с една младежка продукция на фестивала на Рикардо Мути и на съпругата му, там започна нашата колаборация.

– Можем ли да наречем дружба отношенията Ви с маестро Мути?

– Не мога да кажа, че е дружба. Тези хора са ме допуснали да работя с тях поради моите качества, аз нямам приятелски отношения с тях. Напротив, изпитвам невероятен респект и към двамата – защото това са хора, които са направили и правят страшно много за операта.

– Рикардо Мути ли беше Вашата врата към италианската сцена?

– Не бих казал. Преди да се познавам с него, първо се запознах с жена му. Тя е артистичен директор на фестивала в Равена и ме нае за една продукция на „Фалстаф”. От там се отвориха всички врати за мен в Италия. Това, разбира се, не стана веднага, костваше ми доста време, докато стигна дотам.

– Изпитвахте ли лишения, докато стъпите на голямата сцена?

– О, да. Нашата професия е такава. Да бъдеш в добра форма, означава да бъдеш здрав и отпочинал, не може да си позволиш всичко, което правят нормалните хора. Трябва да внимавам да спя, да не пия ледено и така нататък.

– Това са лишения, които сте си наложили доброволно. Понасяли ли сте несгоди от битов характер?

– Не. За щастие, аз винаги съм имал подкрепата на родителите ми и на съпругата ми, така че не ми се е налагало да се лишавам от елементарни условия.

– Вашите родители имат ли отношение към музиката?

– Не, никакво. Но винаги съм имал тяхната огромна подкрепа за всичко. Нашата професия изисква огромни разходи и няма никаква гаранция, че ще се върнат. Каквото и да правиш, не се знае как ще реагира организмът ти. Късметлия съм – защото винаги е ставало така, както е трябвало да стане. Не мога да кажа, че имам кариера, която изведнъж е гръмнала като фойерверк. Има и такива хора – тръгват с взрив. Но при мен не е така, всичко стана с много труд.

– Кога осъзнахте, че имате мощен глас и операта се загнезди в ума Ви?

– От малък пея по детски хорове, бях в хор „Гусларче“, част от хор „Гусла“. Ходех с голямо удоволствие, пяхме дори на сцената на Младежкия театър, когато правихме мюзикъла „Оливър Туист” – това беше първият ми досег с театър и страшно много ми хареса. Винаги съм имал хубав глас, детски, звънък. Събирахме се от училищата в София, но не знам дали още някой от там стана певец. Разбрах, че имам глас, може би на 17 – 18 години, когато започнах да се замислям за бъдещето. Пеенето винаги ми е доставяло радост и не съм гледал на него като професия. Не съм знаел, че е толкова трудно.

– Вълнувате ли се, когато излезете пред публика?

– В нашата професия трябва да си доста хладнокръвен, когато излизаш да пееш. Подведеш ли се по емоцията, много бързо свършваш – затова човек трябва да е много внимателен да няма никакво подкосяване. Излизаш и трябва да си много събран и съсредоточен, иначе не свършваш добре. Когато бях по-млад, вълнението много ми пречеше.

– Само актьорство ли са емоциите, които показвате на сцената?

– Операта е и актьорско майсторство. Смятам, че добрите оперни певци сме и качествени актьори, защото съвместяваме много детайли от театъра – музика, пеене, балет, ако щете. Затова операта е велико изкуство, тя съчетава всичко: драматичен театър, сатирична музика… да не говорим, че има и опери с говорни диалози, „Кармен” например. Речитативите във всички опери на Росини са си говорни диалози.

„Човек трябва да направи нещо навън, за да кажат в родината му: „Да, той наистина е добър.” Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Изпитахте ли културен шок, когато за пръв път стъпихте на някоя от големите чужди сцени?

– Не, защото аз не отидох на такъв форум директно от България, плавно беше. Имаше седем години, в които не съм пял на родна сцена, защото – за съжаление – никой не ме канеше, не се интересуваха от мен. А аз пеех в големи театри в Германия, Италия, в Америка, Япония, Белгия.

– … И така Ви забелязаха в България?

– Нали знаете тук как е… Човек трябва да направи нещо навън, за да кажат в родината му: „Да, той наистина е добър”.

1 2Следваща страница

ДС