Този текст е публикуван преди повече от 2 години

Оперният певец Кирил Манолов: За да пееш в Италия, трябва да си 10 пъти по-добър от тях

Човек сам се научава да пее, такова нещо „да те научи някой” не съществува, казва баритонът

„Моята кариера не гръмна изведнъж като фойерверк, всичко стана с много труд“, казва певецът Кирил Манолов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Оперният певец Кирил Манолов: За да пееш в Италия, трябва да си 10 пъти по-добър от тях

„Моята кариера не гръмна изведнъж като фойерверк, всичко стана с много труд“, казва певецът Кирил Манолов. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Продължение от стр. 1

– Родителите Ви успяват ли да запазят самообладание, когато Ви аплодира публиката?

– Вълнуват се, приятно им е, виждайки как хората реагират на моите изпълнения и предизвиквам емоция с това, което правя. Но мога да ви кажа, че даже и те започнаха да разбират, че техния Кирил май наистина е много добър в тая работа, едва когато започнаха да ме канят навсякъде.

– Как се понася отговорността Рикардо Мути да каже за Вас „най-добрият Фалстаф на нашето време”?

– Това се случи преди четири години, когато с него правихме „Фалстаф” в Равена. Една продукция, която направихме първо със съпругата му като режисьор и с друг диригент. Практиката в Италия е на принципа „стаджоне“ – изиграваш пет-шест спектакъла на едно заглавие, след което то пада. Но този „Фалстаф” започна да се иска от страшно много театри, хората го харесваха. И го завъртяхме сигурно 20 пъти в различни театри – сигурно сме обиколили половината театри в Италия с тази продукция. Така през 2015 г. маестро Мути реши, че ще възобнови спектакъла и ще го поеме като диригент – което беше страхотно, защото макар да бяхме работили много, когато той пое спектакъла, нещата от музикантска гледна точка станаха на съвсем ново ниво.

Това беше истинската ми среща с него. Познавах се с него от преди, идвал е на наши репетиции. След като направихме с него този спектакъл, го играхме пет-шест пъти в Равена, после ходихме с него на турне в Испания. Мисля, че каза в някакъв вестник, че за него „Кирил Манолов е най-добрият Фалстаф на света”. Не го казва всеки, и съм горд от това, да.

– Почувствахте ли се наследник на знаменитото поколение български певци – Борис Христов, Гяуров, Гюзелев…?

– Ти не се появяваш от нищото и не изчезваш в нищото. Това са някакви натрупвания, които придобиваш, ако си достатъчно интелигентен да си слушал и да си запомнял старите певци какво са направили, какво са казали… Човек не се учи на пеене само докато пее, а и слушайки да отсява онова, което му е важно. Така че, ако се върнем на въпроса за българската оперна школа – не мога да кажа дали е изчезнала, или не. Човек сам се научава да пее, такова нещо „да те научи някой” не съществува. Някой може да те води по пътя, но ако ти сам не си свършиш работата и не си намериш посоката, ако нямаш глас и музикалност, по-добре не се занимавай с тази работа, няма смисъл да си губиш времето.

Аз имах щастието да не ми се пречи, което е много важно, и да ме водят по един път, който в никакъв случай не е бил грешен – даваха ми свободата да търся себе си. Имаше хора, на които им забраняваха: „Няма да правиш това, няма да правиш онова, това трябва да бъде така”. Радвам се, че такова нещо на мен никога не ми е казвано. Мисля, че това е една от причините да стана това, което съм днес.

„Успях, защото ми даваха свободата да търся себе си.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Има ли някой от големите гласове в българската опера, с когото сте имали личен контакт?

– Запознавал съм се с Гюзелев. Той беше велик певец и артист и можеше да се научи страшно много от него. Въпросът е, че когато го срещнах, не бях готов. При него трябва да отидеш подготвен технически, да си намерил пеенето си и да си спокоен, че когато започнете да работите, ще можеш да изпълниш вокално онова, което ти казва. Така, както той представяше интерпретацията на някоя роля – такова нещо не съм виждал някой друг да го прави в България. Велико нещо! За съжаление си отиде.

– Рикардо Мути имаше концерт с оркестъра на Миланската Скала у нас през 2004 г., в зала 1 на НДК. Някога споменавал ли пред Вас нещо за България?

– Говорили сме за колеги българи – за Гена Димитрова, за Гяуров, за Дарина Такова, за Светла Василева… Но Вие сигурна ли сте, че е идвал в България? Възможно е.

– Мечтаете ли за „Ла Скала“?

– Всеки мечтае за „Ла Скала“. Да, Соня Йончева пее там… Влизането в „Ла Скала“ е адски трудно – въпросът не е на качества, а по-скоро на контакти, дали импресариото ти е способен да те продаде на този театър. Моят изглежда не е. Сигурен съм, че ще стане някой ден.

Всеки иска да пее в големите оперни театри, това е венецът на нашата професия. Но и да не стигнеш дотам, не е фатално – пак можеш да направиш страшно много.

– Какво точно съдържа това „страшно много“?

– Страшно много е да имаш работа и да имаш дълго работа – да имаш глас, да бъдеш интересен на публиката. Има хора, които свършват за 5 години. Аз работя вече 20 и се надявам да го правя още толкова. Много важно е да подбираш добре репертоара си. Лесно можеш да се подлъжеш, че можеш да пееш всичко. Има тежки роли, има и леки – когато си млад, е фатално да пееш тежки роли. Тежката роля ти взима от гласа. Като понатрупаш опит, тези роли се посрещат по друг начин и стават удоволствие за певеца.

– Когато бяга от България, Кристо пътува в Италия и казва, че тази страна е „побъркване за душата”. При Вас, в музиката, имаше ли подобно „побъркване за душата“, когато попаднахте в този зашеметяващ оперен свят?

– Аз може би не съм такъв гений като Кристо, за мен това беше огромен стрес. Звучи ми странно, когато някой започне да говори така… „побъркване за душата”! Ти отиваш там, изправяш се и трябва да си десет пъти по-добър от тях, родените в Рим, за да предпочетат теб, българчето, от „Сухата река“. Тях ги знаят от малки, а аз трябва да направя така, че да им взема хляба. Какво побъркване, дайте да слезем на земята…

– Операта отнема много от времето Ви, интересувате ли се от проблемите на България, където културата е последна грижа за държавата?

– Интересувам се, гласувам. Ситуацията в България трябва да се промени спешно, от много години е спешно… и жалкото е, че нищо не се случва. „Аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме“, така се управлява. Единствено инвестицията в образованието и културата ще спаси нацията, нищо друго.

– След толкова години работа по света, продължавате ли да сте с българско гражданство?

– Разбира се! Това никога не е било коментирано. Живели сме със съпругата ми по 8 месеца в чужбина, след това сме се връщали в България. Тук е нашето място – независимо, че нещата не вървят на добре, а и не виждам как ще се оправят… В културата всичко се обърка, когато Вежди Рашидов въведе делегираните бюджети и каза, че културните институти трябва да се издържат като търговски дружества. Хубаво, обаче изкуството навсякъде по света е дотирано. Тук системата е сбъркана, националните културни институти трябва да бъдат дотирани директно от държавата, независимо от приходите им.

Четенето е безопасно за вашето здраве

Предишна страница 1 2

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах