Българинът, от когото се учат децата в Европа

Стивън Фрай („Митове“, „Герои“), Маделин Милър („Цирцея“, „Песен за Ахил“) и Рик Риърдън („Пърси Джаксън и боговете на Олимп“) се радват на огромен интерес с модерните си интерпретации на старогръцката митология. В България поколения читатели са научили гръцките легенди основно от преработките на руския историк Николай Кун. Малцина от тях знаят, че в над 80-милионна Германия малки и големи четат за Древна Елада от книгите на един българин.

Произведенията му с 10 млн. тираж

Димитър Инкьов (1932 – 2006) е български журналист, писател и дисидент, емигрирал в Германия през 1965 година. В България е познат най-вече с работата си в радио „Свободна Европа“, където под псевдонима Велко Верин в седмично предаване представя своята сатира срещу тоталитарния режим в България чрез емблематичния си герой Ботуш Каишев. Фейлетоните и хумористичните му текстове отдавна са признати, събрани са в два тома („Ботуш Каишев и другите“ и „Ботуш Каишев и новото време“) и са леснодостъпни за съвременните читатели. Не така стоят нещата обаче с останалата част от творчеството на автора.

Мнозина научават за таланта на Инкьов и славата му на обичан автор на детска литература в Германия едва след смъртта му. До края на житейския си път писателят издава над 100 детски книги, преведени на над 25 езика. Част от разказите му за деца влизат в учебниците за ученици от първи до седми клас в редица европейски страни. Общият тираж на творбите му възлиза на около 10 милиона екземпляра.

Множество деца в Германия израстват с разказите и приказките на Инкьов и с поредицата „Аз и сестра ми Клара“, превърнала се в модерна класика в немскоезичния свят. На достъпен език и с увлекателен стил по-късно той разказва и Библията, и старогръцките митове и легенди, заедно с Омировите епоси „Илиада“ и „Одисея“. Критиците в Германия го наричат „майстор на детската проза“.

Ботуш Каишев, наследник на Бай Ганьо

Личната одисея на Димитър Инкьов започва на 10 октомври 1932 година в Хасково. Завършва минния техникум в Перник и театрознание във ВИТИЗ. Пише за изданията „Наука и техника за младежта“, „Изгрев“, „Рудничар“, сътрудничи на в. „Стършел“ и списание „Авто-мото“. Автор е на пиесите „Изгревът“, „Легенда за Айданларската гора“, „Дъщерята завършва“, „Голямата печалба“. Именно заради дейността му на драматург възниква разривът в отношенията му с властта.

„Хрушчов беше заявил: „Искаме комедии!“ – разказва писателят пред журналистката Зоя Захариева-Цанкова. – Веднага у нас направиха конкурс. Спечелих награда с „Дъщерята завършва“, поставиха я на доста сцени из страната. Две години по-късно същият този Хрушчов викна, че писателите като прасета се ровят в задния двор на социализма и се подиграват. У нас се сепнаха: „Кого да хванем за жертва?“

„Дъщерята завършва“ бива набедена за „вражеска“ и „упадъчна“, театрите са предупредени да не поставят пиеси от Инкьов, уволняват автора от сп. „Наука и техника за младежта“, където работи тогава, и му забраняват да пише за партийния печат.

„Междувременно имах големи душевни конфликти – повече не можех да понасям двуличието в политическия живот. Да се боря, означаваше да изчезна, да ме убият. Намерих изход – при първа възможност да се махна от България. И така, разкаях се в ЦК на партията (нищо че не членувах в нея) за големите прегрешения, обещах, че ще се поправя и ще напиша разобличителна книга за Запада. Издействах си задгранична командировка (с мои пари). Не се върнах.“

Така през 1965 година Инкьов пристига в Мюнхен. От 1966 до 1991-а работи за радио „Свободна Европа“. Там става водещ на седмичното сатирично предаване „Весела неделя“, където като Велко Верин представя своята сатира срещу действителността в НРБ и създава образа на „прочутия партизански генерал, Ботуш Каишев“. Инкьов сам определя персонажа си като „отрицателен, но симпатичен донякъде герой, какъвто беше и Бай Ганьо. Ботуш Каишев е наследник на Бай Ганьо.“

Инкьов се доказва като качествен сатирик. През 1973-та вече опитва да пише и на немски език за деца – чете кратки разкази за Баварското радио (Bayerischer Rundfunk). През 1974 г. публикува първата си книга за деца в Германия „Куклата, която искаше да има бебе“ (Die Puppe, die ein Baby haben wollte), която се превръща в бестселър и нарежда Инкьов до любимците на малките читатели. Авторът споделя, че оскъдните му познания по немски в началото на живота му в Германия са една от причините да успее да заговори на езика на децата.

След 1974-та освен материалите за „Свободна Европа“ (по един политически коментар, един хумористичен разказ и около пет фейлетона за „Весела неделя“ ежеседмично), Инкьов издава по няколко детски книги всяка година. Така се раждат книги като „Das fliegende Kamel“ (Летящата камила), „Reise nach Peperonien“ (Пътуване към Пеперония – „сатирична пародия на отечеството ни любезно“, както отбелязва Димитър Бочев) и изключително успешната поредица „Аз и сестра ми Клара“ (Ich und meine Schwester Klara), кратки разкази от която влизат и в учебната програма на подрастващите в страни като Германия, Австрия, Швейцария, Гърция, Канада, Южна Корея.

„Аз и сестра ми Клара“

За способността си да разбира света на децата Инкьов казва:

„Това си е дарба – или я имаш, или я нямаш. За мен тя е загадка. Жена ми казва: „Ти си едно голямо дете“. Възможно е да нося в душата си това дете…“.

ДС два пъти опитва да го отвлече

Животът му като политически емигрант обаче не е детска игра. В началото на 70-те писателят вдига слушалката на телефона, за да чуе от другата страна началника на службата за сигурност на „Свободна Европа“:

„Г-н Инкьов, както личи, се подготвя вашето отвличане“.

Години след случая за плана на Държавна сигурност пред в-к „Демокрация“ писателят разказва:

„Изпратиха един шофьор, Борис Соколов (…). Каза ми, че може да се уреди идването на жена ми и детето ми в Германия, но трябвало да ида във Виена да се срещна с един мой приятел. (…) Аз тогава усетих, че нещо става. Германците ме предупредиха, че имат сведения за подготовката на отвличането ми“.

Инкьов получава обаждане от Владо Марианов, бивш партизанин, който настоява двамата да се срещнат във Виена, за да му даде важни сведения за жена му и сина му, останали в България. По настояване на тогавашната си приятелка (която по-късно става негова втора съпруга) писателят позвънява на службата за сигурност в „Свободна Европа“, за да проверят случая. От отдела разбират, че хотелът, в който Марианов настоятелно кани Инкьов, е само на дванадесет километра от границата, а до него е паркиран ТИР с българска регистрация. Така намеренията на ДС се осуетяват.

Втори план за отвличане, отново разобличен от германските разузнавачи, пък се подготвя през 1978-а. В предговора на книгата „Ботуш Каишев и другите“ авторът споделя:

„Трябваше да бъда много внимателен, да не се срещам с българи извън радиото, да ходя на работа с колата си по различно време и да минавам по различни пътища, да не отварям, когато звънят у дома на вратата. От полицията по тяхна препоръка ми дадоха разрешение постоянно да нося оръжие като много застрашено лице – разрешение, което в Германия почти не се дава“.

Въпреки тези опасности, писателят не губи онова дете в душата си и след 1991-а изцяло се отдава на писането на книги за малките си читатели. През тази година към богатия си репертоар от авторски произведения той добавя и първата си преработка на избрани легенди от старогръцката митология – „Herkules, der stärkste Mann der Welt, und andere griechische Sagen“ (Херкулес, най-силният човек на света, и други гръцки легенди). Творбата е последвана и от книги като „Die Abenteuer des Odysseus“ (Приключенията на Одисей), „Die schönsten griechischen Sagen“ (Най-хубавите гръцки легенди) и други.

„Най-интересните гръцки легенди“

Адаптирането на старогръцките митове и легенди на разбираем за децата език се смята за най-сериозния творчески проект на писателя. Положителните отзиви на критиците валят. За едно от изданията с преработени митове, „Orpheus, Sisyphos & Co“ (Орфей, Сизиф & компания), „Зюддойче Цайтунг“ пише:

„Може ли Прометей да пита една риба и едно магаре дали трябва да създаде ново живо същество на земята, човешкото същество? Може ли в гръцките митове да се появи един фризьор, който казва, че единствената причина да не се вкамени от вида на Медуза е, че я е видял само в огледалото, докато клиентът му на бръснарския стол се превърнал в мрамор? Да, всичко това е възможно, но само когато някой разказва толкова добре, колкото Димитър Инкьов. Неговата книга е прекрасен вход към света на древногръцките легенди, към истории, които, както изглежда, носят вечна магия“.

През 2003 година авторът предприема и друго също толкова отговорно начинание и издава „Библията за деца“ (Die Bibel für Kinder), за да разкаже историите от Стария и Новия завет. Критиците са единодушни:

„Инкьов съкращава до същественото и винаги обобщава историите по начин, който децата могат да разберат. Авторът се въздържа от привидно морализиране или мисионерство. Той се фокусира върху архетипното, описва действия, водени от морала, които остават актуални и от днешна гледна точка. За целта използва достатъчно поетичен, разбираем ежедневен език, без да употребява натрапващия се младежки жаргон“.

След 2000 година произведенията, посветени на Древна Елада и на библейските сказания, излизат на пазара в Германия и под формата на компактдискове. За аудиоверсията на преразказа си на „Илиада“ през 2006-а Инкьов получава номинация за Немската награда за аудиокниги (Deutscher Hörbuchpreis), а за цялостното си творчество през 1989-а писателят е удостоен с наградата „Goldene Feder“ (Златно перо).

Писателят разказва пред германските деца „Дядо ми, магарето му и аз“:

Въпреки че след 1989-а Инкьов редовно пътува до България (от 2000 година е и доктор хонорис кауза на НАТФИЗ), творчеството му за деца все още е само бегло познато у нас. В България издадени са едва „Куклата, която искаше да си има бебе“, някои книги от поредицата „Аз и сестра ми Клара“, „Хитрата Мишка“ и научнопопулярното четиво за деца „Магията на парите“.

Димитър Инкьов умира на 24 септември 2006 година в Мюнхен.

„Ако трябваше да повторя живота си – бих го повторил – казва сатирикът с детско сърце. – Мисля, че съм бил щастлив , защото винаги съм вършел това, което смятам за правилно.“