Момичето на архитекта

Много виновни има в историята с онези снимки. И всички виновни са мъже

Парадоксът е, че мръсната битка се води за града с женско име, което означава „мъдрост“. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Момичето на архитекта

Парадоксът е, че мръсната битка се води за града с женско име, което означава „мъдрост“. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

В ъгъла на двора на Етнографския музей в Пловдив има малка куличка с една стаичка в нея. Прозорците на стаичката гледат към площада и четирите улици, които се съединяват в него. Наричали това място „клюкарника“. Там запълвали времето си жителите на Куюмджиевата къща – гледали тайно какво се случва по сокаците. За да имат какво да говорят с комшиите, да са в час, възмутено да клюкарят за навиците на минувачите и за тъмните тайни на съгражданите си.

Подобни клюкарници имали повечето богаташки къщи. За останалите – пейката пред входа. Знаете ги, такива пейки има и до днес пред много селски къщи и в междублоковите пространства.

Наблюдението и обсъждането на другите е национален спорт у нас. При това, за разлика от другите балкански държави, сме го превърнали в център на моралния градеж. Присъдата на „комшийките от пейките“ е главната ос на морала – добродетелен си, ако минеш безпрепятствено през цензурата на съседския поглед.

Разказвам това, за да опиша контекста, в който е възможно да съсипеш човек с помощта на лични снимки. Почвата е благодатна. Плевелът попада в извънредно хранителна среда и се разраства сам, без допълнително подхранване. Някой зъл „гений“ само пуска отровата, защото знае, че има подходящата публика за нея.

Америка за България

Гнусният материал в гнусната немедия, наречена ПИК, е най-четеният там. Въпреки публичната заявка от почти всички разумни хора, че няма да се докоснат до това извращение, статията продължава да събира кликове, ще се разпространява вероятно с години (съмнявам се да я свалят). Едно момиче сигурно се събужда с плач сутрин и вероятно вече е в депресия, от която трудно ще излезе. Дори не мисля за кампанията на нейния приятел, тя е вторична жертва. Животът на една жена е съсипан. Бъдещето ѝ е съсипано, защото до края на дните си тя ще изпитва страх, че това може да изникне отнякъде пак. Че някой ден децата ѝ ще попаднат на тези снимки, а това все пак ничие дете не трябва да вижда.

„Вината“ на това момиче е, че е проявило доверие. Не че е правило нещата от снимките. Това, предполагам, дори моралистите, които се възмущават най-гръмко, са го правили. Просто се е доверило и е оставило следа от себе си при друг човек. Забравило е, че живее в среда, в която доверието е дефицит. Едно от най-страшните неща, заровени в дълбокото на народопсихологията ни, но изплуващо ежедневно – доверието е риск.

Не можеш да вярваш на никого, защото третият, а често и вторият в групата, обикновено е предател. Не можеш да вярваш на никого, защото в продължение на десетилетия държавата възпитаваше доносници (и продължава да го прави). Не можеш да вярваш на никого, защото институциите закрилят нечии интереси, не бранят справедливостта. Не можеш да вярваш на никого, защото дори в малките социални групички – в училище, на работа – всеки първо гледа себе си, а общото е само източник на лични облаги.

И колкото да си казваме, че това не се отнася до всички, колкото и да се разграничаваме от общите характеристики на общата народопсихология, някъде дълбоко си знаем, че изключенията са малко. Затова съм убедена – много майки след този случай са изнесли на дъщерите си лекция, че не трябва да вярват на гаджетата си. Че не трябва да правят такива неща, защото някой ден това може да съсипе живота им. Че трябва да не оставят следи от себе си никъде, за да не може никой да използва нищо срещу тях.

Доза Щастие

Нали разбирате, не ги учим да вдигнат гордо глава и да не им пука от присъдата на обществото. Учим ги да се крият, да сложат виртуален хиджаб, да скрият проявите на свободомислие, да не се забавляват, защото някой ден това може да бъде използвано срещу тях.

Сбъркана е цялата представа за морал на тази територия. Прощаваме на този, който краде, мами и унищожава съдби, особено ако е овластен. Особено ако ни е страх от него. Не прощаваме на жената, която се наслаждава на секса, на живота, на свободата си. Защото е безопасна.

В нашия език няма обидна дума за мъжа с фриволно сексуално поведение. За жената има десетки. Езикът отразява мисленето. Ако на снимките имаше мъж, целокупното българско общество щеше да изпита скрита гордост от „мъжкарството му“. Жената обаче трябва да е светица, защото ако не е – мъжът ѝ е мухльо. Ето в тази среда тези снимки хващат дикиш.

Много виновни има в тази история. И всички виновни са мъже. Този, който е дал снимките. Този, който ги е извадил от флашката в прокуратурата. Този, който ги е публикувал. Всички те са се изгаврили с една жена, за да съсипят мъжа ѝ.

Това не е просто мръснишка предизборна кампания. Това е огледало на мисленето ни. Това се случва ежедневно, само не е толкова публично. Схемата е ясна: съсипването на животи е рутинна операция. И всички вкупом му помагаме.

Сега това момиче ще се скрие изцяло. Ще спре да влиза в интернет, ще унищожи всяка следа от себе си във виртуалното пространство, което всички обитаваме. Защото парен каша духа. Но пък много жени ще продължат да получават dick pic от разни мъже, които не се страхуват от нищо – дори да излязат на бял свят, снимките на половите им органи няма да съсипят живота им завинаги.

Кой каза, че живеем извън Ориента?

ДС