Стефан Цанев: Не позволявайте насилие над себе си – от бог, от меч, от слово, от любов

Писателите на големите народи са щастливи - проблемите на техните народи са проблеми на света

„Всеки трябва да пази демокрацията най-много от себе си, особено ако в него е властта“, казва Стефан Цанев. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков - Стефан Цанев: Не позволявайте насилие над себе си – от бог, от меч, от слово, от любов

„Всеки трябва да пази демокрацията най-много от себе си, особено ако в него е властта“, казва Стефан Цанев. Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

Щастливите години са приятни за Стефан Цанев, но скучни. За мнозина от нас 2018-а бе пълна с тревоги – но за него бе и вдъхновена, заредена с „безпощадните метафори“ на интересното време, в което живеем. Когато липсва дистанция от събитията, в които си явен или косвен участник, оценката никога не е напълно трезва – погледът към тях на писател като Стефан Цанев също е емоционален, но е по-дълбок и проницателен, като гост от бъдещето е.

Новите му две пиеси са два портрета: единият на битките в душата на твореца, другият – на отчаянието от свободата. След дълга пауза актрисата Доротея Тончева се завърна на сцената с „Цигуларката на Бога“, скоро ще видим и Николай Урумов с „Плач на ангел“. И двата моноспектакъла са писани от Цанев специално за тези актьори.

Срещата ни със Стефан Цанев бе в навечерието на празниците, когато на родната литературна сцена стана малко Коледно чудо. Разговаряме как видя той тази прошка, защо българските творци не могат да прескочат „прага“ на националното и защо народът „не иска народовластие, а цезари“.

– Каква бе годината за Вас, г-н Цанев – щастлива ли бе и благодатна за сюжети? Немалко български творци влизат в своята есен обезверени и „Няма смисъл“ се превръща в последното им изречение. Какво ви дава смисъл в днешно време да продължавате да пишете?

Africa 300×600

– Някъде в далечната 1960 година бях писал: „Всеки ден трябва да се изживява като последен. Все едно си осъден на смърт – утре в пет те разстрелват. Имаш 24 часа на разположение. Какво ще направиш с тях?“. Тогава тези думи бяха нещо като поетическа платформа на романтично 20-годишно момче; сега, 60 години по-късно, това е жестоката реалност: утре в пет няма да ме разстрелят, но може да не доживея до изгрева поради една друга банална случка. Затова наистина изживявам всеки ден като последен и бързам да реализирам идеите, които имам. В момента пиша поемата „Небесна гледна точка“ и драмата „Убийството на Богородица“, други идеи чакат реда си, чукат на вратата, не ме оставят да спя. Нямам време за губене. Лошите драматични времена, каквито са днешните, ми помагат – действителността е пълна с безпощадни метафори, сюжети и драми те преследват отвсякъде. Щастливите години са приятни, но скучни.

– Приключвате годината с премиера на една нова пиеса и влизате в 2019-а с още една. Кои въпроси в „Цигуларката на Бога“ се отнасят лично за вас?

– Всички въпроси се отнасят за мен. Но не само за мен. Публиката, която одумва за лошо и за добро хората на изкуството, познава само външната им парадност, не познава истинския им живот, истинските им драми, мъките и терзанията, голготите и кръстовете, на които се саморазпъват. Тази моя пиеса-поема е реверанс пред хората на изкуството – артисти, художници, поети и музиканти, сред които имах щастието да изживея живота си.

„Най-тъжното е да надживееш изкуството си“, казва вашата героиня – не се ли стреми всеки творец към обратното, произведенията му да станат безсмъртни?

Bookshop 300×250 2

– Е да, така е. Ако за теб изкуството е мисия, а не начин на прехрана. Но, за съжаление, в повечето случаи идва тъжният ден, когато, останал сам и забравен, възкликваш: Sic transit gloria mundi*!

– Втората Ви нова пиеса, „Плач на ангел“, е за човек, който не желае свободата и иска да се върне обратно в затвора – защо 29 години след промените срещаме все повече носталгици по тоталитарното време, хора, „отчаяни от свободата“?

– Животът в диктаторските режими е по-подреден, по-сигурен за масовката (на колко хора, например, е нужна свобода на словото?), автократизмът, „силната ръка“ се приема като нещо естествено, дори желано. Брут и Касий убиват диктатора Юлий Цезар, за да възстановят републиката и демокрацията, погазени от него – и какво става? Народът погва да убие Брут и Касий, а обявява Цезар за бог. И после – 15 века: аve, сaesar! аve, сaesar! аve, сaesar! Това не е исторически парадокс, това е диагноза: народите не искат народовластие, народите искат цезар. Човекът е стадно животно и от пещерни времена е свикнал друг да го води, друг да мисли вместо него, друг да решава съдбата му, демокрация в природата не съществува: мравките, пчелите, овцете, воловете, вълците, лъвовете – искат ли демокрация? Така е и с народите – огледайте се на юг, огледайте се на север, огледайте се около себе си: аve, сaesar! аve, сaesar! аve, сaesar! Демокрацията е красива идея, измислена от философи, от мечтатели: общество на свободни индивиди, надмогнали животинските си инстинкти за йерархия, за власт, за плячка – красива идея, но беззащитна като красива жена на площада – всеки мъжага може да я похити и употреби за свое удоволствие. За да не се случи това – всеки трябва да пази демокрацията най-много от себе си, особено ако в него е властта!

– Мнозина носители на промяната се провалиха, а носителите на статуквото си остават на върха – защо?

– При нашия тъй наречен преход бе допусната перверзна историческа грешка: преходът от комунизъм към капитализъм, от диктатура към демокрация бе извършен от самата диктаторска Комунистическа партия. Ангели да бяха комунистите, пак нямаше да изпуснат властта и парите, и до последен дъх ще искат да запазят статуквото. Преди чрез държавата владееха парите, сега чрез парите владеят държавата.

– В „Плач на ангел“ има един призив: „Бъди българин!“. „Българщината“ е най-развяваният флаг напоследък – диагноза на какво е тази „неовъзрожденска“ страст по носиите, хората в ледените води, гръмките думи с мирис на кебапчета на мегдана? Дали не е заради тревогата ни, както казва Явор Гърдев, че сме с нищожно значение за света?

– Да, всички тези прояви на псевдопатриотизъм са израз на ниско национално самочувствие. Явор Гърдев, струва ми се, говори по-скоро за нищожното ни значение за света като създатели на изкуство. Иначе много се пърчим – ден през ден ще чуеш или ще прочетеш за „световно известния“ български художник еди кой си или за „световно известния“ писател еди кой си – направил човекът изложбица във фоайето на някой парижки хотел или публикували романчето му в Америка в 500 екземпляра – и станал световно известен! Световно известни сме си ние тук, в България – отвъд Драгоман, Калотина и Дунава никой не е чувал имената ни. Световно известни българи са оперните ни певци и двама-трима спортисти. Световни писатели нямаме. Нашата литература е пълна с добри, с талантливи, с гениални писатели, но с регионално, с тъй нареченото национално значение. Илюзия е, че ако писателят е национален, ще стане и световен. Вярно е обратното: бъди поет на света, поет на световните човешки проблеми – тогава няма как да не бъдеш поет и на своето Отечество. Другото е провинциализъм. Особено, когато народът е малък. Писателите на големите народи (САЩ, Русия) са щастливи – проблемите на техните народи са проблеми на света. Проблемите на нашия народ са само наши проблеми. Изходът е един – да направим нашите проблеми световен проблем. Напоследък едно момче се опитва да направи това, пожелавам му да успее.

– Живеем в непрекъсната драма, вие как успявате да се дистанцирате от това състояние?

– Никак даже не се дистанцирам. Но майка ми ме научи още от малък да не се унижавам, като показвам личните си преживявания, личните си страдания.

– Властта често обвинява медиите, че драматизират проблемите – стига се дотам председателят на Комисията по култура и медии в парламента да воюва срещу критичните гласове. И няма сила, която да спре този абсурд, какво е вашето обяснение?

– Властта деформира хората, никой властник не обича да му казват лоша дума. Напротив: извращението на съзнанието им стига дотам, че те най-сериозно си мислят, че всички трябва да им благодарим за мъката, че ни управляват и да ги хвалим за сторените от тях добрини на народа. Кажеш ли им някоя неприятна истина, веднага викват като библейски пророци: О, няма ненаказано добро!

– Преди време отказахте наградата „Златен век“ – съжалявате ли, че го направихте, при последствията от този жест?

– Не, не съжалявам. Реакцията на министъра на културата и на ченгетата беше нормална, нормално беше и това, че някои мои „колеги“ от злорадство се присъединиха към тях, техните хули не ме разстроиха особено. Едно друго нещо наистина ме огорчи: че нито един от наградените заедно с човека от Държавна сигурност не се отказа от наградата си. Нито един. Почувствах се самотен. Много самотен.

– Кои протести у нас имат успех?

– Успех имат протестите, в които материалните мотиви са съпроводени с морални обвинения. Такива бяха протестите на майките на деца с увреждания.

– Този протест се увенча с оставка, но не заради справедливите искания на майките, а заради жестоките думи на един вицепремиер – как бихте обяснили тази победа?

– Не познавам лично въпросния бивш вицепремиер, но не мога да повярвам, че той е произнесъл съзнателно тези жестоки думи. Понякога езикът, особено когато говорим, ни изиграва жестока шега – две разместени думи в словореда могат да обърнат смисъла. Този случай е предупреждение как трябва да мерим думите си. Думите могат да оскърбят, да унижат, да убият. Могат да погубят и теб самия. Което и стана в случая.

– Защо трагикомичният ремонт в центъра на София е по-интересен за гражданското ни общество от редица по-съществени проблеми като увеличението на цените на тока и водата, например?

– Поради любовта на хората да гледат сеир – колкото по-лошо, толкова по-интересно!

Между другото, винаги съм си мечтал площад „Славейков“ да стане нашата пиаца „Навона“ – любимия мой площад в любимия мой град, Рим. Не знам, обаче, дали общината се е сетила да възложи оформлението на площада на някой от нашите големи скулптури: Чапкънов, Павел Койчев, Крум Дамянов – или ще се наслаждаваме на художествена самодейност?

– В края на годината читателите на „Площад Славейков“ гласуват за културно събитие на годината – кое за вас е културното събитие на годината?

– Поемата „Зелда“ на Елин Рахнев.

За държавниците ни и тази година културата си остана повод за пиар, защо?

– Защо, нормално е. Държавниците се грижат за културата, само когато имат нужда от нея. По време на социализма изкуството се използваше за идеологическа пропаганда, затова държавата полагаше грижи за него. Сега, понеже сме уж капитализъм, обявиха изкуството за стока. Отношението на всеки държавник към културата зависи от собствената му култура. Като имаме предвид каква е тя, май ще е по-добре да кажем като Гюстав Курбе, че държавата ще изпълни своя дълг към изкуството, като престане да се занимава с него. Вижте докъде грижата на държавата доведе държавните театри в провинцията, превръщайки ги в нерентабилни неконкурентноспособни търговски предприятия. И докога всичките над 50 театри, опери и оркестри ще продължават да бъдат държавни – докато бъдат разсипани окончателно ли?

Навремето, при социализма, тази централизация беше оправдана – тя означаваше централизирана цензура, а сега? Кому е нужна тази унифицираща и обезличаваща централизация? Ако говорим сериозно за реформа, държавни трябва да останат в столицата само Националният театър, Националната опера, Софийската филхармония, може би и Музикалният театър. За разкош държавни биха могли да бъдат още 4-5 театъра извън София – в Пловдив, Бургас, Варна, Русе, Плевен – толкоз. Останалите следва да бъдат предадени на общините. Всеки град ще има такъв театър, какъвто иска да има и какъвто заслужава. Ако не ще, ако не може – няма да има. Но ако има – ще се грижи за него като за храм на духовността, а не като за квартална бакалия. Не казвам нищо ново – така е по света, така е в Англия, така е и в Турция. Навсякъде съществуват три вида театри: държавни, общински и частни – държавните са престижни и представителни, общинските са истинските живи действащи народни театри, в частните се ражда авангардът.

– Само парите ли са проблем за българската култура?

– Парите са проблем, разбира се, но по-големият проблем е в нас самите. Колкото и да ни е трудно, щом сме се обрекли на това красиво и безсмислено нещо, което не се яде, не се пие – наречено изкуство, ние сме длъжни да издържим, да не се предаваме, да не се превръщаме в амбулантни търговци, да не снижаваме качеството на своето изкуство, за да се нагодим към масовия пошъл вкус. С ужас гледам как талантливи актьори се превръщат в най-долни чалгаджии и халтураджии по телевизиите, с още по-голям ужас гледам как публиката се радва на техните простотии. Въпросът не е само личен – свличайки се надолу, ти повличаш след себе си и публиката, колкото си по-талантлив, толкова повече хора опошляваш, толкова си по-вреден. Знам дежурното извинение: правим изкуство за народа, народът иска такова изкуство. Аз пък припомням думите на Чехов: „Не Гогол трябва да слезе до народа, а народът трябва да се издигне до Гогол!“. Иначе какъв е смисълът?

– Присъствахте на рядко събитие преди Коледа – един писател поиска прошка за думите си по адрес на друг писател. Какъв е Вашият коментар?

– Беше малко Коледно чудо. Не му отиваше на таланта на Милен Русков да изговори такива грозни думи срещу Георги Господинов. Те двамата са сред водещите писатели на нашето време. Талантливият човек е толерантен. Не съм чувал Атанас Далчев, Радичков или Валери Петров да говорят лошо за някой свой колега. Такива ругатни са от репертоара на бездарниците, те нямат друг шанс да се прочуят, освен като охулват талантливите. Чест прави на Георги Господинов, че не отвърна на ругатните на Милен Русков, браво и на Милен Русков, че намери мъжество да поиска прошка. Само дано е искрен.

– Грамотата за „най-четен съвременен писател“, връчена на Венета Райкова, предизвика скандал и обиди мнозина. „Писател“ ли е Венета Райкова? Проблем ли са присъствието ѝ и успехите ѝ на книжния ни пазар?

– Не съм чел книгите ѝ, не мога да съдя. Мога да кажа само едно: не всеки, който пише, е писател. Ако книгите на Райкова наистина са пошли – какво правят в Градската библиотека? Хората там са достатъчно образовани и интелигентни и би трябвало да не купуват и да не разпространяват долнопробни четива, защото читателите се предоверяват на техния вкус – щом дадена книга е в библиотеката, значи е стойностна – и се заразяват с пошлост.

– На кой автор бихте присъдили грамота „Най-четеният от Стефан Цанев съвременен писател“?

– На Васил Балев. В компютъра си имам запазени повече от 30 негови ръкописа на стихове, пиеси и приказки. Обичам да го чета, не само защото е талантлив, а и защото е с половин век по-млад от мен. Както казваше Далчев навремето, когато дружеше с нас: „Дружейки с младите, аз надниквах в бъдещето“ – чрез Васил Балев аз надниквам половин век напред.

– Какво бихте пожелали за Коледа на себе си и на читателите на „Площад Славейков“?

– Не позволявай никакво насилие над себе си, откъдето и да иде то – от бог или от цар, от меч или от слово, дори когато е от обич! – както са казали богомилите.


* Тъй преминава световната слава! (Думи, отправяни към главата на римокатолическата църква при неговото възкачване на папския престол, за да му се припомни крехкостта на всяка човешка власт.)

OPERA OPEN