Всеки от нас е Христос и всеки е разпнат

Мантеня, „Мъртвият Христос“, около 1500 г., музей „Брера“, Милано. Снимка: „Площад Славейков“ - Всеки от нас е Христос и всеки е разпнат

Мантеня, „Мъртвият Христос“, около 1500 г., музей „Брера“, Милано. Снимка: „Площад Славейков“

„Нашата надежда трябва да бъде винаги по-голяма от нашите проблеми.”
Йоханес Рау, бивш президент на ФРГО

Съветът на Рау е безценен урок по живот и себесъхранение, но този урок едва ли е осъществим, едва ли би могъл да бъде убедително преподаден и подобаващо научен без участието на Богочовека в людската ни участ. Рождество Христово, Разпятието и Възкресението са не просто и само спътници на това съдбовно участие, а и негови незаличими белези, и негова органика. Възкресението е общочовешки празник и като такъв би трябвало да ни вдъхновява и обединява в общ път към общи цели, но на практика не става така.

Всеки си има свой собствен, свой личен празник и всеки си го празнува по своему – индивидуализирането, персонализирането, фрагментирането на каузи, които би трябвало да ни сплотяват, е неизбежен процес. Античната, но обсебена впоследствие от Маркс теза, че човекът (конкретният човек, а не абстрактното човечество) е мярка на всички неща, трябва да бъде разбирана и в този ѝ тревожен смисъл. Смисъл, който изчерпва за едни от нас Великден с панерчето шарени яйца на масата в хола, за други – с агнешкото на семейната трапеза, за трети – с поредицата почивни дни, с която приключва един пролетен месец и започва друг, още по-пролетен. Само за малцина от нас Възкресението все още носи в плътта си онази извечна символика, която придружава неотлъчно каменистия ни път от бита към битието. Да битовизираш Възкресението, значи да подкопаеш неговото величие, значи не да го приземиш, заземиш и направиш вседостъпно и съвместимо с всеки от нас, а да опорочиш подвига Христов, да ограбиш неговата метафоричност, да го превърнеш от олицетворение в делничност. Ако някой своенравен читател реши, че чрез казаното намеквам, че така стъпка по стъпка нашата основана върху Божието наследство цивилизация по-скоро деградира морално и се превръща в плакативна и псевдохристиянска, сиреч християнска по име, по ритуал и хералдика, но не и по духовно съдържание, няма да е далеч от авторовата теза.

Като никоя друга световна религия християнството е религия на споделеността, на емпатията, на съпричастността, на поделената с ближния (а ближен в библейския контекст е всеки – дори и непознатият) риза. Доколкото се себеразбирам и себеизживявам като православен християнин, ще се опитам да споделя моето понятие за Възкресение Христово. Ключовият въпрос в този ми опит е доколко и с какво моята представа се разграничава от колективистичната и доколко и с какво се приобщава към нея. При което под колективистична представа разбирам представа не само национална, а и представата, присъща на цялата ни технократична цивилизация. Дори само обстоятелството, че година след година навръх празника в обществения дебат по темата медиите отделят много по-голямо внимание на критериите, по които да си изберем крехко агнешкото в месарницата, на рецептите за блюда, козунаци и яйца и на промоционалните ваканционни оферти на туристическите къщи, отколкото на смисъла на Христовата саможертва, говори колко безнадеждно сме се отдалечили от първообраза. Това отдалечаване поставя на дневен ред горчивия въпрос за съвместимостта и несъвместимостта на Божието и людското, но за да му отговорим, трябва да напишем нова Вечна книга. Докато нашата цел е далеч по-скромна: да припомним, да възстановим поне искрица от автентичността на този свят ден.

За мен Възкресението носи, пренася през вековете и хилядолетията до всеки от нас онази витална и безсмъртна, онази животворна надежда, която прави непоносимостта на бита поносима, превръща мъченическия ни земен път в по-малко мъченически. Спасителя възкръсва, не за да ни смае и не дори за да се себелегитимира чрез едно чудо пред нас, човеците, а за да онагледи (смертию смерть поправ) неунищожимостта на доброто, за да засвидетелства победата на надеждата над безнадеждността. Дори смъртта се оказва безсилна пред надеждата – това е най-съществената поука, която би трябвало да извлечем от Възкресението. Не го ли сторим, ще обезсмислим, ще пропилеем най-великото и очовечаващо наследство на генезиса – саможертвата на Месията. Като всяко Божие дело, и това е адресирано до нас, човеците. При това до всички човеци – не само до вярващите. Защото не за вяра става дума в случая. И не за безверие. Става дума за живот, за оцеляване, за всевечност, за надмогване на бита в името на битието. Можем да приковем надеждата към кръста, можем да я заточим в гробницата, но не можем да я погубим – тя е по-силна, по-жизнеспособна и от Разпятието, и от смъртта. Нещо повече: заредена с висш смисъл, смъртта се превръща за надеждата от гибел в безсмъртие. Безсмъртие физическо и безсмъртие метафизическо. Слети чрез Възкресението ведно, двете безсмъртия прокарват мост между Божието и людското, правят човека съвместим с Бога, обединяват Творец и сътворено, възвисяват раба Божи до Връх и корона на Първосъзданието.

Всеки от нас – учи Шъруд Андерсън – е Христос и всеки е разпнат. А всичките ни многобройни попътни разпятия могат да бъдат сведени до Разпятието, до драматичното двуборство между безнадеждността, с която е белязан физическият ни бит, и надеждата, озаряваща Възкресението. И ако Сина Божи пое чрез Разпятието нашата людска греховност, за да я изстрада, Той го направи не за да ни разтовари от лична морална отговорност, а за да ни подскаже, че всеки от нас трябва да поеме кръста си по примера Христов.

Неизстрадана радост няма: за да се насладим на блаженството на Възкресението, трябва преди това да изстрадаме мъченическия си път към него – всеки за себе си и всички заедно. В името Божие. И в името людско.

Bookshop 728×90