Този текст е публикуван преди повече от 9 месеца

Всеки от нас е Христос и всеки е разпнат

Мантеня, „Мъртвият Христос“, около 1500 г., музей „Брера“, Милано. Снимка: „Площад Славейков“ - Всеки от нас е Христос и всеки е разпнат

Мантеня, „Мъртвият Христос“, около 1500 г., музей „Брера“, Милано. Снимка: „Площад Славейков“

„Нашата надежда трябва да бъде винаги по-голяма от нашите проблеми.”
Йоханес Рау, бивш президент на ФРГО

Съветът на Рау е безценен урок по живот и себесъхранение, но този урок едва ли е осъществим, едва ли би могъл да бъде убедително преподаден и подобаващо научен без участието на Богочовека в людската ни участ. Рождество Христово, Разпятието и Възкресението са не просто и само спътници на това съдбовно участие, а и негови незаличими белези, и негова органика. Възкресението е общочовешки празник и като такъв би трябвало да ни вдъхновява и обединява в общ път към общи цели, но на практика не става така.

Всеки си има свой собствен, свой личен празник и всеки си го празнува по своему – индивидуализирането, персонализирането, фрагментирането на каузи, които би трябвало да ни сплотяват, е неизбежен процес. Античната, но обсебена впоследствие от Маркс теза, че човекът (конкретният човек, а не абстрактното човечество) е мярка на всички неща, трябва да бъде разбирана и в този ѝ тревожен смисъл. Смисъл, който изчерпва за едни от нас Великден с панерчето шарени яйца на масата в хола, за други – с агнешкото на семейната трапеза, за трети – с поредицата почивни дни, с която приключва един пролетен месец и започва друг, още по-пролетен. Само за малцина от нас Възкресението все още носи в плътта си онази извечна символика, която придружава неотлъчно каменистия ни път от бита към битието. Да битовизираш Възкресението, значи да подкопаеш неговото величие, значи не да го приземиш, заземиш и направиш вседостъпно и съвместимо с всеки от нас, а да опорочиш подвига Христов, да ограбиш неговата метафоричност, да го превърнеш от олицетворение в делничност. Ако някой своенравен читател реши, че чрез казаното намеквам, че така стъпка по стъпка нашата основана върху Божието наследство цивилизация по-скоро деградира морално и се превръща в плакативна и псевдохристиянска, сиреч християнска по име, по ритуал и хералдика, но не и по духовно съдържание, няма да е далеч от авторовата теза.

Като никоя друга световна религия християнството е религия на споделеността, на емпатията, на съпричастността, на поделената с ближния (а ближен в библейския контекст е всеки – дори и непознатият) риза. Доколкото се себеразбирам и себеизживявам като православен християнин, ще се опитам да споделя моето понятие за Възкресение Христово. Ключовият въпрос в този ми опит е доколко и с какво моята представа се разграничава от колективистичната и доколко и с какво се приобщава към нея. При което под колективистична представа разбирам представа не само национална, а и представата, присъща на цялата ни технократична цивилизация. Дори само обстоятелството, че година след година навръх празника в обществения дебат по темата медиите отделят много по-голямо внимание на критериите, по които да си изберем крехко агнешкото в месарницата, на рецептите за блюда, козунаци и яйца и на промоционалните ваканционни оферти на туристическите къщи, отколкото на смисъла на Христовата саможертва, говори колко безнадеждно сме се отдалечили от първообраза. Това отдалечаване поставя на дневен ред горчивия въпрос за съвместимостта и несъвместимостта на Божието и людското, но за да му отговорим, трябва да напишем нова Вечна книга. Докато нашата цел е далеч по-скромна: да припомним, да възстановим поне искрица от автентичността на този свят ден.

Четенето е безопасно за вашето здраве

За мен Възкресението носи, пренася през вековете и хилядолетията до всеки от нас онази витална и безсмъртна, онази животворна надежда, която прави непоносимостта на бита поносима, превръща мъченическия ни земен път в по-малко мъченически. Спасителя възкръсва, не за да ни смае и не дори за да се себелегитимира чрез едно чудо пред нас, човеците, а за да онагледи (смертию смерть поправ) неунищожимостта на доброто, за да засвидетелства победата на надеждата над безнадеждността. Дори смъртта се оказва безсилна пред надеждата – това е най-съществената поука, която би трябвало да извлечем от Възкресението. Не го ли сторим, ще обезсмислим, ще пропилеем най-великото и очовечаващо наследство на генезиса – саможертвата на Месията. Като всяко Божие дело, и това е адресирано до нас, човеците. При това до всички човеци – не само до вярващите. Защото не за вяра става дума в случая. И не за безверие. Става дума за живот, за оцеляване, за всевечност, за надмогване на бита в името на битието. Можем да приковем надеждата към кръста, можем да я заточим в гробницата, но не можем да я погубим – тя е по-силна, по-жизнеспособна и от Разпятието, и от смъртта. Нещо повече: заредена с висш смисъл, смъртта се превръща за надеждата от гибел в безсмъртие. Безсмъртие физическо и безсмъртие метафизическо. Слети чрез Възкресението ведно, двете безсмъртия прокарват мост между Божието и людското, правят човека съвместим с Бога, обединяват Творец и сътворено, възвисяват раба Божи до Връх и корона на Първосъзданието.

Всеки от нас – учи Шъруд Андерсън – е Христос и всеки е разпнат. А всичките ни многобройни попътни разпятия могат да бъдат сведени до Разпятието, до драматичното двуборство между безнадеждността, с която е белязан физическият ни бит, и надеждата, озаряваща Възкресението. И ако Сина Божи пое чрез Разпятието нашата людска греховност, за да я изстрада, Той го направи не за да ни разтовари от лична морална отговорност, а за да ни подскаже, че всеки от нас трябва да поеме кръста си по примера Христов.

Неизстрадана радост няма: за да се насладим на блаженството на Възкресението, трябва преди това да изстрадаме мъченическия си път към него – всеки за себе си и всички заедно. В името Божие. И в името людско.

Colibri april 2017

Подкрепете ни!

Скъпи читатели, „Площад Славейков“ има нужда от вас.

Никога до днес не сме разказвали за трудностите, които има нашата медия сред конкуренцията на сензационната журналистика и паразитирането на редица популярни сайтове с авторски текстове от нашия онлайн площад. Истината е, че съществуването ни е възможно благодарение основно на културните институции, които ни ценят като истинския културен портал на България.

Сега се намираме в извънредна ситуация. Колапсът на родния културен живот ще се отрази фатално на „Площад Славейков“. А точно днес, когато изолацията става начин на живот, ние осигуряваме достъп до културата във вашия дом, даваме ви това, от което карантината ви лишава.

Затова се надяваме да ни подкрепите и да минем през критичните времена заедно. С вашата помощ „Площад Славейков“ ще продължи да бъде прозорец към културата и към света.

Ако цените нашето присъствие в интернет, ако държите на нашата позиция, независимо дали сме на едно мнение с вас, ако желаете и занапред да бъдем част от вашето ежедневие, подкрепете ни!

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg