Найден Тодоров и Камий Тома

Този текст е публикуван преди повече от 3 години

Цветан Тодоров и неговият двойник, следен от ДС

Излиза сборник с есета на философа, посветени на България

„Държавна сигурност взема на прицел не виновните, а невинните, които трябва да бъдат държани постоянно в страх, за да ѝ сътрудничат и да допринесат за постигането на един друг идеал – за напълно прозрачно общество, намиращо се под постоянно наблюдение, където машината за контрол ще знае всичко за всички“, казва Цветан Тодоров. Снимка: ЕПА/БГНЕС - Цветан Тодоров и неговият двойник, следен от ДС

„Държавна сигурност взема на прицел не виновните, а невинните, които трябва да бъдат държани постоянно в страх, за да ѝ сътрудничат и да допринесат за постигането на един друг идеал – за напълно прозрачно общество, намиращо се под постоянно наблюдение, където машината за контрол ще знае всичко за всички“, казва Цветан Тодоров. Снимка: ЕПА/БГНЕС

Знам, че Държавна сигурност е натрупала дебело досие за мен, но никога не съм проявявал любопитство да го видя.

Най-важните текстове, написани от Цветан Тодоров за България, излизат в есеистичен сборник. Големият философ и интелектуалец си отиде на 7 февруари 2017 г. в Париж, където живя повече от 50 години.

Тодоров не е писал отделна книга за България, отбелязва в предговора проф. Стоян Атанасов. Но спомените и размислите за родната страна заемат важно място в неговото творчество, затова Атанасов събира есетата на своя близък приятел и колега в настоящия сборник, озаглавен „За България“ (изд. „Изток-Запад). Желанието на съставителя е да получи по-пълна представа за идейната и емоционална връзка на Тодоров с България.

Книгата не е замислена след смъртта на Цветан Тодоров – година преди кончината на автора Атанасов получава одобрението му и за изданието, и за подбраните статии.

Преводите от френски език са на Зорница Павлова, Стоян Атанасов и Тодорина Атанасова.

Представяме ви един от текстовете, написан от Цветан Тодоров за предговор към френското издание на книгата на Веселин Бранев „Следеният човек“ (Vesko Branev, L’hommesurveillé, Paris, AlbinMichel, 2009), излязла и в България.

Следеният човек

В края на ноември 1957  г. младият българин Веско Бранев, който учи кинорежисура в Източен Берлин, решава да се установи в западната част на града. Навремето непреодолимата стена още я няма, тъй че е достатъчно да се качи на метрото в правилната посока. За него започва нов живот. Ала той бива прекъснат след около пет месеца: Бранев е задържан посред бял ден, хвърлен в един затвор на Източен Берлин, а малко след това и върнат в България, където ще го разпитват дълго, преди да го пуснат.

От този момент в продължение на петнадесет години органите на политическата полиция, наричани в България Държавна сигурност, ще го следят отблизо; през следващите петнадесет години, до падането на комунистическите режими в Източна Европа, ДС ще продължава да го спохожда от време на време. През 1997 г. Бранев емигрира в Квебек, но през 2000 г. се завръща в родината, за да си прочете тайното досие в Държавна сигурност: осемстотин страници полицейски доклади и доноси. Настоящата книга се ражда от четенето на това нежелано биографично разследване.

Книгата обаче е нещо много повече от свидетелство от частен характер. През призмата на личната си история Бранев успява да нарисува впечатляваща картина на всекидневието в Източна Европа през целия комунистически период от 1944 до 1989 г. За разлика от известните разкази на лагеристи като Евгения Гинзбург или Варлам Шаламов, повествованието на Бранев не описва впечатляващи събития, нито крайни прояви на насилие. Не: под неговото перо оживява по-скоро „свободният“ живот на обикновените граждани, по-точно на творческите и интелектуалните среди, в свят, където свобода определено няма. Иска ли човек да разбере как обикновени, нормални, симпатични и интелигентни хора биват превръщани в сътрудници на политическата полиция, в доносници на техните приятели и роднини, но и как тези хора, живеещи в тоталитарна страна, се стремят да отстояват поне малко от свободата и достойнството си, той трябва да прочете книгата на Бранев. Няма значение дали читателят е от Източна или от Западна Европа, или пък от друг континент: той лесно ще види и себе си сред тези жалки или патетични личности, подложени на натиска на всесилния държавен апарат. Така си даваме сметка, че страните, допуснали тоталитарни режими, са били нещо като огромни лаборатории на открито, където може да се наблюдава как се държат хората в условията на потисническа държава.

И така, „Следеният човек“ разказва историята на един гражданин на комунистическа страна. Той не се поддава на манипулиране, но не е и герой, изправен пред смазващата машина на властта. Това е една обикновена и в същото време потресаваща история. С пределната си морална почтеност и с литературния си талант Бранев я превръща в художествена творба.

Веднага трябва да кажа на читателя, че за мен Веско Бранев не е просто автор. Запознахме се през есента на 1959 г., точно преди петдесет години – цяла вечност, – и оттогава не сме губили връзка. Навремето са ми оставали три години и половина живот в България, само че аз естествено не съм го знаел. Тогава нямахме време да се сближим много, още повече, че той е със седем години по-голям от мен, а за двадесетгодишните това е сериозна възрастова разлика. Между нас обаче се роди още тогава силно чувство на симпатия. То продължава и до днес.

Мога да възстановя впечатлението, което ми правеше той в ония далечни години. Веско имаше особен чар, не толкова с физическата си външност, колкото с начина си на говорене. Не държеше речи, не редеше аргументи; той беше преди всичко изключителен разказвач. Непрекъснато разказваше някаква историйка, виц, нещо преживяно или чуто, с усет за многозначителния детайл и артистична недоизказаност, които ни покоряваха. Освен това тези историйки ни разсмиваха, и то по особен начин, защото предмет на присмеха в крайна сметка се оказваше самият разказвач. Разказваше също с особена охота за западни филми, които някак си успяваше да види в София, макар че не ги пускаха по кината: разказите му се превръщаха в сценки, където той имитираше различните герои. Спомням си например как ни разказа и изигра смъртта на героя, чиято роля изпълняваше Белмондо в „До последен дъх“ на Жан-Люк Годар: бяхме сащисани! Когато няколко години по-късно видях филма в Париж, бях разочарован: имитацията на Веско бе по-силна от оригинала…

В същото време за мен Веско беше малко загадъчна личност. Никой не ми го беше казал направо, но се досещах от редица намеци, че той се бе опитал да избяга на Запад, само че неуспешно, и че си бе имал вземане-даване със страховитата Държавна сигурност (подробностите около тази история научих едва като прочетох книгата). Тази леко бунтарска репутация го правеше още по-интересен, обгръщаше го с непроницаем ореол, но аз избягвах да го питам за тези неща. От книгата научаваме, че са му забранявали да говори за тях, тъй че дискретността ни беше взаимна.

След заминаването ми за Париж през 1963 г. срещите ни станаха по-редки, но запазихме връзка. Идвал е много пъти при мен във Франция, говорили сме дълго и волно. През осемдесетте години аз бях със семейството си в България и той ни показа своя филм „Хотел Централ“. Хареса ми. После научих, че емигрирал в Квебек при сина си; започнахме да си говорим по телефона от време на време.

През 2004 г. получих писмо от Веско. Четенето и препрочитането на неговото впечатляващо полицейско досие оживило много спомени за годините, свързани с тези документи, но и за времето преди това. Питаше ме дали съм съгласен да ми праща тези писания, откъслечни разкази, в които се опитваше да даде форма на преживяното. Мисля, че ми бе отредил тази роля, защото сме близки, пък и бях публикувал книги: искаше да разбере дали това, което пише, може да представлява интерес за други. Приех веднага с удоволствие и в продължение на няколко години получавах тези откъси, на които отговарях със свои коментари. Така един ден получих пълния ръкопис.

Бранев не се стреми да анализира абстрактно тоталитарния феномен; интересува се единствено от въздействието на този режим върху поведението и психологията на хората. Трябва да се каже, че в това отношение комунистическите общества дават по-богат материал, отколкото нацизмът. Нацистка Германия съществува 12 години, половината от които преминават в екстремна ситуация на война, докато комунизмът се задържа 45 години в страните от Източна Европа и 74 години в Русия – живот на няколко поколения.

Някои от чертите на този свят, довели до промени в поведението на хората, са вече отбелязвани и от други анализатори или свидетели. В източноевропейските общества принадлежност­та към комунистическата идеология все повече играе ролята на обикновен ритуал: всички се позовават на нея, никой – или почти никой – не вярва в нея; безусловното подчинение пред шефа обаче е абсолютно необходимо.

Средностатистическият комунист не е някакъв фанатик, той по-скоро е циник, който прави необходимото, за да си осигури привилегировано положение и да живее по-добре. Двигател на обществения живот не е вярата в някакъв идеал, а волята за власт.

Държавна сигурност обаче не е чиста формалност, дейността ѝ е от съществено значение за функционирането на режима, който би рухнал на другия ден, ако не се опираше на репресивен апарат. Противно на афишираните намерения, ролята на ДС не е да се бори с враговете или да наказва виновните: ако изобщо е имало такива (нещо малко вероятно след безмилостната репресия през първите години), обикновената полиция и правосъдието спокойно биха се справили с тях. Държавна сигурност взема на прицел не виновните, а невинните, които трябва да бъдат държани постоянно в страх, за да ѝ сътрудничат и да допринесат за постигането на един друг идеал – за напълно прозрачно общество, намиращо се под постоянно наблюдение, където машината за контрол ще знае всичко за всички.

Конституцията и законите не са първа грижа на агентите от ДС, както и на останалите велможи – висши партийни апаратчици или сановници, за които индивидуалната воля винаги може да застане над общовалидния закон, дори той да отговаря напълно на духа на комунизма. Тук всичко може да се уреди, да се уговори, да се купи: изключението е заместило правилото. Връзкарството и облагодетелстването се ширят навсякъде, търсенето на влиятелен вуйчо, зет или братовчед е единственият начин да се решат хилядите проблеми на ежедневието. Гръмко прокламираното равенство между всички граждани служи всъщност за фасада на едно кастово общество, изградено от различни концентрични кръгове около центъра на властта – партийното Политбюро начело с Генералния секретар – инстанции, които пък са подчинени на съветските господари.

1 2Следваща страница

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах