Георги Дюлгеров: С нито един филм не съм изменил на съвестта си

75 години навърши Георги Дюлгеров в края на септември. Режисьорът не отбеляза юбилея с помпозни празненства, а с прожекция в театър „Сити Марк“ преди дни в столицата. Показана бе възстановената (ремастерирана) трета серия на „Мера според мера“. Оказва се, че „Мера според мера“ не съществува на позитив в Националната филмотека – и днес усилията на режисьора са да възстанови филма от едно фалшиво копие.

Поканихме Георги Дюлгеров, за да поговорим за успеха на българското кино преди и след промените, за компромисите в професията, за незаснетите филми, за разликата между публика и зрители и за липсата на елит на нацията.

– Г-н Дюлгеров, ако сега трябваше да започнете кариерата си в киното, каква история бихте разказали?

– Зависи къде се намирам. Сега едва ли бих разказал това, което съм разказвал, когато съм бил млад. Когато човек е на 27 години (тогава започнах аз), мисли с един акъл, а на 75 – със съвсем друг. Дълбоко съжалявам днешните млади, защото започват толкова късно. Тези филми, които можеш да направиш, когато си в началото на 20-те и в края на 30-те, не можеш да направиш, когато си на 40. Не можеш да ги направиш, когато си на 50. Те зависят от човешката ситуация. Днес дебютират в най-добрия случай на трийсет и няколко, но има и дебют след 50 години – нечовешко е. Така че филмите ми са свързани с времето, в което съм живял, и в зависимост от годините, на които съм бил. Ако трябва да направим обзор на филмите ми, вероятно можем да ги делим на два периода – до и след 1990 г. Всички филми, които съм направил до 1990-а са посветени на едно нещо, което тогава страшно много ме е занимавало – конфликта между личността и обществото, което днес наричаме тоталитарна система. Разбира се, негативите винаги са били на страната на системата, личността винаги е страдала. След 1990-а вече се занимавах с други неща.

– Много ли са разказите в папката Ви с незаснети истории преди и след промените?

– Има някои, за които особено много ме боли и страшно съжалявам. Имам и проект, който сега не минава по разни комисии и също ми е скъп, но няма да се жалвам и да хленча. Проектът, за който наистина ми е жал, че не стана, и много ме е яд за това, е за Съединението – тема, която страшно много ме вълнува. През 1984 г. бях пред снимки на този филм. Възобнових опита си да направя същия проект през ХХІ век и пак не стана. Съжалявам много, защото лудостта на онези българи, които са направили Съединението въпреки всички велики сили, въпреки покровителката Русия, въпреки благоразумните съвети на Батенберг и Каравелов, и са успели, е нещо, което заслужава да се вгледаш в него. Но не като публицистично събитие – за него твърде много се приказва на всеки 6 септември, а да се вгледаш в хората. Що за човек е бил Захарий Стоянов, да речем – вечният втори, медвенското овчарче, което на 20 години се научава да чете и пише и написва една от най-великите книги, „Записки по българските въстания“? Кой е бил този втори, който се е страхувал да стане първи? И въпреки всичко, обстоятелствата са го натикали той да оглави това Съединение, но той до такава степен е бил толерантен и е придърпвал другите около себе си, че е дал шанс на всеки един около него да повярва, че той прави Съединението. И то затова успява.

Тогава си давах ясна сметка, че за Съединението може да се разкаже и през Чардафон. Но щеше да бъде повторение на „Мера“-та. Да сложиш чешита и през неговите очи да разкажеш историята. Искаше ми се да разкажа филма през Захарий. Той е сложна личност със страхотни залитания и убеждения, с голяма самокритичност. Един добър кълн от българите, добър екземпляр. В „Записките“ той непрекъснато разказва със самоирония за себе си.

– Имате ли актьор за образа на Захарий Стоянов?

– Това пак зависи от времето. През 1984 г. Захарий щеше да е Ивайло Христов, който тогава беше на 29-30 години и тъкмо изгряваше като актьор. Ивайло, освен че има визуална прилика със Захарий, има енергия и чувство за хумор – а Захарий е имал чувство за хумор. В началото на ХХІ в., когато отново взех да се замислям, все още млад беше Филип Аврамов и той можеше да го направи. Дори не съм говорил с него, ние не сме много близки, но си мислех за него. Там има и много други прекрасни герои – Чардафон, Спиро Керпията…

– Филип Аврамов прави великолепна роля като Димитър Общи във „Възвишение“ – с какви очи гледахте този филм?

– Не ме питайте за това – защото ще трябва да направя един дълъг и пространен разговор за достойнствата и недостатъците на филма, а не е това темата.

– Какво цените най-много в българското кино от ХХІ век?

– Не се наемам в такъв разговор да правя обобщение. Ценя това, че има хора, които отстояват себе си, както и онова, което мислят, че е кино – и че го правят въпреки всичко. И за да не изпадам в многословие, ще дам един-единствен пример – Любомир Младенов. Възхищавам се на това момче; той е визуалист, минималист, човек, който е дълбоко убеден, че киното е изкуство. Завърши в много тежки години, през 90-те, когато се снимаха малко филми и мнозина около него направиха компромиси, нагодиха се към така наречените изисквания на пазара. За съжаление, това не са „изисквания на пазара“, а пораженията, които американското кино, едно раково образувание, нанесе в културата и кинокултурата в частност. Любчо отстоя себе си и прави такова кино, каквото обича. То не е зрителско, а е изкуство. Последният филм, който направи, е „Кораб в стая“. Много го харесвам. Преди това направи „Ловен парк“ – без пари, сам, извън държавната система. Това ценя аз – хора, които не се нагаждат, не се приспособяват, не се навеждат.

– Какво ще кажете за онези т. нар. независими български филми, които не се правят с пари от държавата, а частно? Някои от тях са най-касовите в най-новата ни история – „Шменти капели“, „Чужденецът“, „Живи легенди“?

– Не харесвам нито „Живи легенди“, нито „Чужденецът“, а това другото не съм гледал. Защото това е точно нагаждане, подражателство на т. нар. зрителско кино. Дълбоко не харесвам тези филми.

– Защо филмите на големите български режисьори отпреди 1989-а нямаха широка аудитория след промените?

– А, това е хубава тема. Защото останаха верни на себе си – за разлика от някои наши критици, които се възхищаваха как румънците успели да пробият. Не мисля, че това, което направиха румънците, е чак такъв пример за подражание. Те много хитро помирисаха какво се търси, какво се котира на Запад и се намърдаха в тази ниша. Измежду филмите, които произведоха, има и хубави, да речем филмите на Кристиан Мунджиу. Нашите останаха верни на себе си. Иван Черкелов, Иглика Трифонова, Людмил Тодоров, Красимир Крумов-Грец продължиха да правят това кино, с което създадоха новата вълна в края на 80-те („Парчета любов“, „Бягащи кучета“ и т.н.). Не беше лицемерно от тяхна страна, когато в края на 80-те казаха:
„Ние искаме да създаваме за себе си, за това, което знаем, което можем да видим и да пипнем, защото знаем, че то е истина, а останалото звучи като фалш“. След това те продължиха да бъдат верни на себе си, да отстояват себе си.

– Но защо не достигат до публиката?

– Въпроса за публиката мога да коментирам спокойно, защото аз от социалистическо време, от време оно съм казал, че не може да има понятие „публика“, няма такова нещо. Има зрители, а публиката са онези, които отиват, купуват си билети и ядат пуканки в салоните. С тази публика сега отчитат големите касови успехи, които са много смешни в сравнение със зрителите, които събираха нашите филми преди 1990-а. Зрител е този, който е отишъл на кино, видял, развълнувал се е и е влязъл във филма, така че нещо му е останало. Качественият зрител за мен има огромно значение. Количественият зрител няма никакво значение. Аз съм дълбоко убеден, че и Черкелов, и Людмила, и Иглика, и Грец имат своите зрители. Друг пример – неотдавна говорих с един наш професор в Брюкселската консерватория, Боян Воденичаров. Стана дума за Едуард Захариев и той каза: „Преброяване на дивите зайци“ и „Вилна зона“ в ония времена ни дадоха надежда да живеем“. Това е качественият зрител!

– Една шепа зрители, какво влияние е това?

– Достатъчно. Елитът на една нация е в тази шепа. Нека не се лъжем с псевдо-демократични категории. 6% от хората в Москва гледат театър. Не съм сигурен в България дали има и 6%. Не знам колко е процентът на интелигентния зрител, но това е елитът на нацията. Тодор-живковия лозунг „По-близо до народа“ да го забравим.

„Големите касови успехи на българското кино днес са смешни в сравнение със зрителите, които събираха нашите филми преди 1990-а.“ Снимка: Емил Л. Георгиев/Площад Славейков

– Този принцип днес е много по-валиден от времето на Тодор Живков.

– Валиден е, защото отърва на т. нар. мениджъри и разпространители.