Преди години станах свидетел на една дребна драма. Беше кротка лятна вечер, в открито ресторантче до морския бряг. Под асмата дежурните комари жужаха над претрупаните маси, а в претоплените ръце на целодневно пържили се хора тихичко подрънкваха ледени кубчета. Отнякъде кънтеше „Ах, морето“, в унисон с неравноделната глъчка на стари вицове, чести наздравици и препускащи детски крачета. Насред цялата идилия от кухнята изскочи препотен готвач, с голяма газова бутилка в ръце и изкрещя: „Бягаааайте! Може да избухне!“. Остави я на земята и изчезна.
Нямаше място за вцепенение и шок. Просто всички си изстреляхме задниците и през глава, крака, ръце и столове хукнахме да напускаме дворчето. Спряхме се отвън, на улицата, на безопасно разстояние. Всички, без един млад мъж, който не остана с групата, а продължи истерично да тича надолу по улицата, сам. До мен стояха жена му и невръстното им дете и гледаха с недоумение как главата на малкото им семейство ги изоставя, без дори да се обърне назад. Не знам как е продължила тази случка, а и всеки може да си представи последвалите семейни сцени. В нормалното си ежедневие този млад мъж сигурно е баща-исполин, но за секунди инстинктът за самосъхранение го превърна в егоистично дребно човече. Тъжно, но обяснимо.
В последните месеци всички сме в един общ шок – вторачени в тъмното нищо, от което нахално надничат смърт и нищета. Истерично покрихме дъха си, за да се скрием от невидимия враг, но всъщност дали сложихме или свалихме маски? Истината е, че не претърпяхме метаморфоза, не се превърнахме в нещо качествено ново, а в друг вариант на себе си. Свалихме от лицата си заучените мимики и околните видяха за пръв път прикривани или потискани наши черти. Шокиращо различни.
Някои мои близки и далечни хора се превърнаха в мрачни сенки на предишното си „аз“. Преяли с мрачни новини, те засричаха апокалиптичен сценарий за живот, в който явно винаги са се чувствали статисти. Чак сега си дадох сметка колко хора се хранят от паниката на околните и стават зависими към количеството ужас, което поемат. Колкото по-страшно е всичко, толкова по-страшно им се иска да става.
На обратния полюс отидоха редица други обикновени люде около мен – шокът ги запрати в измамния спасителен ъгъл на крайния оптимизъм. С почти надрусан хъс те затърсиха хепиенд за сметка на всичко – факти, статистика, доказателства. Видях как иначе разумни и образовани хора споделят конспиративни теории и красиви лъжи, защото им дават основание да вярват в розовото на очилата си.
Настъпващата рецесия ще започне да руши икономиката, но шокът съсипа вече редица авторитети. За публичните хора стана опасно да бъдат под прожекторите. В светлината на паниката видях как може пример за успешен предприемач да се превърне в пример за циничен егоист, защото е решил да подари апаратура на болници, ама за лично ползване. Ерудирани медици с научни титли се превърнаха в наивни профани, ръсейки необосновани теории за нищожността на епидемичната ситуация. Пред очите ми уважавани финансисти и икономисти истерично закрещяха недомислени стратегии за цинично разделяне на хората на два свята. И единият, помним, е излишен.
Мислех, че няма да се изненадам от новите лица на управниците. Но се лъжех. Шокът рязко им отне лъскавата маска на популизма. В условията на паника, те спряха да полагат усилия да бъдат харесвани от народа си. Нещо повече – показаха как изобщо не харесват самия народ. От разпенените им усти зазвуча грозният език на омразата. Всеки от простолюдието получи своята плюнка ненавист. По групи – маргинали, тулупи, затлъстели бизнесмени или обикновен човешки материал.
За щастие паднаха и други маски. Хора на изкуството зарязаха грим и блясък и се отказаха от скъпи сцени, ефектни костюми и раздадоха таланта си безплатно, по чехли. Учебни институции отвориха свободно скъпоплатените си хранилища за знания. А най-хубавото е, че много от нас свалиха дежурната си цинична маска, която криеше най-простичката човешка ценност – емпатията. Да изпитваме болка от чуждо страдание е единственият инстинкт, който може да ни запази хора.
Дано.
Има ни заради вас
Скъпи приятели, читатели на „Площад Славейков”,
През трудните месеци на карантината, когато културата беше поставена на пауза, ние преминахме заедно с вас и благодарение на вас, без да спрем и за миг. Успяхме да ви заведем там, където изкуството е живо. Бяхме вашият пътеводител за безплатните изложби, концерти, опера, кино... Разказвахме ви за новото и за древното в света на изкуството, за усилията на творците да оцелеят в кризата. Внимавахме да не допускаме фалшиви новини – родни или чужди.
Благодарение на вашата подкрепа и дарения успяхме да преминем през първите трудни месеци. Помощта ви доказа, че сме ви необходими.
За съжаление, вирусът все още не си е отишъл, културата ще мине през дълъг период на възстановяване. Нашата мисия е да бъдем до нея, да ѝ помагаме, за да се завърне в пълния си блясък пред своята публика. Затова отново се обръщаме към вас, нашите читатели: не спирайте да ни поддържате. Без вас ще оцелеем трудно, културата има нужда от професионални медии, които да я подкрепят и да я свързват с вас, публиката.
Все още се нуждаем от вашата финансова подкрепа. Благодарим ви от сърце за всичко направено досега и за всичко, което ще направите в бъдеще.
Има ни за вас и заради вас.
Банковата ни сметка (в лева/BGN) С карта през ePay.bg
Площад Славейков ЕООД
IBAN: BG94TTBB94001526716808
BIC: TTBBBG22
Банка ДСК
Основание: Дарение