Този текст е публикуван преди повече от 1 година

Сложихме или свалихме маски?

Снимка: Личен архив - Сложихме или свалихме маски?

Снимка: Личен архив

Преди години станах свидетел на една дребна драма. Беше кротка лятна вечер, в открито ресторантче до морския бряг. Под асмата дежурните комари жужаха над претрупаните маси, а в претоплените ръце на целодневно пържили се хора тихичко подрънкваха ледени кубчета. Отнякъде кънтеше „Ах, морето“, в унисон с неравноделната глъчка на стари вицове, чести наздравици и препускащи детски крачета. Насред цялата идилия от кухнята изскочи препотен готвач, с голяма газова бутилка в ръце и изкрещя: „Бягаааайте! Може да избухне!“. Остави я на земята и изчезна.

Нямаше място за вцепенение и шок. Просто всички си изстреляхме задниците и през глава, крака, ръце и столове хукнахме да напускаме дворчето. Спряхме се отвън, на улицата, на безопасно разстояние. Всички, без един млад мъж, който не остана с групата, а продължи истерично да тича надолу по улицата, сам. До мен стояха жена му и невръстното им дете и гледаха с недоумение как главата на малкото им семейство ги изоставя, без дори да се обърне назад. Не знам как е продължила тази случка, а и всеки може да си представи последвалите семейни сцени. В нормалното си ежедневие този млад мъж сигурно е баща-исполин, но за секунди инстинктът за самосъхранение го превърна в егоистично дребно човече. Тъжно, но обяснимо.

В последните месеци всички сме в един общ шок – вторачени в тъмното нищо, от което нахално надничат смърт и нищета. Истерично покрихме дъха си, за да се скрием от невидимия враг, но всъщност дали сложихме или свалихме маски? Истината е, че не претърпяхме метаморфоза, не се превърнахме в нещо качествено ново, а в друг вариант на себе си. Свалихме от лицата си заучените мимики и околните видяха за пръв път прикривани или потискани наши черти. Шокиращо различни.

Някои мои близки и далечни хора се превърнаха в мрачни сенки на предишното си „аз“. Преяли с мрачни новини, те засричаха апокалиптичен сценарий за живот, в който явно винаги са се чувствали статисти. Чак сега си дадох сметка колко хора се хранят от паниката на околните и стават зависими към количеството ужас, което поемат. Колкото по-страшно е всичко, толкова по-страшно им се иска да става.

На обратния полюс отидоха редица други обикновени люде около мен – шокът ги запрати в измамния спасителен ъгъл на крайния оптимизъм. С почти надрусан хъс те затърсиха хепиенд за сметка на всичко – факти, статистика, доказателства. Видях как иначе разумни и образовани хора споделят конспиративни теории и красиви лъжи, защото им дават основание да вярват в розовото на очилата си.

Настъпващата рецесия ще започне да руши икономиката, но шокът съсипа вече редица авторитети. За публичните хора стана опасно да бъдат под прожекторите. В светлината на паниката видях как може пример за успешен предприемач да се превърне в пример за циничен егоист, защото е решил да подари апаратура на болници, ама за лично ползване. Ерудирани медици с научни титли се превърнаха в наивни профани, ръсейки необосновани теории за нищожността на епидемичната ситуация. Пред очите ми уважавани финансисти и икономисти истерично закрещяха недомислени стратегии за цинично разделяне на хората на два свята. И единият, помним, е излишен.

Мислех, че няма да се изненадам от новите лица на управниците. Но се лъжех. Шокът рязко им отне лъскавата маска на популизма. В условията на паника, те спряха да полагат усилия да бъдат харесвани от народа си. Нещо повече – показаха как изобщо не харесват самия народ. От разпенените им усти зазвуча грозният език на омразата. Всеки от простолюдието получи своята плюнка ненавист. По групи – маргинали, тулупи, затлъстели бизнесмени или обикновен човешки материал.

За щастие паднаха и други маски. Хора на изкуството зарязаха грим и блясък и се отказаха от скъпи сцени, ефектни костюми и раздадоха таланта си безплатно, по чехли. Учебни институции отвориха свободно скъпоплатените си хранилища за знания. А най-хубавото е, че много от нас свалиха дежурната си цинична маска, която криеше най-простичката човешка ценност – емпатията. Да изпитваме болка от чуждо страдание е единственият инстинкт, който може да ни запази хора.

Дано.

Ако не минава и ден, без да ни отворите...

Ако не минава и седмица, без да потърсите „Площад Славейков“ и смятате работата ни за ценна - за вас лично, за културата и за всички нас като общество, подкрепете ни, за да можем да продължим да я вършим. Като независима от никого медия, ние разчитаме само на финансовото съучастие на читатели и рекламодатели.

Банковата ни сметка (в лева/BGN)     С карта през ePay.bg

Bookshop 728×90

Този сайт използва „бисквитки“ с цел анализиране на трафика и измерване на рекламите.

Разбрах